литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Павел Виликовски
Всичко, което знам за средноевропеизма
(с приятелската помощ на Оломоуц и Камю)




“Средноевропеизмът не е форма на гражданство, а светоглед.”

Джордж Конрад


Човек може да прекара целия си живот в Средна Европа, но това да не го прави средноевропеец. Познавам словашките планински селца, които смятам за абсолютно своя суверена територия, следователно област, която мога да обходя пеша; знам на коя пътека ще срещна мечка, къде да набера камшиче, знам коя ще ме отведе до пекарна за пресен хляб. Странно е, че в големите градове и села, хората живеят много несигурно и за тях се говори несериозно и с пренебрежение. Сякаш са големи мерзавци. Здравият им разум изведнъж отказва да работи; не изразява познание, само настроение. (“Това е толкова средноевропейско!” би ми отвърнал Камю. “Може ли човек да постигне по-точно познание, такова каквото е настроението? Та нали теорията на относителността е гениална дори само с това, че чрез нея Айнщайн е открил математическа формула за своето настроение.”)

Човек може да бъде цял живот средноевропеец и въобще да не го осъзнае. Аз имах щастието да срещна Камю на централната гара в Бърно.

Това, че Камю е поскитал известно време в Бърно, с изненада установиха изследователите от неговите Записки. За посещението му в Оломоуц обаче, в Записките не се споменава, днес за това очевидно знам само аз. Камю е мъртъв, а междувременно някъде в началото на 80-те почина и рецепциониста от хотел Палас. По стечение на обстоятелства, за които не е време да говоря сега, след много години аз се сближих с този човек; той беше образован господин с афинитет към литературата. Сам пишеше измислени истории, пълни с приказните герои на Толкин. Доколкото знам, така и не издаде нито една от тях. (“Колко средноевропейско!” със сигурност би казал Камю.) Така или иначе, този образован господин с литературни наклонности така и не спря погледа си върху името на Камю в книгата за гости. Споменавам това просто така, за свое оправдание.
Моравия беше тогава в разгара си. Беше някак любезно настроена и стихийността й привличаше бъдещите европейски писатели. Някои дори се пръкнаха тогава. По това време, за кражба и скитничество, в остравския затвор лежеше Жан Жене. Беше избрал ролята на полски любовник и успя да се добере до Острава. По-далеч не стигна, изпратиха го по етапен ред вкъщи.

Тогава Камю пътуваше инкогнито. Какво друго всъщност му оставаше. Ако бе крещял на бърненската гара: “Аз съм Камю!”, хората биха го помислили за луд. Никой не е пророк в собствената си страна, но дори там всички да ви хулят, това въобще не означава, че сте получили тапия за пророк в чужбина.

Камю въобще не биеше на очи. Забелязах го вероятно, поради това че така добре се вписваше в чакалнята на бърненската гара. Дори нарочно да бе търсил подходящо място, не би намерил по-добро. Същата натежала, дълбоко тъга, за чийто причини отдавна никой не пита, същите релси и сажди от парната тяга. Не си мислех, че седейки на тази пейка, чакаше влака; не изглеждаше като пътник, а по-скоро като човек на път и това нямаше нищо общо с гарата. По същия начин би изглеждал и във фоайето на Яначковия театър. Човек, зад чийто гръб двама познати си шушукат: “Този няма да се задържи дълго с нас.” Със сигурност, освен ако не му доскучаете, драги мои!

Та както споменах, Камю въобще не изглеждаше екзотично. Беше може би малко по-мургав, но мургавината по лицето му, като че ли беше по-скоро от умора. Видът му – с торбички под очите – издаваше, че е прекарал зле нощта. Черни, късо подстригани коси, с цигара, контешки стърчаща от ъгълчето на устата му – кой не би познал снимка на Камю. С тази загоряла кожа изглеждаше като някой сицилиански селянин, въпреки че такъв никога не съм виждал. По-скоро бих казал, че беше тъжен, но по някакъв жив, радостен начин. Като че ли тази тъга беше неговия дом, неговата стихия. Очите му мигаха като секундите на дигитален часовник.

Тогава бях все още млад и вярвах в случайностите. Мислех си в действителност, че този човек дойде просто да ми поиска огънче, разменихме си по няколко думи и така някак си допаднахме. Като по ноти. Днес разбирам, че дотогава беше наблюдавал и беше решил да премине към друго ниво. Към слушането. Прецени ме по езика, който говоря.

