Джени Ерпенбек: Момичето - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Сега никой вече не знае, че тя е там. Наоколо й е всичко черно, а ядрото на това черно хранилище е тя. Че няма дори и една пролука, през която да влиза светлина, трябва да й спаси живота, но то прави също така, че тя вече по нищо не се различава от тъмнината. Тя много би искала да разполага с някакво доказателство, че още я има, но няма доказателство. Тя Дорис дъщеря на Ернст и Елизабет на дванадесет години родена в Губен. Чии са сега вече, в подобна тъмнина, тези думи? Докато тя седи на малкия сандък, и коленете й опират отсрещната стена, и поставя косо краката си ту на дясно, ту на ляво, за да не заспи, минава време. Време, което я отдалечава все повече и повече от момичето, което тя някога може би е била: Дорис дъщеря на Ернст и Елизабет на дванадесет години родена в Губен. Вече няма никой, който да може да й каже, дали тези думи наистина са безпризорни и само случайно са се залутали в това хранилище, в тази глава, или пък те наистина й принадлежат. Време се беше промушило между нея и нейните родители, между нея и другите хора, време я беше повлякло и я беше затворило в това тъмно хранилище. Цветно е само това, за което тя си спомня, всред тази тъмнина, която я обгражда, чието ядро тя е, цветни спомени тя има в своята забравена от светлина глава, спомени за някого, който тя някога е била. Кой беше тя? Чия глава беше нейната глава? На кого принадлежаха сега нейните спомени? Дали черното време тече все нататък, дори когато човекът вече само седи, все нататък ли тече черното време и повлича ли със себе си дори едно вкаменено дете?

Гуркенберг и Шварцес Хорн, Кеперлинг, Хофте, Наклингер и Булценберг. И Миндаксберг. Тогава когато чичото вдигна бора на подпора, й беше, все едно би могла от толкова високо горе да съзре направо всичките подезерни хълмове във водата, чиито имена й беше казал градинарят, и които до днес беше запомнила. На най-високото възвишение се намираше църковната кула на потъналия град, върхът й стърчеше нависоко, пробождаше с ветропоказателя-петел почти до вълните. А долу на дъното, където водата беше съвсем спокойна, по улиците и площадите на града, тя би могла, ако присвиеше очите, дори да разпознае хората, те сновяха насам-натам, седяха или стояха облегнати на нещо, през блещукащата повърхност на езерото тя виждаше нямата навалица на вси потъналите заедно с града си жители, които, без да трябваше да дишат, се движеха съвсем естествено във водата, във вечния живот не вървяха, не седяха или не стояха някъде облегнати по-различно отколкото преди на земята. На бора тя бе клечала, за неговия изпръхнал ствол се беше държала, и оттам беше гледала, как рибите в потъналото небе обикалят из града. След като чичото я беше свалил обратно, ръцете й бяха целите лепкави от смола, чичо й беше взел пясък и с него беше изтрил смолата.

Докато момичето седи в своето черно хранилище и от време на време опитва да се изправи, но при това се удря с глава в тавана на скривалището, докато отваря широко очите и въпреки това не може да види дори стените на хранилището си, докато тъмнината е толкова голяма, че момичето не може даже да разпознае, къде свършва тя, в главата му се явяват спомени за дни, в които целият кръгозор беше изпълнен до краищата с цветове. Облаци, небе и листа, листа на дъбове, листа на върбата, които провисваха като коси, черна земя между пръстите на краката, сухи борови игли и трева, борови шишарки и изпръхнала кора, облаци, небе и листа, пясък, земя, вода и дъски на пристана, облаци, небе и лъскава вода, в която се отразява слънцето, сенчеста вода под пристана, през пролуките, тя може да я вижда, ако легне с корем на топлите дъски, за да съхне след къпането. След като чичото беше вече далеч, дядото още две лета я беше взимал със себе си за ветроходство. Сигурно йолата на дядото е още в корабостроителницата в селото. От четири години зазимена. Сега, без да знае, дали навън е ден или нощ, момичето посяга към ръката, която протяга дядото, прекрачва от пристана към ръба на лодката, вижда, как дядото отвързва възела, с който лодката е завързана за пристана, и хвърля въжето в лодката.

