литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Уве Телкамп
Из "Кулата"
Страница: 2/2


2. Мутабор



»Хубаво, че веднага те увардих, вече си мислех, че трябва пак да се връщам«

»Мено! Ти ли ме взимаш?«

»Ане трябваше все някак да разквартирува Роберт и теб за днес. Ти спиш при мен.«

»Толкова ли много са гостите?« беше попитал само, за да скрие радостта си зад едно звучащо между другото искане на сведение. Нали и той самият знаеше. Самото количество на набавяните в последните седмици продукти за печива, които се трупаха с купища в килера на Каравеле беше говорело за очаквания брой на гостите за рождения ден. Пълните рафтове на килера го бяха убедили, че би било неразумно да се прибира у дома в Каравеле, освен за упражненията, които и без това се провеждаха най-вече у Тице, ако не искаше да дразни нервната Ане с привидно моткане и, да бъде подложен на недоверчивите й погледи дотогава, докато вече никакво извинение не може да го спаси да бъде пропъден, шпикован с бележки за покупки, в хранителите стоки или в Холфикс или пък да свърши в кухнята пред постоянно наново израстващите купища съдове за миене.

»За кафето днес след обед бяхме поне тридесетина. А едва след това става официално, тогава вече наистина ще дойдат още някои хора.«

Вървяха покрай Сибиленлайте.

»А къде спи Роберт?«

»У Тице.«

Братът, значи, ще нощува в къщата на звездата на вечерта. Кристиан отново сложи ръкавиците си с един пръст и се замисли за Таузендаугенхаус, която щеше да го приеме днес за нощта, в толкова различен въздух и атмосфера от вкъщи в Каравеле.

»Исках направо да те взема, за да не ходиш първо до вкъщи. Ане вече е взела със себе си челото в замъка.«

Кристиан кимна и погледна своя чичо, който беше свалил шапката си и заедно с това беше освободил няколко щриха снежинки. »Откога всъщност я носиш?«

»Донесе ми я Ане от ›Ексквизит‹. Щяла да ми отива, смята тя. Добър модел, между впрочем.« Мено се взираше в надписа на канта от вътрешната страна. »Югославска доставка. Ане каза, че се редели хора чак навътре в Телманщрасе, сигурно петдесет метра. За баща ти нямало подходяща.« Той отново сложи шапката. »Всичко нормално ли мина с барометъра?«

»Както беше по уговорка. Двеста и петдесет марки. Ланге дори още веднъж го почисти и полира.«

»Добре. Кажи, да взема ли аз чантата?«

»Ами, тя не е много по-тежка, благодаря, Мено. Само бельо има още вътре.«

Те достигнаха Турмщрасе[1], главната улица на квартала. Мено крачеше с широки стъпки по-замислено от Кристиан, той беше извадил лула ›Брюйер‹ с извит мундщук и сферична глава и я тъпчеше от една кожена торбичка. Кристиан повдигна нос да подуши, пое пикантното ухание на ванилия, примесено с аромат на смокини и кедрово дърво. Алоис Ланге, бившият корабен лекар, съсед на Мено в Таузендаугенхаус, всяка година получаваше една кутия, изпратена от заместник-председателя на Копенхагенската наутиска академия, от която даваше половината на Мено — корабният лекар някога беше спасил живота на заместник-председателя, и така, за огорчение на Либуса, жената на Ланге, тютюнът никога не се свършваше в Таузендаугенхаус. Една кибритена клечка припламна и освети сухите, бледи черти на Мено със синкава сянка на брадата; отблясъкът заигра в кафявите, затоплени с отделни зелени искри очи, очите на Ане и на втория й брат, Улрих, очите на Роде, и Кристиан също ги беше наследил.

»Лесно ли успя да дойдеш? Единайската рано днес я нямаше никаква. Един час костваше да дойде релсовият резервен превоз. Беше достойно«, Мено раздуха пурата, »– за ухото и окото, ругатните на спирката. А шестицата беше отклонена по обиколен маршрут.« Лулата още не гореше, той запали още една клечка кибрит.