Колкото до мен, аз имам особени отношения към Бърно. Това е единственото място в Моравия, че и в цяла Чехия, където умря баща ми. Искам да отбележа, че признавам известни предимства на Бърно – например Фройд, иначе познатата моравска стихийност – всеки път, когато ми се отдаде възможност се разхождам по улиците около гарата със скритата надежда, че изведнъж иззад ъгъла ще се появи татко, ще ме погледне и ще ми каже: “Вече съм тук”. А аз ще му отговоря: “Доста се забави”. Впрочем, това ще е точно в негов стил, та нали той сам си избра да умре в Бърно, просто така, дори не се сбогува както подобава. Седяхме под кухненската лампа, когато каза: “И така, довиждане” и за последен път ликът му се отрази в стъклото на прозореца. Между другото, след толкова години сигурно нямаше да го позная. Черни, късо подстригани коси, с цигара, контешки стърчаща от ъгълчето на устата му, пожълтели от пушенето пръсти... Как ли пък не.

Своята роля навярно изиграха и някои подробности, например, че Камю бе чужденец. Тогава това беше рядко животно по нашите краища. Мен не ме засягаше лично, но държах при всички случаи, ако не нещо друго, то поне да му направим добро впечатление. Не че си го бях поставил за цел, но тази мисъл се навърташе в подсъзнанието ми. (“Колко мило средноевропейско!” със сигурност би казал Камю). Но това беше, разбира се, чужд език. На чужд език човек би могъл да изговори такива неща, за които в майчиния си дори не би и помислил. Чужденецът говори чуждия език, за който не носи никаква отговорност и не чувства никакъв срам. Това е като книжка за оцветяване – за всичко важно е вече предварително решено и на вас ви остава само да внимавате да не излезете извън очертанията. Каква свобода!

Тогава всъщност пътувах за Оломоуц, където щях да бъда жури при избора на някаква Мис – ако не греша Мис Народна Демокрация. От Братислава до Оломоуц пътуваше директен влак, но аз имам особено отношение към Бърно и реших да прекъсна пътуването си и да се отбия на Бърненското изложение, където точно тогава се излагаха мебели. Да си призная, това го реши жена ми, която тогава беше още млада и вярваше в бъдещето, конкретно в това, че някога ще си купим собствен апартамент. Аз по принцип вярвам в такива неща, чак когато станат реалност, но ми беше малко трудно да се преструвам пред жена си, дори и предварително да бях убеден, че няма да си купим никакви мебели. Наговорих всичко това на Камю задъхано и едно през друго, само че през цялото време в дъното на душата си се опасявах – французин, контешки стърчаща цигара и т.н. – че ще ме попита къде в града се предлагат проститутки. Не знаех, а което беше по-лошо в този момент не бих и различил проститутка, дори да се сблъскам с нея.

Естествено след толкова много години не бих могъл да възпроизведа точно нашия разговор. В крайна сметка това не беше разговор, Камю просто черпеше акъл от мен (самият той го формулира по-тактично – искал “да подкрепи своите възгледи с примери от моя житейски опит”). Тогава не го разбрах. Спомням си, че ме попита защо съм така скептично настроен относно мебелите, а аз му обясних, че у нас никога не можеш да намериш в магазина това, което е изложено на витрината. Думата витрина по нашите географски ширини не е в изявително, а в условно наклонение; казах му за онова прословуто “ако” и за продавачът, който не продава, а обяснява защо не можем всички да сме щастливи. Та нали точно такъв случай оправда напълно моя скептицизъм: гарнитурата, която бях харесал беше разпродадена за две години напред, а други поръчки засега не приемаха.

Хареса му; имам предвид не това, което му разказах, нито начинът, по който го разказах. Мисля си, че го зарадва това, че угади мисълта ми, проумя точно какво желая. Унизително всъщност, ако го бях осъзнал тогава. Нещо ме разтресе и това ми беше достатъчно.

“Когато тръгне по широкия свят”, казах – в този момент чуждият език така ме беше хванал за косите и ме влачеше накъдето си поиска – “човек пооглежда сцената, за да види на кое място трябва да застане. Но по нашите географски ширини стига само момент да посветиш на себе си, например да си завържеш връзките на обувките и когато вдигнеш глава ще усетиш, че междувременно някой е променил целия декор. Ето защо по нашите географски ширини нито можеш да си купиш мебели, нито да ги поръчаш предварително.”

