Александър Геров Епоха | Страница: 1/2
XX ВЕК
Боже, колко бях горд, че живея във двайстия век!..
Мойта кръв се вълнуваше, мойте зеници ликуваха!
Бях повярвал на Горки, че е гордо да бъдеш човек.
И мечтата ми бе да монтирам на слънцето абажур.
Но видях цял народ да отива под робство покорно
и в таванската стаичка моята вяра умираше.
И видях мъдри хора да бягат, за да живеят позорно
във прахта на разбитите свои кумири!...
И сега аз презирам този век, тези подлеци наежени,
към небето обърнали свойта муцуна във газова маска.
Те ще разкъсат и мойта душа върху телените мрежи!
Те ще зазидат и моята мисъл в стоманена каска!...
И със гневни, широки очи аз вървя през света и се питам:
- Хора, няма ли днес помежду ви безстрашни и горди?...
А във отговор еква гърмеж и зловещо налитат
върху моята родна страна неприятелски орди!
1941
РОДИНА
Невидими оръдия гърмят!...
Висят над мен, разкъсани, просторите!...
- Родино моя, трескава земя,
какво направиха със тебе хората?
Моретата се блъскат о брега
и планините се забулват с облаци!...
И нещо страшно готвят ти сега
великите водачи и пророците!
Аз ще дочакам онзи час велик,
когато с остри, светкащи зеници
ще тръгна като беден, прост войник,
за да те браня, майко, от войниците.
Аз ще те браня, майчице земя –
ще браня твойте птици и животни,
и своята настръхнала съдба
докрай ще нося гордо и безропотно.
Когато падна, смъртно наранен,
ще затръбят от болка ветровете
и слънцето от родното небе
ще ме обсипе в светли еполети.
Тогаз ще дойде Ботевият вълк,
ще клекне, ще ми ближе кротко раните
и аз, щастлив, навеки ще заспя,
защото вярно и докрай те браних!...
1940
ЕПОХА
На Антон Куманов
Самоубиват се в нощта бомбардировачите.
В реките скачат ужасени танкове.
И цвилят и препускат лудо в здрача
обезумелите коне.
А хората, със кървави ръце –
клането на добитък временно отложили, –
купуват маски за божественото си лице
и точат свойте ножове.
Но всички вие, лицемери и предатели,
шпиони, ренегати и лъжци,
модерни мародери от Америка,
убийци, подлеци и атентатори,
не ме вълнувате, не ме затрогвате!...
За вас не ми е жал! Аз не скърбя,
че два милиарда някакви картофи
днес населяват бедната земя.
1940
МАРШ
Развявайте се, бойни знамена!...
Пронизвай ме ти, непосилен марш!
След бурята на новата война
животът пак ще бъде наш.
Животът – нашата едничка страст,
величествен, красив, неописуем, –
когато утре разцъфти зора
и пролетта в сърцата ни нахлуе!...
Край мен войници маршируват с песен
в песента им вихрено ме грабва.
И аз вървя със ротата унесен,
дордето те си влезнат във казармата.
Гори, о кръв! Живей, сърце безмилостно!...
Аз съм такъв, какъвто ме направиха
живота, грубите борби и мислите
на моите пропаднали приятели.
Сега аз виждам: Маршируват хора,
опиянени, весели, забравени!...
Небостъргачите говорят с Бога
и му се хилят, и го подиграват.
Моретата в канали дефилират!..
Пустините цъфтят! Пръстта гори!...
Блестят на север сребърни градини –
ухаят къщи, хора и звезди.
И аз изпращам влакове със рози
по цялата земя, надлъж и шир!...
Умирам от нестихващи възторзи –
умирам, о земя, от свойте мисли!
1939
ДВУБОЙ
Ще се свърши войната и аз пак ще ти кажа
колко много обичам да бъда при тебе –
да правя анализ на очите ти уплашени,
да целувам ръцете ти, нежни и бледи.
Виж какво ни обгражда – колко подлост и глупост!
Не сред хора живеем, а сред дребни страхливци.
Като мишки са плъзнали и панически трупат
брашно и продукти във своите зимници.
А на изток гърми смъртоносен двубой!...
Падат жертви безброй, пепелищата тлеят.
Страшна мъст там кипи и под този порой
там човек е изтлял до едната идея!
Мила моя, нека нищо сега не говорим!...
Нека огънят тихо гори във камината!...
Вратите на новия свят са разтворени,
няма изход за стария свят, и не може да има.
Едно само те моля: закови прозореца!
Мойте нерви се късат като някакви нишки!
Аз не съм предполагал, че е толкова грозно
да се води война на инстинкти и мисли.
О, войната ще свърши! Ний пак ще погледнем,
че небето е синьо, а нощите – лунни,
че пред залеза има замечтани полета
и светът е безкраен, необятен и хубав.
Август, 1941
И АКО БЪДЕ МИР
И ако бъде мир и цялата земя,
потресена от кървите, най-после си отдъхне,
тогава ние, младите, ще бъдем най-щастливи,
защото с наште сили изградихме това бъдеще.
Животът ще поеме своя верен път!...
Ще се стопят в гърдите ни безсмислените ужаси.
И върху устните усмивки пак ще разцъфтят,
и ще се радваме, и ще се веселим до лудост.
А някой ден, кога разгърнем картите,
замислени, със пръст по тях ще сочиме
местата, дето някога стърчаха страшни граници
и пурпурни, реки от кръв клокочеха.
Около нас ще грее действителността!...
Тържествено ще бъде по земята!...
Без болести, жестокости и нищета.
И аз ще имам два милиарда братя!
1944
БЪЛГАРИЯ
България,
на Ботев и на Левски,
на упоритите учители в селата,
на милионите работници и селяни,
които стискат здраво сърпа и чука,
ведно с изстраданото бъдеще на моя мил народ,
аз искам да те видя млада и щастлива!
Да бъде българин онзи инженер,
който ще построи тунел под Океана
и в пясъците на Сахарската пустиня
ще изгради цветущи градове!...
Да бъде българин и онзи бъдещ лекар,
който ще открие средство против рака
и ще даде на изроденото човечество
универсално хапче против всички болести .
Да бъде българин и онзи инженер-химик,
който ще изобрети акумулатора за слънчева енергия
и по синтетичен начин ще добие елексира на живота,
за да бъдем вечно млади и щастливи
и да живеем
колкото си искаме!....
О, време, дай ни повече години
и сили, и нестихващи копнежи,
за да съзреме своята родина
как пътя си стремителен бележи.
И първа от свободните народи,
по пътя на прогреса как ги води.
И някой ден, когато в равнините
железни трактори под строй минават
и пеят песни нашите момичета,
опиянени от любов и здраве,
в декоративни знамена обкичено,
човечеството да ни каже: „Браво!”
1940
Напред (2/2)
| |
| |
Още сведения | публикувано на сряда, март 03 @ 15:45:03 EET изпратено от iivanov
Подведено под: Антология | * | поезия |
4118 прочита
| |
Рейтинг | Средна оценка: 4.87 Гласа: 8
| |
Инструменти | Версия за печат
Препраща на друг
| |
|