»Забелязах.«

»Ане искаше да ти се обади, но телефонните линии изглежда не функционираха, или отде да знам, какво пак се е развалило — но тя въобще не успя да набере.« Лулата гореше, Мено изпускаше дим след дим.

»Вчера горе валя до побъркване, в Цинвалд и Алтенберг има над метър сняг, направо ме хвана страх, че автобусът няма да върви. На Карсдорф трябваше да слизаме и да помагаме на шофьора да рине. Фашините в полето се бяха преобърнали, всичкият нов сняг беше навявал на пътя.«

Мено кимна и хвърли на племенника си, който беше вече почти толкова висок колкото него и газеше в пръхкавия сняг малко отпред, един замислен поглед. »Как е в училището? Оправяш ли се?«

»До тук съвсем добре. Малко ми се дзверят, защото съм от Дрезден. Гражданското обучение е както обикновено.«

»А учителят? Опасен?«

»Трудно да се каже. Той е едновременно наш директор. Ако послушно повтаряш като папагал каквото ти набиват в главата, те оставят на спокойствие. Учителят по руски е твърде непроницаем. Такъв един тих, строго наблюдаващ, стопроцентов. Има нещо котешко, промъква се из етажите и ни контролира в интерната. Днес дойде с бели ръкавици, опипа по ъглите, дали и там е наистина чисто. В съседната стая сигурно всички си изпуснаха автобуса, откри огризка под шкафа, трябваше пак да почистват.«

»Провокира ли?«

»Именно.«

»Бъди предпазлив. Това са най-лошите. Знам го този тип. Винаги имаш чувството, че прозират в теб, не издържаш погледа, ставаш нервен, правиш грешки. И това е грешката.«

»Вярно, това с прозирането. Той има толкова пробождащ поглед, мисля винаги, когато ме погледне, че може да прочете мислите ми.«

»Обаче не може. Не се оставяй да те изнервят такива трикове.«

»›Мъдрият човек въври със сведена глава, почти невидим, като прах.‹«

Мено погледна изненадано Кристиан.

»Добре съм го запомнил, Мено.«

Снегът, набразден от следи на шейни, помагаше на оскъдната светлина от уличните лампи; на дебели гугли той покриваше градинските зидове и покривите на малкото автомобили покрай бордюрите на тротоарите. В ляво изплуваха сградите на Холендише лайте, почти всички бяха на института на барона, както заради наследствената си титла той беше наричан от всички в квартала, барон Лудвиг фон Арбогаст, за чийто огромен имот на долното ниво, в което се стичаше Холендише лайте, и институт се говореше наполовина с удивление, наполовина с подозрителност. Баронът беше патронът на училището, в което беше ходил Кристиан до лятото, и винаги когато той беше виждал барона, си беше спомнял за един разговор между Мено и бащата: как подържано-елегантният вид на Арбогаст — носеше шити по мярка костюми, към които едно бастунче със сребърна дръжка — можеше да се приведе в съгласие с онзи наистина посивял от атмосферните условия, но все още ясно четим надпис над основния корпус на института: ЗА СОЦИАЛИЗЪМ И МИР; титлата »барон«, указаната и върху табелите и пътепоказателите в институтската градина, аристократична титла с властта на работници и селяни: на Кристиан много би му се искало някога да постави този въпрос на учителя си по гражданско обучение.

