Сибиле Берг Из „Мъжът спи“ | Страница: 3/3
Преди да започне всичко.
Някога. Преди четири години.
С меки чорапки аз се пързалях по паркета в жилището ми. Бяха почивни дни с лошо време, което почти нищо не означаваше, защото не беше необходимо да се напуска къщата. На улицата през дъжда плуваха хора, за които не ми пукаше с техните лица.
Естествено, че съвсем рядко харесвах онези, които не бяха аз. Та не даваха ли те да се разбере дори само с присъствието си, че аз не бях уникална. Че щях да остарея, отпусната,
разложена, забравена. У всеки, който твърди, че обича хората, подозирам някакъв душевен дефект, и той би ме хвърлял в страх. Как гласовете им ставаха по-дълбоки, когато казваха: „Обичам приятелите си и семейството си и бих направил всичко за тях.“ Неутолимата им любов виждаме всекидневно, тя лежи на земята, с брадва в черепа, мъкнат се взаимно по съдилищата, ограбват се, достатъчно е едно погрешно изречение на приятелите, които са ти така близки, и забелязваш, че нямаш нищо общо с никого.
Храня най-дълбоко подозрение към любовта. Маркетингов инструмент да се продават перилни препарати. Аз, както повечето от моето поколение, съм израсла само с един родител, който също и при мен беше от женски род, и затова нямам опит с мъжете, те все остават незапозната територия за мен и празен прожекционен екран за кичозни идеи.
Опитите ми да стана част от някаква двойка бяха останали теоретически и свършваха изключително с чувството, че съм стояла сама под уличните лампи и съм наблюдавала жилищата на млади мъже, в които те безгрижно се смееха с млади жени. На мен. И на другите на моята възраст, които си позволяваха волността да избират партньори предимно по това как изглеждат те.
Искахме момченца да се занимават с нас, защото се отегчавахме с мъже от нашия набор, чието уморително вътрешно състояние се беше манифестирало във външността им. Малко от тях бяха останали тъжни хипита, другите се бяха оформили до нещо сиво, което носеше лоши костюми и телефонираше твърде силно, изпускайки прекомерно парата на страха от развалата, която не можеше да бъде спряна, която те предчувстваха и срещу която крещяха, винаги бяха искали единствено да се издигат нагоре и никога не бяха имали друг план.
Освен дълбоко отчаяние нямаше друга причина да прекарваш живота му заедно с някой от тези мъже; миналият век беше, мълчаливият, порядъчен баща, на когото му носят обувките в къщи и който пуши пура. Да се движим в тази моарирана дървена облицовка не желаехме, но и момчетата също не ни правеха щастливи.
Аз, както повечето, от моето обкръжение, нямах усещане за възрастта си. Понеже преди съм била привлекателна, имах неопределеното чувство, че по право ми се полага нещо особено. И ако вече липсваше изключителен партньор, при което не ми беше ясно с какво би могъл да се отличава той, то трябваше поне да е някой хубав. И тъй аз се отправях на лов без да помислям, какво щях да правя с плячките, които след това лежаха в моето жилище на заможен гражданин, замъглили с отровен дим най-често не прекомерен разсъдък. Колкото по-възрастни ставахме, ние смели жени, толкова по-отчаяни ставаха приключенията, които имахме. Мечтата, да си държим по-млади мъже, се проваляше в нормалната биологическа заложба на мъжа, който искаше да се размножава, и то с млади, здрави жени с широк ханш и стегнати гърди. Единственото, което мъжете ценят повече от много млада партньорка, бяха много богати жени, защото техният мързел беше още по-силен от напора им за репрезентативни трофеи.
Не можеш ли да предложиш и двете, те се оставяха да бъдат прелъстени за една нощ и после показваха по един нерешителен начин своята дезаинтересованост. Мъжете не са майстори в цивилния кураж, и аз често добивах впечатлението, че биха предпочели някоя по-възрастна жена, с която необмислено бяха започнали връзка, да умре възможно най-незабележимо, защото тогава можеха да потърсят утеха. Би им придало нещо интересно, ако биха могли да кажат: „Голямата ми любов е при Бог.“
Месеци наред бях прекарала да се притеснявам за млади мъже. Да им давам време, да показвам разбиране, да страдам, да се чувствам необичана, грозна и унижена.
Бях седяла и чакала, докато младите приятели на мъжа, който бях избрала, най-после си бяха тръгвали след дълги нощи пълни с бира и марихуана, бях си лягала с младия мъж в някакво мръсно легло, за да го спечеля за себе си, и бях търпяла отпусната, миришеща на алкохол глава да лежи върху тялото ми, не можейки да заспя под тежестта. Бях се облягала по DJ-пултове, до младия мъж, който там пускаше лоши плочи, и бях понасяла да бъда питана от млади момичета, дали той бил синът ми. Бях стояла по вернисажи, където младият мъж излагаше изкуство и флиртуваше със студентки по изкуствата, докато аз стоях накрая и се правех, че всичко това не ми пречи. По партита бях събирала от земята млади мъже след свръхдози дрога и алкохол, те само бяха успели да ми се обадят преди да колабират, бях ги полагала почистени в леглото, за да бъда игнорирана от тях на новия ден. Бях утешавала млади мъже, които бяха нещастно влюбени в моделки, а някой се обръщаха към мен с техните имена. Бях търпяла да бъда третирана така, както ми се струваше, че ми се пада, понеже вече не бях безупречна. Бях загубила способността да намирам самата себе си за забавна. И то само защото не знаех, какво беше добро за мен, понеже все още никога някой друг човек не ми беше направил добро.
Забележка: Преводът е направен по Sibylle Berg, Aus „Der Mann schläft“, Roman, © Carl Hanser Verlag, 2009, S. 5-16 от Антония Колева.
Назад (2/3)
| |
| |
Още сведения | публикувано на сряда, април 21 @ 21:10:26 EEST изпратено от grosnipe
Подведено под: | От немски | проза |
4278 прочита
| |
Рейтинг | Средна оценка: 5 Гласа: 2

| |
Инструменти |
Версия за печат
Препраща на друг
| |
|