Всичките прозорци на къщата на Новолипищрасе, където момичето се укрива, все още стоят широко отворени, до преди няколко дни всички стаи бяха пълни с хора, които искаха да дишат, но сега всичко е напълно спокойно. Хората от стаите заминаха, а и долу на улицата вече никой не върви, никой не дърпа двуколка, никой не говори вече, не вика или плаче, дори вятърът вече не може да се чуе, не се затваря прозорец, нито врата. Докато момичето седи в тъмното си хранилище и завърта коленете си веднъж на дясно, друг път на ляво, докато отвъд хранилището в жилището всичко е спокойно и отвъд жилището долу на улицата всичко е спокойно, и отвъд тази улица и по всички други улици на квартала всичко е напълно спокойно, момичето чува всичко, което го е имало някога: шумоленето на листа, плискането на вълни, пуфкането на парата, потапянето на греблата във водата, почукването на занаятчията в съседство, пращенето на платната. От до мажор човек се отдалечава през сол мажор, ре мажор, ла мажор, ми мажор, си мажор чак до фа диез мажор, диез след диез все по-нататък. Но от фа диез обратно до до е само една малка стъпка. От свиренето на всички черни до свиренето на всички бели клавиши е най-краткият от всички пътища, непосредствено преди човек отново да достигне детински лесната гама до мажор, гъмжи само ей тъй от диези. Така, преди да замине за Южна Африка, й беше обяснил чичо Лудвиг, и точно така се сблъскваше Дорис сега, в тази съвършена тишина и празнота, със спомена за времето, в което всичко беше.

Сега само един малък преход е, който й предстои. Или ще умре от глад тук в нейното скривалище, или ще бъде намерена и транспортирана. Никой от тези, които знаеха, коя беше тя, не знае вече, че тя е тук. Това прави прехода толкова малък. Стъпка по стъпка тя беше достигнала дотук, до почти края, тоест, пътят трябва да е имал и начало, в това начало тя трябва да е била отдалечена с толкова малко от живота, колкото сега от смъртта. Началото трябва да е изглеждало почти същото като живота, трябва да е било някъде насред него и все още неразпознаваемо като първа част на пътя, за който сега тя знае накъде води. Когато върбата е вече пораснала и гъделичка с косите си рибата, ще бъдеш все още тук на гости, при твоите братовчеди или братовчедки, и ще си спомняш, че си помогнала да я засадят. Непокътнат ли беше тогава още животът? Когато тя мисли за чичо Лудвиг, тя го вижда все с лизгар в ръка на брега на езерото. Когато мисли за годеницата му Ана, на нея й хрумва, как тя все й казваше: Направи се лека!, преди да я вдигне. Като че момичето би могло единствено с мислене да намали теглото си. Когато дядото заключи с един поглед към кърпите за ръце, собствено производство, но остави ключа пъхнат за следващите в ключалката, тя беше се сетила за неговата йола, която това лято за пръв път щеше да остане на сухо. През есента родителите й я дадоха при една леля в Берлин, за да не бъде подложена повече на подигравки за еврейската й кръв от другарките й в училище. Цели две години неделя след неделя, все след богослужението в църквата на Хоенцолернплац, тя беше сядала у тази леля на кухненския прозорец и беше писала писмо на родителите, обаче от понеделник до събота не беше писала, за да пести пликове и марки. За последното общо ядене с бабата и дядото, които бяха транспортирани от Левецовщрасе в Берлин-Моабит, лелята беше сготвила чушки. За Нова година една приятелка й подари купичка с памук и леща. Ако държеше навлажнен памука, от лещата ще порасне малка гора. При събирането на вълна през януари тя се поколеба дали заедно с шапките и големия шал да даде и малкия шал, който можеше да си върже като тюрбан, и поне ушите да останат топли, но ако някой видеше това? Когато заминаването за Бразилия продължаваше да се отлага, тя при минус дванадесет градуса ходеше на училище с половинки вместо с ботуши, по съображения за сигурност, за да се кали за Полша, защото там определено беше по-студено отколкото в Берлин. Последното писмо от бащата, така писа майка й, момичето трябваше да изгори, заради опасността от заразяване. Законът, че за погребението на бащата на момичето му е разрешено пътуването към къщи с влака, не излезе на време. Езерото, на което се намираше парцелът, който някога принадлежеше на чичо й, и на който тя, след заминаването на чичото, прекара още две лета с бабата и дядото, се намираше точно по средата на разстоянието между Берлин и Губен. Дали тя, Дорис дъщеря на Ернст и Елизабет на дванадесет години родена в Губен, на това място от пътя беше вече на половина отдалечена от своя живот, или на повече, или на по-малко?