В сградите на института на Турмщрасе още гореше светлина. Прикрита от едно дърво на сладък кестен, кето простираше клоните си издадени много над пътеката, се разполагаше малката арбогастка обсерватория, която вече отдавна не беше в публична употреба, въпреки че една поставена отпред дъска обещаваше »Народна обсерватория«. Стрелката и циферблатът на един слънчев часовник ръждавееха в бръшлянов килим върху разпокъсаната мазилка. Смятаха, че най-вероятно Мено ще да е попоглеждал зад вратата от задната страна на обсерваторията; Кристиан често го беше наблюдавал, когато се бяха завързвали разговори за астрономия и тълкувание на звездите. Тогава чичото беше вземал позиция между фонова развеселеност и прикрит интерес, тихо облегнат в ъгъла, сферичната лула в устата, слушащ брат си Улрих, който оживен разказваше за науката за звездите в древния Ориент.

»Аз току що четох от твоята книга.«

Пушек се издигаше на гъсти облаци от главата на лулата. »Изключителни стари неща« промърмори Мено на кръстовището между Турмщрасе и Волфслайте. »Вече почти никой не ги познава. Цензорите вероятно и старецът от хълма. Книгата ми беше навлякла едно дебело писмо от него, от Остром до Вестром тъй да се каже. Три дни трябваха, докато дойде, като се има пред вид, че стигаше старецът просто да мине по моста. Но той май бил болен, говори се. — Иначе бях гледан твърде накриво за това.«

»Книгата не дава отговор на въпроса, как е била закалявана стоманата.«

»Айзенхютенщат не се явява в нея.« Мено описа един мах с лулата. »Също и Парцифал не застъпва еднозначно пролетарско-революционна позиция, и изобщо има още какво да се желае от класовото съзнание на рицаря.«

»И Мерсебургските заклинания са твърде формалистични?«

»Чак пък толкова лошо положението не е.«

»Песента на Хилдебранд, началото?« Кристиан погледна чичо си умолително. Мено дръпна още веднъж от лулата и започна да рецитира. Омаяно, както и всеки път, Кристиан се заслуша в приятно темперирания глас, в театралния маниер на говорене; странно развълнуван от прастария език и магията на думите на тази песен, особено от »Ik gihorta dat seggen / dat sih urhettun / aenon muotin«[2] на началото и от »sunufatarungo«[3] на четвъртия стих. Мено продължи да я казва и след началото, вече беше до тринадесетия стих, на »знаен ми е светът божи«; в бавно напредване, с кимане на глава, скандирайки мелодията на стиха, той говореше за Отакеровия Грим, за Дитрих и за златната броня кайзерова, дадена от царя, Хуневогт, за речта на Хадубранд срещу бащата и за »ostarliuto«, »пътника от изток«, и как баща и син се бият, »дорде талпите липови смалят се / надробени от оръжията ...« Лек вятър беше излязъл, дърветата от двете страни на улицата се раздвижиха, сняг се засипа от клоните. На Волфслайте, до която те сега стигнаха, се намираше широко и масивно изградената къща Волфщайн, като кораб при пълно осветление; във Фагота, както беше наречена осмоъгълната пристройка, пушеше »Лампата на историите«: Значи до разказването са, помисли Кристиан, и пред себе си видя чичо си Ханс Хофман, токсикологът, обясняваше на Фабиан и Муриел Синята желязна шапка и Горчивосладката нощна сянка, които той самият довеждаше във Фагота; сети се за Маливор Марокен, белокосият чилиец, който държеше заемане на костюми „Ел Суеньо“, а освен това и едно фотоателие — когато Кристиан беше станал на четиринадесет години, трябваше да се фотографира за личната карта при Марокен; по стените на стълбата, която водеше нагоре до тежката камера за плаки „Ернеман“ имаше цитати от съчиненията на Ленин, нямо обхождани с поглед от опашката чакащи току що фризирани момичета и момчета; горе чилиецът викаше »Моля ку-ку към малката кукувичка, моля ку-ку щрак!«, при което от човек се искаше да насочи очите си към едно червено птиче, закрепено с щипки за пране на ръба на една противосветлинна козирка.