“Това добре,” засмя се Камю. “По вашите географски ширини? Имате предвид Средна Европа?”

Нямах предвид Средна Европа, такова понятие не съм срещал досега дори и в прогнозата за времето. Каква ти Средна Европа, когато зад завесата не виждате по-далече от носа си! Не, “нашите географски ширини” беше тайно, безупречно понятие за определен обществен строй или както сега беше модерно да се казва режим. “Колко показателно по средноевропейски е да наречеш режима географска ширина!” непременно би казал Камю, ако знаеше, но чужденецът не вре носа си в такива неща. Ето защо само кимнах.

И така, в празнодумия, шеги и закачки. Стори ми се обаче, че точно те така неудържимо привличаха Камю. Като че ли интересът му се ръководеше от гледна точка на беззначността. Като че ли за него само беззначното все още имаше някакво значение. Той беше, така да се каже, историк на това, което няма история, на камъчета, които незабележимо падат под колелото на историята. Може би точно в тези безпризорни, празни мигове е успял да почувства истинския живот. Днес, когато всичко е толкова многозначно, че дори ни убягва действителността, днес аз го разбирам. Боже, колко мразя историята, тази автобиография на човечеството. Но може би интересът към тривиалното при Камю беше просто начин да не се откъсне от размишления.

“В Америка,” каза например, “където всъщност тези конкурси по красота се появиха, има такива като Мис Заблудено Поколение, Мис Най-кръгъл Пъп и такива като Мис Най-хубав Белег по Рождение на задните части. Там критериите са горе-долу ясни. Но Мис Народна Демокрация?”

Опитах се да му обясня, че по нашите географски ширини, дори при конкурсите за красота не гледаме на жените като на предмети, те не са за нас струпване на случайни, пък дори и галещи окото форми. Та нали не става въпрос само за това да присъдим награда за дизайн или да измерим най-точно мерките на някоя Аничка или Марианка. Хубавата жена олицетворява за нас не само себе си, но и някаква висша духовна стойност. Точно за това организаторите бяха поканили за жури мнозина изтъкнати писатели, тъй като те са най-големите експерти по духовни стойности.

“Типично средноевропейско отношение,” отбеляза Камю. “Но това е голям успех за вас!”

Достойно, макар и малко засегнато му отговорих, че това не може да бъде успех за мен, защото не познавах добре нито жените, нито духовните стойности. А дори и да ги познавах, все още не бях имал възможността да демонстрирам евентуалните си познания, така че организаторите ме бяха избрали по изцяло ирационални и неразбираеми за мен причини. Освен това, да бъда жури никога не е била моя амбиция. Аз не позволявам да определят целите ми отвън, а си ги поставям сам, следователно съм единствения арбитър на своите успехи.

“Така, както ви слушам, не се радвате на много успехи,” каза Камю и сравни моята ситуация с тази на Сизиф, който търпеливо бутал камъка по хълма, но той винаги се изтъркулвал надолу. С безгрижния песимизъм на младия човек отбелязах, че по това не се различавам от останалите хора. Когато се замислим, колко възможности има пред себе си новороденото и колко малко от тях успява да реализира до смъртта си, със спокойна съвест можем да говорим за пълен провал. Според Камю американците, например, тъй като вече ги споменахме, биха разнообразили тъжното бутане, организирайки съзтезание кой ще избута камъка по-нагоре и точно преди мига на обратното връщане, ще се снимат за доказателство. “По нашите географски ширини, където държим на сигурните неща,” отвърнах, “Сизиф щеше да носи камъка на раменете си чак до долу, да не би, не дай боже, да се изтърколи нанякъде; защото за къде сме без камък във вече наченатия си живот?” Така си говорехме и даже не разбрах, че Камю – вероятно само от разсеяност – се беше качил с мен във вагона. Влакът потегли.

Моравия, такава каквато я познавах, минава бавно пред очите ми и през прозореца на влака е провлечено сладка. Медена. Устните ми се слепиха. В Оломоуц имах резервирана стая в хотел Палас. Камю дойде с мен. “Voulez-vous coucher avec moi?” попитах го малко непохватно, но той си взе самостоятелна стая; руменината, която внезапно ме обля със сигурност му се е сторила непоносимо средноевропейска.

