Милена Фучеджиева: В бившия етнически маркет на Ла Бреа и Франклин - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Зеленчуците светят от свежест, свистят пръскачки. Сияе. Киборги бутат колички в Общност*буук<3>ацид. Планетата е спасена. Последните остатъци от миналото са флашмобове. Бързи и неконтролируеми като спазми. Малкото останали напълно човешки същества имат една единствена цел. Разкапаните им от вируси джипиеси ги карат трескаво да се преследват. Сблъсъците са свирепи. Обезумели тичат по празните улици докато попаднат в меле. Флашмобовете се образуват именно по тази схема. Завършват в гигантска топка кръв и вътрешности.

Новопроизведен женски киборг в черна пола, бяла блуза и колежански пуловер на червени и сиви ромбове без ръкави, рови с маникюр от червен титаний в мърдащите листа на салатата. На пуловера свети златна емблема: “Титаний е новото черно”. Светлите й червени очи скенират. Листата на салатите хрускат без външния им вид да се променя. Дългите нокти шумолят в репичките, минават в босилека, забиват се в ярко червен лъскав домат. Храни се.

Киборги скенират и се хранят безшумно. Почти безшумно. Пада ябълка без някой да я е бутнал. Половината червена, половината бяла. Киборгите не се интересуват от това, че едната половина е отровна. Това е миналото. На жертвите на флашмобовете. Ябълката се търкулва светкавично между неподвижните крака на киборга с маникюр от червен титаний. Той забива нокът в голямо манго. В едно от многото еднакво големи мангота. Във всяко манго е забит нокът на киборг. Ноктите блестят.

Между купчините портокали, лимони, банани, грозде, ягоди и череши, мързеливо се плъзга мръсен женски киборг-клошар. Мънка песен на bi-oncee. Обвивката му е покрита с дебел слой прах от орбитален боклук. Дълго е летял в сметището около Планетата. Очите му светят бистро-неоново на фона на сивата фанелка с мазни петна. Влачи препълнен куфар. Подрънкват платки с ненужна информация. Информацията мърда в куфара. Киборгите не чуват. Информацията е минало.

Отстъпвам назад за да не дишам миризмата на мръсна машина. Ябълката профучава между краката на киборга-клошар и продължава към мен без да има намерение да спре. Гледам как приближава. Не се отмествам. Лети. Знам, че е отровна. Знам, че ако се докосна до който и да било от тези плодове, ще умра. Но не се отмествам. В последня момент разтварям крака, ябълката се стрелва под мен. Без да се обръщам назад, бързо, все по-бързо тръгвам към изхода. Затичвам се. Никой не забелязва, че тичам. Тичането е минало. Самото минало е минало. Разблъсквам киборги. Подхлъзвам се, не падам. Блъскам въздуха пред вратата на маркета.

Скачам в жълто-белия лосанджелиски следобед. Температурата е 120 по Фаренхайт. Слънцето е високо, небето ниско, хеликоптерите още повече. Сребърните листа на цветовете на магнолиите не помръдват. Отнякъде – няма откъде – чувам Tyrone на Ерика Баду. Хеликоптерите слизат много ниско. Перките им раздвижват магнолиите.
Оцелях.
Отново.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а