Сега тя трябва да пикае, но не може да излиза от хранилището, това й беше казала, преди да отиде на работа, майка й. Майката сега вече няма да дойде, защото междувременно всички обитаващи жилището са заминали, всички обитатели на къщата на Новолипищрасе, и всички обитатели на квартала, в който се намира къщата. Междувременно кварталът вероятно е затворен, защото вече много дълго е напълно спокойно. Но докато това изречение е в сила, тя все още се казва Дорис, дотогава я има все още: Дорис дъщеря на Ернст и Елизабет на дванадесет години родена в Губен. Тя става значи, удря се с главата по тавана на скривалището си и опитва да пикае така, че дъската, на която седи тя, да не се намокри.

Сиена, Панска и Тварда. Крохмална, Хлодна, Гржибовска. Огродова, Лезно и Новолипие, на която се крие момичето, после Кармелика, Гезиа, Заменхофа и Мила. Когато човек умира на дванадесет години, достига ли човек и старостта преждевременно? Все по-малко беше ставало всичко, все повече багаж те трябваше да изоставят, или им беше отнеман, като че сега те са твърде слаби, че да носят всичко онова, което принадлежи към живота, като че някой искаше чрез облекчаване да ги изтика в старостта. Две вълнени одеяла, никакъв пух, провизии за пет дни, ръчен часовник, ръчна чанта, никакви документи. Така майка й, водейки я, беше влязла в гетото, и частта на града, в която отиваха, също беше вече облекчена от много неща. Дървета там нямаше, да не говорим за парк, но също нямаше и река, нито автомобили, нито електрически трамвай и само толкова малко улици, че не траеше дори и едно отче наш да се изнижат в молитва имената им. Онова, което сега все още беше свят, можеше и дете лесно да достигне пеш. И все повече се спаружваше този свят, колкото по-близко идваше краят. Най-напред малкото гето беше изпразнено и закрито, сега наред беше южната част на голямото, а сигурно скоро и останалото. Не бъди толкова дива, й беше казвал бащата винаги, когато тя се пързаляше по паркета през стаята, тук сега тя беше едно диво дете, но диво тук значеше: да не отиваш вместо някой друг, да не подлагаш глава за преброяване, да се преструваш на умряла, вместо да се записваш за умиране, да искаш да оживееш, без да пиеш, без да ядеш. Никога в своя живот тя не е била по-дива, отколкото в това мъничко хранилище, в която тя не говори, не пее, не може да се изправи и, когато седи, опира с колене стената. Тя, Дорис дъщеря на Ернст и Елизабет на дванадесет години родена в Губен, едно диво дете, една глуха и сляпа старица, която вече едва е в състояние да движи крайниците си.

В Бразилия, беше казал бащата, ще ти трябва шапка за слънце. Има ли в Бразилия и езера? Ами да. Има ли в Бразилия и дървета? Два пъти по-големи от тукашните. А нашето пиано? Няма да се побере, беше казал бащата и беше затворил и заключил вратата на контейнера, в който беше нейното писалище, и множество куфари с бельо и облекла, и леглото й с матраците и всичките й книги. В двора на някаква Губенска спедиция сигурно още стоеше този контейнер, но всичкото това вече беше толкова отдавна, че леглото й, ако тя сега би стигнала до Бразилия, би било твърде късо за нея, и ризите и чорапите и полите и блузите с много номера по-малки. Губенското жилище беше напуснато с опаковането на контейнера за местенето в Бразилия, след това момичето беше пратено в Берлин, а адресът на неговите родители, на който то пращаше своите неделни писма, многократно се сменяше от една окаяна околност на Губен към някоя още по-окаяна. Но докато имаше надежда за отпътуване, за нея и нейните родители не беше в тежест, че с опаковането за пътуването за Бразилия те самите беше трябвало да издърпат килима изпод спомените. Когато баща й получи призовката за принудителен труд на аутобана, устойчивият в тропиците хладилник все още си стоеше в контейнера в двора на спедицията. Едва със смъртта на бащата беше се оказало, че опаковането на Губенското всекидневие в тъмнината беше наистина едно вземане отнапред на нейното собствено опаковане и двете взети заедно бяха нещо окончателно.