Рано сутринта преди закуска излязохме на кратка разходка, вървяхме само направо, за да не се загубим. Навсякъде около нас се издигаха къщи, които в ранната мъгла изглеждаха черни. Някъде тихо падаше мазилка.

“Тъжен град,” казах, когато мълчанието започна да ме потиска. Мислех си, че този меланхоличен тон ще съвпадне с настроението на Камю, но той ме поправи: “Това е град, в който дълго време е валяло.” Вдигна яката на сакото си и покритите му с роса вежди увиснаха като зрели пшенични класове. “Помня, но не чувствам нужда да говоря за това,” добави. “Имам предвид: да бъдеш господар на собственото си поражение.” По-нататък вървяхме мълчейки.

Камю, надявам се, беше решил своя проблем чрез пътуването или поне бе намерил място, където той не биеше на очи. Това е същият този проблем, само че в различните епохи има различно име; днес го наричаме “криза на самоличността”. Бих му казал, че го е измислила някоя влюбена в момент, когато обикновено в младия човек възниква онази редица терзаещи въпроси като “Какво не му харесва в мен?” или “Кой всъщност съм аз?”. Това е първият пряк удар върху нашите solar plexus, solar nexus и solar sexus, когато за пръв път разбираме, че за различния и ние сме различни! Напразно бедният Ромео си скубе косите, затова че е Монтеки; напразно зад другия прозорец бедната Жулиета се пита в огледалото защо е Капулети! Но нека; дори и да бе заличил от себе си всичко, което беше Монтеки, би се почувствал още по-жестоко осакатен, стоящ пред друг, още по-тежък въпрос: Защо съм Ромео? При това, отговорът му е много прост, гордиев. Най-добре го е формулирал още със сопол на носа Джордж Конрад: “Най-накрая установих, че всеки е един единствен.”

Избрахме Мис Народна Демокрация, но с това нищо не се промени; след година трябваше да избираме нова. Само че след година писателите от журито се бяха разпръснали – кой в Америка, друг в Канада, а трети във Франция. Отне ми много, с присъщата за мен тромавост, но най-сетне, най-сетне и аз се озовах в чужбина; днес и на моя, не само на техния адрес отговаря друг европейски писател, който се е пръкнал в Моравия и се е добрал само до Прага: “Много ме дразнят тези емигранти, които се смятат за по ценни, отколкото сме ние останалите. Като че ли само те бяха достойни за спасение. Ако живеехме в свободна страна със сигурност биха останали. Свободата – добре, а масовия гроб? За какви се мислят?”

Когато вечерта се върнах в хотела, рецепционистът ми каза, че господин Камю е напуснал стаята си. Никога повече не го срещнах. Спомените избледняха, върху лактите и коленете започна да личи голото тяло на живота. Имаше моменти, в които се съмнявах, че това ми се бе случило. Не, в Записките за Оломоуц не се говори, но след години в един друг роман на Камю открих такъв пасаж:

“Наистина, днес е напълно нормално това, че хората работят от сутрин до вечер, а след това прекарват времето си, което им остава да живеят, в игра на карти, в пиене на кафе или в празни думи. Съществуват все пак места, където хората понякога чувстват, че има и други неща, които си струват. Обикновено това не променя техния живот. Но поне го усещат, а това все нещо означава .”

Това е посланието на Камю към Оломоуц; или може би посланието на Оломоуц към Камю. Така или иначе, ще се съгласите с мен, че е типично по средноевропейски.




Забележка: От книгата на Павел Виликовски “Жестокият машинист”, 1996
Превод от словашки: Миглена Лечева






  
Накратко
От подготвяния съвместен брой на сп. Страница и сп. Език и литература на тема Средна Европа.

Още сведения

публикувано на вторник, януари 20 @ 23:58:56 EET изпратено от bom

Подведено под:
Около Европейското | * | проза |

2507 прочита

Още в тази връзка
· Павел Виликовски


Най-четеното в блок Около Европейското:
Нихилизмът в съдбата на европейския хуманизъм през XX век
(тези към проблема)


Рейтинг
Средна оценка: 3.75
Гласа: 4


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Всичко, което знам за средноевропеизма
(с приятелската помощ на Оломоуц и Камю)" | | 0 коментара


литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.07 Секунди