Мария Василева Димитрова: Образи на смъртта и изхода от нея в ранната поезия на Далчев - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Образи на смъртта и изхода от нея в ранната поезия на Далчев Изследователски обект на настоящия текст ще бъдат ранните Далчеви творби от циклите “Прозорец”, “Пръстен” и “Съдба”. Изборът ни, до голяма степен, се предопределя от впечатлението, че стихотворенията от периода ’23 – ’27 година (само две от стихотворенията са от ’28-а) се отличават със самостоятелна, различаваща се от следващите ги, тематика и мисловен заряд.
Обединяващият трите цикъла образ е този на смъртта. Екзистенциалният страх от “Нея – вечната разбойница” е чувство, доминиращо светоусещането на Далчевия лирически „аз” и предопределящо картината на неговия поетически свят от това време. Темата за смъртта и страхът от нея се проявяват като вариации във вербалното тяло на всеки поетически цикъл.

Наблюдаваме два макрообраза на смъртта, в чието цяло се събират множеството ѝ метафорични назовавания. В първия случай смъртта е назована с метафорите на дъжда, снега, вятъра, студа и страхът от нея се изразява като страх от нещо външно, заплашващо къщата-тяло. По-усложнена е другата поетическа визия за смъртта. В нея смъртта е видяна не като заплаха външна и внезапна – тя вече е част от самия живот, неговото друго лице. Не е небитието, заместващо битието, а самото битие. Идеята е въплътена в образа на къщата-ковчег и гроб.

Травмиращите визии и прозрения за смъртта пораждат екзистенциален страх у Далчевия лирически човек. Психологическият кризис налага преосмисляне и преоценяване на живота и по-точно, на живеенето. Мотивът за неизживения или, непълноценно изживяния, живот се появява в стихотворенията “Книгите”, “Нищий духом”, “Молитва” и други. За да преодолее екзистенциалната си криза, Далчевият лирически персонаж започва да търси средствата за преодоляване, за надмогване на смъртта. Философията на Далчевата поезия е закодирана в назоваването и изтласкването на този страх, а пътят ѝ е от “Болница”, през споменатите стихотворения, до “Молитва”.

Първото стихотворение, “Болница”, задава кодът на четене на Далчевата поезия през призмата на екзистенциалния страх. Смъртта тук е реферирана чрез тишината на отсъстващите глаголи, а също и чрез цветовата символика. Крайните символи на смъртта – черният и белият цвят, са доминиращи в трансфера на своите употреби: “бяла варосана зала”, “бели легла”, “лица побледнели”, “бели покривки”, “като черни оголени клони на белия сняг”. Времето и пространството (болницата) в текста също функционират като метафори на смъртта. Времето, изтичащо от “големия стенен часовник,” се е превърнало в диаболичен атрибут – то синхронизира изтичането си с шума на приближаващата смърт. Смъртта прозира и във все още неугасналия живот на “лицата меланхолни”; “сухите ръце и разкривени болни усмивки” на обективираните до предметност хора и тела в тази болница.

В следващите Далчеви стихотворения мотивът за болното и незащитено тяло също се реализира чрез образа на затвореното, глухо и мъртво пространство, най вече чрез това, на къщата. В различните религии и вярвания, а оттам, и в „модерната” психоанализа, къщата символизира човешкото тяло, приютило и скрило душата. Къщата е център на света и ос на мирозданието, нейната цялост гарантира етоса на съществуващия ред и предвечната човешка жажда за хармония.

В този, смисъл къщата е различна от дома. Докато домът е пространство на споделеност и уютност, семантиката на къщата може да е с противоположен конотативен знак. Според наблюдението на Валери Стефанов (“Участта Вавилон”, С., 2000, 298–311стр.), преобладаващ за поезията на Далчев е образът на къщата-не-дом: хижата с прогнили врати или опустялата и безстопанствена къща, “където не живее никой” (“Повест”). Лирическият човек на Далчев е човекът-в-къщата, която не го предпазва от примитивния, първичен страх, а напротив, засилва усещането за него, генерира го.

Осъзнаването, че идването на смъртта може да се случи във всяка част от времето на човешкия живот и че то не е подвластно на човека, поражда екзистенциалният страх от ненадейната, нелепата смърт, закодиран в поетическата семантика на стихотворенията “Вятър”, “Вратите”, “Зимният студ”, “Къщата”, “Убийство”. Смъртта в стихотворенията е заплашващата „отвън” мистична проява на небитието, визирана чрез метафорите на дъжда, студа, бурята и, най-често, вятъра. Къщата-тяло в изброените стихотворения е убежището на душата, защитаващо и удържащо я в света. Целостта и неприкосновеността на къщата гарантират и съществуването на душата. Идеята за свързаността на душата с тялото и нейната зависимост от него е реализирана в стихотворението “Метафизически сонет.”