»Утре е соарето«, каза Мено и показа към фината и изглеждащата олекотено конструирана къща Делфиненорт отсреща на Волфщайн, извивката на горната устна на покрива и голямата волута над един жлеб в стената; а »соаре« означаваше (преди Кристиан си беше представял под това една изискана дума за свинщина), че е канила госпожа фон Щерн в стар германски краснопис на картички от Кьонихщайнска ръчна хартия, канени на спомени за Зимния палат и Дрезненския двор, защото тя е била придворна дама.

Отново на Волфслайте се намираше Италианската къща, в която живееха вторият чичо-Роде на Кристиан, Улрих, и неговото семейство. Улрих беше директор в едно предприятие народна собственост, жена му Барбара работеше като кожухарка и дамска шивачка в »Хармония« на Рислайте. Понякога Кристиан беше посещавал семейство Роде под повече или по-малко благовиден предлог, за да може подробно да съзерцава стълбищното антре и детайлите в югендстил на жилището им. Нито една страна на къщата не приличаше на другите. Антрето се вдаваше като корабен нос напред, засводено в четири прозореца, от които един сам горе и три малко по-нататък долу, са оставени като при описване на кръг, в зидарията. Отделеният прозорец горе, над който покривът описваше една проточена дъга, приличаше на един свръхизмерен отвор на ключалка. Кристиан положи чантата и влезе в къщата през вратата с крила като човки на гондола, за да запали осветлението. Предверието към врата, един оставен в зидарията, напомнящ за изтока павилион, сега беше осветено от прозорците на антрето, в които, както и при къщата Делфиненорт, бяха вплетени цветни и растителни орнаменти. Вечерници пълзяха по етажите до прозореца отвор на ключалка; прекъснати от среден камък между етажите, който беше украсен от две огледални пясъчникови охлюви завъртулки. А в ляво, на разположената в посока Турмщрасе страна върху издадената стълбищна платформа, на цокъла клечеше един разнебитен чардак; той спадаше към жилището на Роде, на много места мазилката откриваше за погледа разяден от времето и дъжда тухлен градеж.

»Да позвъним ли? — Не«, промърмори Мено. »Ела.« Те отминаха, Мено с наведена глава, ръцете пъхнати в джобовете на палтото му, шапката нахлупена надолу в лицето.

На Мондлайте брястове протягаха своите мъртвешки клонаци в небето. Заваля. Снежинките се сипеха и натрупваха на пътя, който едва оставяше достатъчно място за ладите, трабантите и вартбугите, наблъскани възможно по по края на улицата, тук и там килваха порутени, целите в пролуки, обраснали в шипкови и къпинови гъсталаци огради. Светлинните поли на все още функциониращите улични лампи затанцуваха, Кристиан нямаше как да не помисли за впечатленията от една такава вечерна разходка, когато му се бяха явили файтони пред мълчащите, отдръпнали се в миналото къщи, бяха се откъснали от нощната неяснота на Монд- и Волфлайте, в зимна вечер като тази нечуто бяха потегляли или пристигали: дами с хермелинови маншони слизаха, след като един прислужник беше отворил ревностно крилото на вратата, конете пръхтяха и грациозно пристъпваха в сбруята, предугаждаха овес и захар, родния обор, а след това се отвори вратата с двете пясъчникови сфери на пиластрите и причудливия винт-цвете на арката, възгласи прозвучаха, една камериерка бързешком се изкачи по стълбата, за да поеме багажа ... Кристиан се сви уплашен, когато чу една улуличка да се жали. Мено посочи дъба до Таузендаугенхаус, който вече беше влязъл в полезрението, наполовина скрит за вратата и зад мощния червенолист бук. Намираше се на края на една глуха улица, в която се вливаше Мондлайте, там където бяха дъбовете тя образуваше и едно коляно между Мондлайте и Планетенвег. Мено извади ключа; но на Кристиан къщата още му се струваше далечна, недостъпна, вплетена в буковите клонаци като голям нощен корал. »Куку-майу« на улуличката сега прииждаше от парка, който се спускаше стръмно покрай Мондлайте и граничеше към градината на Таузендаугенхаус с бордюр от плачещи борове, смесващи смолистия си дъх с металическия на снежния въздух. »Тук сме.«

