Ивайло Иванов: Българска епиграматика – лято `2009 - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

ВТОРА ЧАСТ: САТИРАТА И ДУХЪТ НА КАПИТАЛИЗМА

ЕСТЕТИЧЕСКА НЕСЪВМЕСТИМОСТ

На Николай Петков –
приятел от Ренесанса
(на моята младост.)

Душата ми е нежна Жулиета,
излязла на балкона си през май.
А долу дрънка сребърни куплети
в среднощна серенада Николай.

Със кърпичка изтривам поглед влажен,
въздъхвайки с момичешкото „ах!”,
но пак успявам следното да кажа,
в нощта на звездно щастие и грях:

На древната Верона от балкона,
сред клончета и лаврови листа,
по смисъла, Ромео, сълзи роня,
че тази нощ съзнах си участта:

Подобно на Монтеки с Капулети
враждуват мойте с твоите куплети.

БЪДНИЯТ ДЕКАМЕРОН

Странно! Тя чете Бокачо,
а от мене се докача.
Що се сърди? Да не би да
се гневи, че моят трон
с доста книги е иззидан,
ала не – с „Декамерон”?

Нищо! За Декамеронче
ще завържем ний новела.
Всеки стон и всяко стонче
ще са фабула, запрела
нишка като фриз по трон.
Бъдният „Декамерон”!

ПРОЛЕТНИ МАНЕВРИ В ПАРКА

Крачи тоз боец във ритъм
покрай дамата, а тя
пак Боеций препоричата.
О, боецо, горестта

на сърцето ти примиращо
стон и в мойта гръд отронва.
Не по дамата, разбира се –
по културата ни скромна,

дето в маршове заплесната,
или на жени по устните,
късно осъзнава, бедната,
че Боеций пак пропуснат е.

РАЗГОВОР ЗА ИПОСТАСИТЕ

Сине мой, щастив, единствен,
твойте миризми са връх!...
Но не бих ти казал: „Мий се!”,
щом събрал си в триединство
тяло и душа и дъх.

ЛЮБИМАТА НА Д АРТАНЯН

О, Боже, спри гвардеците любовни
и помогни на слабата жена!...
Кой друг над участта ми ще се трогне?
Та мога ли навред сама да смогна:
Една за всички –
всички връз една!

ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЛИТЕРАТУРНИЯ ТЕРОРИЗЪМ

Голяма бе литературната злосторност
в Германия на Гюте:

„Бум! Тряс! Бум! Бум!...”

Но пак добре, че се нагърби с отговорност
групировката „Буря и щурм”.

ДЖИНОВЕ

/Из „Източни мотиви”/

Имай към властта ищах,
ала в източен формат:
Щом роден си като шах,
трудно е да бъдеш мат.

Трудно е да бъдеш роб!
И на адовата скръб,
даже сложен и във гроб,
пак ще й обърнеш гръб.

Но сега, дордето ти си
на духа си властелин,
пълновластно почерпи се.

После с джиновете в Рая
отлети, щом дойде края,
здравата почерпен с джин.

ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА „ШИПКА”

Хей, приятел, дай ми щипка
от цигарите си „Шипка”!
Нека моята цигара
като клада да догаря.
Да се вей перчемът рус
като онзи на Ян Хус

Хус да бъда дай ми, Боже,
Хусерл да съм щом не може!

ПАРКИЗАН ЗА БОЙ СЕ СТЯГА

Паркизани, паркизани,
легендарни синове!
В мисълта ни, в мисълта ни
влизат чужди гласове.
Кой от тях ще ни спаси?
Санитарят ли? Мерси!

Само в теб съм упован,
мой безсмъртен паркизан!

СМЯНА НА ЧАСТНАТА СОБСТВЕНОСТ

Вуйчо ми е дистрибут!
/Той дистрибутира бут./
Ала му фалира бутката
и жена му, дистрибутката,
връщайки се от пазара,
с тия думи му се кара:

Аз нали ти казах, Бруте,
че със тези дистрибути
ти ще има да си патиш?
Ако искаш да изпратиш
пак парите си на вятъра,
сядай и пиши си сатира!

ИЗТЕРЗАНИЯТ ТАРЗАН

Във пустинята вечерна,
след любов с една бардоква,
ти от мен излизаш черна,
сякаш падала си в локва.

Скулите ти бяха смугли,
ти оплеска ги със тиня.
О, Маугли, о, Маугли,
дете на градската пустиня!

СЪПРУГЪТ НА ВДОВИЦАТА

На Биньо

Нозете си над мен една госпожица
разтвори, като лястовичи фрак,
и нежно ме поряза с тази ножица
в уханния мастилен полумрак.

Любима, подир нощната премала,
излез и ще съгледаш ти по жицата
с душа, подобно лястовица бяла,
как гледа те съпругът на вдовицата.

МОЯТА ГРЕНАДА

Любима, във шпагата ти вторачен,
изтръпвам аз от ужас – ето на, –
че ти в нощта над мен си се разкрачила
като Предчувствие за гражданска война.

Испанийо на кръст, в палто от норка
ще бъде утре торсът ти обвит.
А аз ще спя до късно, като Лорка,
в савана на чаршафите зарит.

НЕ СЪМ ОТ ТЯХ!

Ти не си и аз не съм.
Кой тогаз чете Назъм?
Кой от кошчето за смет
пак извадил е Хикмет,

и наместо от затвора
строфите му да чете,
дето, все пак, за пред хора
и до днеска стават те,

срича смешните му опуси
от Съюза. И на сън
вика, осъзнал живота си:
- Помощ! Не! От тях не съм!...

Правилно! И аз не съм!
Но пък не чета Назъм.

ЖЕНАТА НА ТРУДОВОБОРЧЕСКИЯ ПИСАТЕЛ

Той е мой миньор.
Да, миньорът – ми!
Като сме на зор,
пеем си сами
само в „ми миньор”.

Не във „ми миньор”,
а в минорно „ми”,
като сме на зор
пеем си сами
с тъжния тенор
на миньора.

Миии!

ДА ОБИЧАШ ХУДОЖНИЧКА

В изпита я скъсаха –
„Силикатни форми”,

но не всичко мъртво е!
Пряко всички норми,

галя на гърдите й
ябълките златни

и четем за изпита
„Форми деликатни”.

СЕМЕЙСТВО МЛАДИ УЧЕНИ

Той в кухнята, а тя във кабинета,
творят над паралелните сюжети:
Той пише: „Наште баби и семейството”.
Тя пише: „Дора Габе и еврейството”.

Въздишат и от свян умират тропите
в плана на тези успоредни опити.
Те още от любов не са отучени,
/за разлика от тез двамина учени!/.

ЖЕНА МИ ВИНАГИ СИ КАЗВА

Аз вярвам във плътта на любовта!...
Не ще я прояде молец и язва.
Понеже всяка заран, сутринта,
жена ми си признава и ми казва:

Подобно щит Ахилов, любовта ни
от тебе, Хефест мой, бе изкована,
че снощи аз се чувствах в нашта спалня,
тъй както между чук и наковалня.

ПРИКОТКВАНЕ НА СМИСЪЛА.

Къци, къци, коти, коти!...
Смисъле, ела насам!
Днес аз давам ти бишкоти,
утре кифла ще ти дам.

Забавлявайки децата
с лимърици, ще им кажа:
Аз Мария съм – жената
на изтлелите в земята.

/И... на смисъла им даже!/

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а