Напразно ти кълнеш жестоката съдба
и бедното тело осмиваш със злорадство:
душа, ти свойта мощ и своето богатство
на него тленното, уви, дължиш все пак.

Безумно не роптай, че бог те е затворил
като бунтовница в нерадостната плът
без сетивата ѝ от себе си навън
не би излязла ти, монадо, без прозорци.

В някои от митологическите разкази за сътворението на човека се споменава, че Бог, след като изваял човешкото тяло от кал, оставил по него дупки, през които да му вдъхне живот, но през които животът и да изтече от тялото, когато свърши неговото земно време. Така процепите по тялото на човека функционират като входове, но и като изходи за дарения живот.
В поезията на Далчев вратите и прозорците на къщата-тяло са поетически еквиваленти на библейско-митологичните елементи от разказа. Неочакваната смърт, маскирана като природна стихия – “повилнял и стремителен вятър”, връхлита къщата и прониква през вратите и прозорците ѝ:

“...Разлюля моя дом като кораб
и разтърси могъщо вратите...”
...................................................
“...и прозореца с трясък разтворил,
вътре втурна се бурния вятър”
(“Вятър”)

“...когато писна ненадеен вятър
разтвори се, затвори се вратата”
(“Къщата”)

“Нейде порта отворена писна”
(“Убийство”)

“...И се разпериха вратите”
(“Вратите”)

Душата в къщата-тяло е незащитена, напразни са човешките усилия, срещу приближаващата, неизбежна смърт:

“...Развързаната буря в мрака
блъсна като стенолом
и се разпериха вратите.”
.......................................
„като криле на черна птица
ранена смъртно в мрачините”
...................................................
„не могат те да ви запазят
от Нея – вечната разбойница.”
(“Вратите”)

Къщите-тела в поезията на Далчев са разпадащи се, неспособни да удържат целостта си. Подобно на обречените “лица побледнели” от “Болница”, къщите от “Хижи” са “прихлупени”, “вехти”, “ниски”, с “покриви разбити” и “врата раззината и черна”. А поетическата картина за вътрешността на къщата е още по-мрачна и покъртителна. Налагащата се асоциативност с гроба не произлиза единствено от оголените метафори “древен жъртеник” и “молитвен тимиан”. В психоанализата покривът символизира главата и духът, а долните етажи се свързват с равнището на безсъзнателното и инстинктите. (“Речник на символите”, Ж. Шевалие, Ален Геербрант.)

В разглеждания случай от стихотворението “Хижи” таванът е заместен от “небосвод от пепел”, а долните етажи са “мръсната земя’, която тягостно “излъхва / подобно чер и древен жъртвеник / зловоние към небесата / като молитвен тимиан” – една картина, недвусмислено асоциираща къщата с гроба. Може би още по-силна в експресивността си е поетическата визия за къщата – последно обиталище в стихотворението “Повест”. Още първите четири стиха от началната строфа много пластично очертават формите, пропорциите и размерите на къщата-ковчег:

“Прозорците – затворени и черни
и черна и затворена вратата...”

А “листът със словата”, сякаш за да не остави никакво съмнение за функциите, същността и свойствата на къщата, изглежда и звучи като текст за смъртта, като категоричен некролог: “Стопанинът замина за Америка”! В случая “Америка” може да бъде прочетена и като евфемизъм на отвъдното, доколкото в българското съзнание и литература, тя е пределната далечност и непостижимост на нещата от географския ни манталитетен хоризонт. А бивалият в нея, вече непременно не е същият. Привидната игра с думи в следващите стихове също може да бъде прочетена като своеобразен евфемизъм за назоваване на случилата се със него смърт:

“...ала не съм аз заминавал никъде
и тук от никъде не съм се връщал.
Аз не излизам никога от къщи...”

Животът и смъртта, живеенето и умирането във философската поезия на Далчев са с еднаква екзистенциална тежест и валидност. Животът е обезсмислен от знанието за неизбежната смърт, той е обсебен от страха от нея, поетически разгърнат чрез метафорите за изтичащото време:

“...и моите еднички гости са годините,
а много пъти пожълтяваха градините..”
.................................................................
„И ден и нощ, и ден и нощ часовникът
люлее свойто слънце от метал.”