Единственото място от тогава, което ще бъде останало подобно, и за което момичето дори от тук, от своето тъмно хранилище, все още би могло да каже на часа как изглежда, е парцелът на чичо Лудвиг. Може би затова тя си спомня по-точно отколкото за всичко друго за няколкото уикенда и двете лета, които беше прекарала там. На парцела на чичо Лудвиг тя все още може да ходи от дърво на дърво и да се крие зад храстите, да гледа към езерото може тя и знае, че езерото е все още там. А докато познава изобщо още нещо на този свят, тя не е на другия.

Всъщност седмици по-рано, точно в този ден през юни, в който майка й беше отишла до Гезия, за да продаде на черния пазар ръчния часовник, а самата тя на Кармеликащрасе при един търговец беше открила книгата, чийто прочит майка й не беше й разрешавала толкова дълго, един роман със заглавие »Санкт Гунтер или Без Отечество«, на точно този ден, в който тя, стояща на Кармелика и в тъпканицата с усилие удържайки мястото си, прелистваше книгата и четеше и се радваше, че притежателят на сергията нямаше достатъчно сила да не й разреши четенето без пари, на точно този ден цялата й Губенска покъщнина в ред обратен, на този, в който баща й и майка й преди две години я бяха опаковали в контейнера за заминаването в Бразилия, беше извадена от контейнера от господин Карл Пфлюгер и поставения на негово подчинение криминален комисар Паушел и беше приготвена за търга. На точно същия ден, в който тя стоя толкова дълго на Кармеликащрасе и чете, защото не притежаваше пари, за да купи книгата, и, докато тя четеше, не трябваше да си мисли за пълнени чушки, или за палачинки с ябълков мус или дори само за прост хляб с масло и сол, точно на този ден през юни, около два месеца след пристигането й във Варшава, без тя да знае, в Губен детското й легло, текущ номер 48 беше продадено на търг за 20,- марки на госпожа Варничек от улица Нойщетер 17, нейната кана за какао, текущ номер 119, на господин Шулц от Алтен Постщрасе 42, само няколко къщи до къщата, в който бяха живели те, и устната хармоника на баща й, текущ номер 133, за 36,- марки на господин Мозман, Залцмарктщрасе 6. Вечерта на този ден, в който тя се върна съвсем малко преди вечерния час в квартирата си, тази вечер на един от най-дългите дни на 1942 година, в която лек раннолетен вятър отвяваше вестниците, с които бяха покрити телата на мъртвите, и се надигаше миризма на разлагане, в тази светла вечер, в която тя, както беше привикнала тук, в лъкатушни линии се прибра в къщи, за да не се препъва в труповете, вечерта на този ден, в която както всички други вечери плачът на децата без родители се надаваше през етажите на къщите, тази понеделник вечер, в която нейната майка й поднесе картофите заменени за ръчния часовник, много вероятно последните, които тя щеше да е яла в живота си, тази вечер вече всичките чаршафи на Ернст, Елизабет и Дорис лежаха на по два ката, изтъргувани за цени между 8 марки и 40 пфенига и 8 марки и 70 пфенига, текущи номера 177 до 185, гладко пригладени в шкафовете за бельо на фамилиите Витгер, Шулц, Мюлер, Зайлер, Лангман и Брюл, Клемкер, Фрьолих и Вулф.

