Ивайло Иванов: Брачни песни - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Сутрешен грим по Платон

Бе ранно утро. Моята любима
навярно още мислеше, че спя.
Затуй със деликатна предпалзвост

безшумно от леглото се измъкна.
И лампата щом светна, на стената
на моята студена, тъмна стая,

като върху стена на пещера —
хтонична и с размери причудливи,
израстна мълчаливата й сянка.

И тъй като във стаята си нямах
дори едно самотно огледало,
започна тя по сянката си на стената

прическата си сутрешна да прави.
Успяваше! Помислих си: — Та тя
могла би и така да се гримира! —

И станах! И във миг върху стената
израстнаха две сенки причудливи,
а също и обречени. — Не виждаш ли, —

извиках аз — та ние сме във Хадес!
Не се гримирай толкова красива:
след теб ще се обърна — и завинаги

ще те изгубя в царството на Оркуса,
а аз без теб самотен ще се скитам,
разкъсван от вакханките си — страсти.

— Опитай с друг мотив! — засмя се тя.

И си представих аз, че не във Хадес
сме ние, а на Платон в пещерата
и приковани със оковите от чувственост,

ний само сенки виждаме върху стените,
а истинския лик на тоя свят
не можем, не — и няма как — да зърнем,

понеже цял живот живеем с гръб
към слънцето. И тоя „гръб” двуяк е:
Не само спрямо слънцето физическо,

но и към Слънцето на правдата: та то
изгрява четири столетия след Платон
и — благодатен — дискът му залязва

пак четири-пет века преди нас,
според класическата формула: Откак
човек през Ренесанса стана пак

критерият за всичко. Но добре, че
и днес все още Слънцето на правдата
разискря някой-друг любим прозорец,

та днешната жена, строшила всички
окови и зависимости пещерни,
обръща се с лице към светлината.

Ако не може да съзре безплътните
идеи на битийната конкретика,
поне да среше своята прическа,

пък и да се гримира по-насветло.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а