Къщата-ковчег синекдохтично присъства като образ и в стихотворението “Стаята”. Кодът на смъртта и последвалото я тлеене има доминираща функция в семантиката на стихотворението. В стаята-ковчег от едноименното стихотворение всички предмети са обхванати от тлеенето:

“...тук бавно времето превръща
във прах безжизнен сякаш всичко...”

Тлеенето може да бъде почувствано, разбира се, с душата ни, но е зримо и за сетивата. Обонянието долавя “миризма на вехто”, зрението улавя нещата в техния зенит: “вехне есенното слънце”, “прах по всичките неща”. Времето е мъртво – “лежат умрели часовете” и в неговата застиналост (“неподвижно спи махалото”) слухът чува тишината на вечността.

В ранна възраст страхът от смъртта се поражда у мислещия човек. Стиховете-вариации върху темата за смъртта, чрез които се опитахме да прогледнем в Далчев, поетът е сътворил именно във възрастта, когато сянката на смъртта в мислите и чувствата на човека, е признак на помъдряване. И ако този екзистенциален модус не е следствие от психическо или физическо напрежение, болест на тялото или душата, то той се съсредоточава не толкова върху свършека на живеенето, колкото в неговото протичане. Страховете на Далчевия лирически „аз” надхвърлят “осъзнаването” за крайността на човешкото съществуване и се съсредоточават върху смисъла и същността на самия живот.
Но, заедно с диаболично-мистическите стихове, в които е заседнал първичния страх, младият поет съчинява и други, които, ако се изразим с езика и средствата на психоанализата, действат като самотерапия. За да се излекува съзнанието от страховете и тревогите си, то първо трябва да ги изведе до “осветените” пространства, да ги назове и анализира рационално.

В самоанализиращите си стихове Далчевият лирически „аз” търси причините за породилия се страх от смъртта, както и начините за неговото превъзмогване. Но преди хребетът на личния прелом и превъзмогването, лирическият „аз” би трябвало да слезне и до бездните на резигнацията и на отчуждението. В поетическия свят на Далчев такъв предел на резигнацията и страха е стихотворението “Дяволско”. Чрез словата на лирическия „аз” в стихотворението говорят отчаянието, страхът и абсолютната самота на преждевременно помъдрелия човек. Къщата в стихотворенията не е вече къщата-тяло, тя е затворът, където биват изолирани (от “Чудак” насетне) изпреварилите времето си духове. Цената на изключителността е самотата, а на знанието, като от рано знаем, е тъга!
Лирическият човек от “Дяволско” е самообреклият се на изгнание и самота. Той обитава пространството “горе” – “...в стаята под покрива / тъй близо до самия небосвод...” – това е неговият топос на духовността, а “другите” – целият останал свят: “автомобили”, “трамваи”, “кръчми”, “смехове и крясъци”, са “долу”. В този случай обаче, и това е новото, поетическата локация не е ценностно маркирана. “Горе” и “долу” са само пространства на самотата и на споделеността. Далчевият лирически „аз”, живеещ себе си “тъй близо до самия небосвод”, не презира катадневния живот, а го копнее – в неговата цялост! Но вписването и нормалното живеене в него са отказани на човека, прозрял, че “този весел свят / със мене и със мойта смърт не свършва”. Той е осъзнал, че единственото сигурно в живота на човека е неговият край – смъртта: “Аз имам всичко: моя е смъртта!”.

От Библията знаем: Корените на смирението са мистични! Да смириш душата си, това би значело, да предадеш своята воля на една по-висш нравственост, на по високо нравствено и онтологично попечителство. Да се примириш обаче е друго. То означава да приучиш вечно неспокойния си дух да живее според законите, приписваните на крайното и обтекаемото в битието: “вечно и свето е само мъртвото, / живото живее в грях”! (“Камък”).

Човекът се ражда и умира, а времевият отрязък между двете битийни състояния – животът, е даден на човека, за да го изживее осезаемо и пълноценно. В пътя от “Болница”, през тук разглежданите стихотворения, до “Молитва” в Далчевия лирически човек се поражда страхът от смъртта и се отлива в поетическите форми, с радикално ново и иновационно за нова време значение. Страхът достига своя предел и започва да търси своите основания в самите форми на живеенето и на битието. Наблюдаваме как философската поезия на Далчев самоанализира себе си: как следствията се превръщат в причини, как изхода се търси в крайното, било то и крайно мъртво, или в случайните пролуки на света, отдето епифанно се разкрива и просветва недоизследимото. Всичко това превръща ранната поезия на Далчев не просто в дневник на душата му, макар че за натури като него и това не би било никак малко, а във дебела и разтворена пред сетивата ни битийна Книга, отдето всяка следваща душа се учи да чете, намирайки в сюжетите и драмите ѝ – личните си екзстенциални драми.