Толкова тъмно, колкото е тук, сигурно беше тогава под лодката, която се обърна малко преди брега, когато момчето от селото искаше да доплува с нея до пристана. Преди да си отиде в селото, момичето го беше завело горе на пясъчния път в малинака. По-късно момчето в замяна на това й беше показало, как се плува. Съвсем близо до брега, където водата беше толкова плитка, че докато плуваше тя докосваше със стъпала дъното, тя за пръв път беше имала чувството, че водата я носеше. През това лято съседката й беше показала също как се ловят раци. Но имаше ли изобщо раци, езеро, лодка, малинак? Беше ли там още това момче, когато тя не го виждаше? Беше ли освен нея още някой на този свят? Сега й става ясно нещо, за което не си беше давала сметка през всичкото време: Ако никой вече не знае, че тя е тук, когато тя вече не е тук, кой ще знае тогава за този свят?

Тя не беше забелязала, че подът на старата къща, в която се беше скрила, не е съвсем равен, и понеже е толкова тъмно, че тя не вижда нищо, тя не може също и да види, как урината пролъкатушва навън изпод врата на скривалището й, в изоставената кухня на едно изоставено жилище на изоставената Новолипищрасе във Варшава. Когато отрядът по оценка на стойността под ръководството на един германски войник приема жилището, урината е образувала едно малко езеро на пода на кухнята.

За последен път сега тя трябва да мине по Цаменхофа на север, със слънцето в гърба. До нея вървят други, които тя не познава, сега всички щастливи случайности са останали без дъх, сега всички те най-после си отиват за винаги у дома. Из празните улици, които шествието кръстосва блок след блок, са разпръснати разтрошените маси и легла на онези, които вече са вървели този път преди тях, по паважа в сенките на къщите. Понеже гетото в никой момент от времето не беше особено голямо, момичето знае съвсем точно, какво оставя зад себе си. Да се назоват по име няколкото улици не трае дори толкова колкото едно отче наш.

Веднъж Шмелинг, с един дънер през рамене, бил изминал целия път от своята лятна къща в съседния курорт до плажната поляна в селото. Така той бил тренирал мускулите на ръцете си, беше й казало момчето от селото. Тя беше казала, че това не го вярва, а момчето беше казало, обаче, че то самото било свидетел, когато Шмелинг пристигнал. На плажната поляна Шмелинг бил хвърлил дънера, все едно бил от хартия, бил се протегнал веднъж, после бил скочил във водата и отплувал толкова навътре, че вече изобщо не можел да се види. Един селянин бил извикал: Хорица, наш Шмелинг се удавѝ! Тогава той повярвал на това и настоятелно замолил селянина, да заплува след него и да спаси боксьора. А то било само на шега.

От сто и двадесетте човека във вагона по време на двучасовото пътуване се задушават около тридесет. Тъй като е дете без родители, тя, както също и няколко възрастни, които вече не могат да вървят, и няколко, които по време на пътуването са загубили разум, се смята за препятствие за безпроблемното протичане и затова, веднага след пристигането е отведена настрана, покрай една купчина дрехи, която е толкова висока, колкото един връх, Наклигер, трябва да помисли тя и си спомня за своята собствена усмивка, която тя тогава беше усмихнала, когато узна от градинаря странното име на плитчината. За две минути над нея извива свод едно леко облачно белезникаво небе, като на езерото винаги малко преди дъжда, две минути тя вдишва мириса на борове, който тя така добре познава, само че самите борове тя не може да види заради високата ограда. Наистина ли е пристигнала в къщи? Две минути тя усеща пясъкът под обувките й, също и няколко кремъка и чакъл от кварц и гранит, преди тя да събуе обувките завинаги и да се подложи на дъската, за да бъде застреляна.

Няма по-хубаво от това да се гмуркаш с отворени очи. Да се гмуркаш надолу, до блестящите крака на майка и татко, които тъкмо са били да плуват и сега газят в плитката вода обратно към брега. Нищо по-хубаво от това да ги гъделичкаш и, приглушено от водата, да чуваш, как те се надават крясъци, за да доставят радост на детето си.

В продължение на три години момичето беше учило пиано, но сега, когато мъртвото му тяло се свлича в гроб, думата пиано бива иззета от хората, сега задното премятане на лоста, което момичето владееше по-добре от своите съученички, бива иззето и също така всички движения, които прави някой плуващ, посягането за раци бива иззето и най-после, съвсем последно, и самото име на момичето, с което никога повече никой няма на го повика: Дорис.

Забележка: Преводът е направен по Jenny Erpenbeck, Das Mädchen от Антония Колева.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а