И Кристиан помисли: Да. Тук сме. Тук си си в къщи. И когато влезна вътре, прекрача прага на вратата, ще бъда преобразен. Отсреща, на чайната каравана изглежда имаше празник, смехове прозвънваха от жилището на физика в масивната, но въпреки това елегантно разположена и откъм лицето на улицата, на ъгъла вълнообразно окръглена със стридоподобни балкони, постройка на »Слона«, както Кристиан и Мено наричаха къщата, на чиято ограда в югендстил имаше поръждавели цветове като ширококрили, унили нощни молци. Междувременно Мено беше остъргал лулата, беше сдъвкал няколко ментови възглавнички и беше минал напред по покрития с напукани плочки от пясъчник път, обточен с трънаци от виненоцветна шипка. Със заврънтулчестия си, опетнен с месингови поправки ключ той отвори вратата. Кристиан виждаше често пред себе си този ключ, когато лежеше във Валдбрун, в своята стая в интерната и мислеше: Таузендаугенхаус. Докато наместваше пътната чанта на рамо, той се сгряваше от това »тук« на Мено, което се отнасяше до целия квартал, спещите в тъмнината и в снега вили наоколо, градините и все още обаждащата се във въздушните дълбини на парка улуличка, червенолистият бук, имената. Мено запали светлината в антрето; все едно къщата отваряше очи. Кристиан докосна пясъчника на свода на вратата, докосна също така, едно субтилно, невъзможно вече да се проследи до произхода му поверие, кованожелязното цвете на вратата — една причудливо направена украса, тук горе често ще я срещнеш: извити и охлювно намотани цветни листа около езика на едно съцветие, който на свой ред беше изкусно обкръжен от многократно завъртени криволици; едно растение, което заради смесената от красота и опасност аура беше привличало Кристиан още от малко момче; понякога часове на половини бяха отминавали в съзерцание на пчелната лилия. Определението беше на Мено. Кристиан последва чичо си в къщата.




Забележка: Преводът е направен по Uwe Tellkamp, Aus „Der Turm“ от Антония Колева.


Назад Назад (1/2)



  
Накратко
1. Издигане
2. Мутабор

Още сведения

публикувано на понеделник, октомври 13 @ 22:21:19 EEST изпратено от grosnipe

Подведено под:
Краища | От немски | проза |

3539 прочита

Бележки под линия:

[1] Турмщрасе — буквално улица „Кула“. Срещащите се в текста наименования носят специфична семантика — Таузендаугенхаус — къщата на хилядите очи, Мондлайте — Лунна урва, Планетенвег — Планетен път, Волфслайте — Вълча урва, Рислайте — Пукната урва, Остром и Вестром — съответно източен и западен Рим и др. под.

[2] Чух сказание такова, юнаци двама сами на бой излезли. (приблизително)
Из „Песента на Хилдебранд“, едно от най-ранните южногермански предания. Достига като фрагмент, записан през VIII в. от монах на последната страница на друг ръкопис. Вероятно става дума за преработка на готски или лангобардски оригинал на старовисоконемски език. Тук ползвам превод на немски от Карл Волфскел.

[3] баща и син — виж тук бел. [2].

Още в тази връзка
· Aus „Der Turm“
· Уве Телкамп


Най-четеното в блок Краища:
История и възможността да се представя миналото:
разсъждения върху Смърт в Сена (1988)


Рейтинг
Средна оценка: 5
Гласа: 1


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Из "Кулата"" | | 1 коментар

Коментири за Уве Телкамп, Из "Кулата" (Оценка: 0)
от grosnipe (info@grosnipelikani.net) на сряда, февруари 25 @ 19:46:57 EET
(Сведения за читател )
За коментари на Уве Телкамп, Из "Кулата" последвайте ето този линк.





литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.12 Секунди