Но да се върнем пак на частния сюжет, страхът от смъртта, тъй изобилно буйстващ в стиховете от разглеждания период. Как се осъществява той, как се развива и с какво завършва? Ако в стихотворенията от рода “Дяволско” причините за отчуждението от света се търсеха в преждевременно узрелия дух, то в стихотворенията, с които тази драма кулминира и, по късно, се „развързва”, лирическият аз твърди, че като следствие от бягството от „живота и света”, човешкият дух остарява и заболява от един първичен страх. “Времето за книгите отнема времето за живота” – е Далчевата поетическа интерпретация на известната сентенция – “Който трупа знание, трупа тъга”. Бягството в четенето, като дейна форма на живеене, замества непълноценно преживяния живот и неговия по значим и явствен смисъл: любовта и споделеността!

“Ако не бях останал глух към
повелята на любовта,
аз бих се сподобил в света

с блаженството на нищий духом.”
(“Нищий духом”)

“До мен ти не достигна никога,
о, зов на любовта,
и аз загубих зарад книгите
живота и света.”
(“Книгите”)

Така, според младия Далчев, четящият човек е човекът-в-себе си, но и човекът-извън-другите. Светът, който познава, е свят, лишен от динамичността, но и от светлите несъвършенства на живота. Животът в книгите е застинал в съвършенството на твоята творяща мисъл. И в този смисъл, светът от книгите е някак изкусителен, защото сякаш е възможен за овладяване и за разбиране. И никой жадуващ познанието не може да устои на изкушението, предлагано от стилизирания и фикционален свят на словото. Затова живеенето на четящия човек е обречено на мъдра самота:

“Годините растат и те затварят,
и те зазиждат в твойта самота,
врази ти стават старите другари
и опустява медлено света.”
(“Съдба”)

Но нейде точно в този процеп се промушва и обратния вектор: културното, хуманитарно знание и осъзнаване на Бога. И точно неговият светъл лъч, с годините, ще се превърне в трайна и дълбока, трезва водеща нишка в живота на лирическия „аз”, пък и на неговия автор, разбира се. Опростявайки диаболичната реторика на ранната му лирика, смирявайки обемите ѝ до едната мъдра и просветлена изповед. Тия процеси обаче почват още в ранната му младост:

„Аз не помня, аз не съм видял
минаха ли моите години.
Ти не ме оставяй да загина,
Господи, преди да съм живял.

Изведи ме вън от всяка сложност,
научи ме пак на простота:
Да отдавам сетния петак
от сърце на срещнатия просек.

Да усещам своя радостта
на невинното дете, което
първите снежинки от небето
сбира със отворени уста.”

Така говори Далчев в „Молитва”, може би най важното стихотворение за набелязания тук обрат, пък и едно от най значимите от младостта му. Молитвата на Далчевия лирически „аз” е молба на душата, преди това сама избрала неправилния начин за съществуване и достигнала до ада на смъртта: „И аз ще се изплезя на света, / обесен върху черния прозорец!”. Едва в „Молитва”, толкова години след това, лирическият „аз” ще се окаже осъзнал, че страхът от смъртта е тежко наказание и бреме, обричащо човека да живее живота си едновременно със Нея, със небитието си! И затова, той е принуден да смири горчивия си, индивидуалистичен избор и молитвено да каже:

“Научи ме, Господи велик,
да живея като всички хора!”

Може би молитвата на нравствената му душа е била чута, защото в трите цикъла с ранни стихотворения четем и стихове като “Пан”, “Ручей”, „Прозорец” и „Пролет”, в чиято поетика човекът вече е излязъл на “светло”, вън от клаустрофобичните фобии и визии на “Повест”, “Къщата” и „Дяволско”. И, ако и ние, най подир, си позволим да излезем извън тематичната рамка на настоящия текст и да погледнем към по-късните творби на Далчев, с радост ще забележим, че „отворените” поетически пространства вече са предпочитана територия за хронотопа на творбите му. В „Среща на гарата”, дори самата вечност, слязла толкова ниско над главата му, е отхвърлена в името на семейната близост и интимитета на домашното огнище! Домът-огнище, а не къщата-ковчег и гроб, е новият и релевантен символ за късната поезия на Далчев, но до трогателната му и скъпа на сърцето светлина, все още има много време!...

Литература:

1. Далчев, Атанас, „Стихотворения”, С., 2004.
2. Стефанов, Валери, „Участта „Вавилон”, С., 2000.
3. Шевалие, Геербрант, „Речник на символите”, С., 2000.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а