литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Уве Телкамп
Из "Кулата"
Страница: 1/2




1. Издигане


Електрическите лимони от държавното предприятие »Нарва«, с които беше декорирано дървото, имаха дефект, потъмняваха и припламваха отново и угасяха разположения нагоре по Елба силует на Дрезден. Кристиан свали навлажнилите се, покрити с ледени топченца от вълнените вътрешни страни, ръкавици с един палец и бързо потри едни в други станалите почти безчувствени от студ пръсти, духна в тях — дъхът се разсея като ивица мъгла пред мрачно изсечения в скалата подстъп към буковата пътека, която водеше нагоре към Институтите Арбогаст. Къщите по Шилерщрасе се губеха в тъмнината; от най-близко разположената, една къща тип фахверк със залостени капаци на прозорците, към клоните на един от буковете над скалния проход отвеждаше електрически проводник, там гореше една коледна звезда, светла и неподвижна. Кристиан, който беше дошъл през Блауе Вундер и Кьорнерплац, продължи да се движи към края на града, в посока Грундщрасе, и скоро достигна наземната въжена линия. Пред витрините на магазините, покрай които минаваше — пекар, млечни произведения, дюкян за риба — бяха спуснати ролетките; навъсени и с пепеливи контури, вече наполовина в сянка, стояха къщите. Струваше му се, като че се притискаха една в друга, потърсваха закрила една от друга пред нещо неопределено, още не проницаемо, което може би би се изплъзнало от тъмнината — както ледената луна се беше изплъзнала над Елба преди време, когато Кристиан беше останал на място на опразнения от хора мост и беше гледал към реката, повдигнал над ушите и бузите дебелия, плетен от майка му, вълнен шал срещу смразяващия режещ вятър. Луната бавно се беше издигала и се беше откъсвала от студено инертната, оставяща впечатлението за течна пръст маса на течението, за да застане сама над ливадите с техните обгърнати в мъгла на нишки пасища, над хангара за лодки на брега на Елба откъм Стария град, над губещите се в себе си около Пилниц очертания на височините. От една църковна камбанария в далечината удари четири, което изненада Кристиан.

Пое нагоре по пътя към наземната въжена линия, остави пътната си чанта на олющената от дъжд и пек пейка пред решетката, която завършваше перона, и зачака, пъхнал ръцете, както са с ръкавиците, в джобовете на военно зелената си канадка. Стрелките на гаровия часовник над къщичката на кондукторите изглежда като че напредваха много бавно. Освен него никой друг не чакаше наземната въжена линия, и за да мине времето, той драскаше по дъската за обяви. Отдавна вече те не бяха почиствани. Една рекламираше кафене Тоскана на страната на Елба откъм Стария град, друга намиращия се по-нататък по посока Шилерплац магазин Нетер, една друга ресторанта Сибиленхоф на спирката на върха. Мислено Кристиан започна да повтаря постановката на пръстите и последователността в мелодията на италианската пиеса, която трябваше да бъде изсвирена на празненството за рождения ден на бащата. После той се загледа в тъмнината на тунела. Един слаб отблясък нарастваше, изпълваше постепенно кухината на тунела като издигаща се вода в някой фонтан; заедно с това растеше шумът: шистозно хрущене и скрибуцане, водещото въже от стоманени жици скърцаше под тежестта, на тласъци се приближаваше трамваят, пълна с морска светлина капсула; две очи на фарове осветяваха трасето. В правоъгълния паралелепипед на вагона можеха да се видят неясно очертаните тела на отделните пътници; в средата размиващата се сянка на белобрадия кондуктор, който от години пътуваше по този маршрут: нагоре и надолу, надолу и нагоре постоянно в редуване, може би той затваряше при това очите, за да избяга от вида на твърде познатото или за да го види наум и после после да го изтласка, за да прогони духове. Вероятно обаче той вече виждаше със слуха, всеки тласък по време на пътуването би трябвало да му е вече познат.

Кристиан взе чантата си, намери една монета и прекара оставащите мигове в наблюдението на парáта: дъбовата шума до недодялано изрязаната десетка, миниатюрната изтрита цифра на годината с А-то отдолу, обратната страна с чук, пергел и жътварски венец, и си мислеше колко често те, децата от Хайнрихщрасе и Волфслайтен, бяха прекопирали с молив върху лист отпечатъка на такива монети — Ецо и Ина бяха по-умели, а също и по-усърдни от него, тогава, по времето на мечтите им за велик фалшификаторски, разбойнически, приключенски живот, какъвто водеха героите от филмите, които показваха в кино Танхойзер, или от книгите на Карл Май и Жул Верн. Трамваят застана, меко спирайки, на място. Стъпаловидно разположените във височина и скосени врати пуснаха пътниците на свобода. Кондукторът слезе, отвори решетката и, за пътуващите нагоре, един тесен проход до нея. Там беше поместена каса за монети, Кристиан пусна в нея парите за пътуването и спусна намиращата се отстрани ръчка; десетпфениговата монета се изтърколи от въртящата се плоскост и падна при другите на дъното. Понякога децата от квартала хвърляха вместо грошове плоски, гладко шлифовани от Елба дребни камъчета, които те наричаха »сандвичи«, или копчета — направо на пук на майките си, на които им беше мъчно за копчетата, защото малките монети от алуминий ги получавахме лесно, копчетата обаче трудно. Вратите на вагона бяха затворени, през зимата трябваше, ако искаш да влезеш в някое купе, да ги отваряш в противовес на едно опнато въже; затваряха се веднага, щом пуснеш. Кондукторът беше отишъл в къщичката, наля си едно кафе и гледаше бързо разотиващите се пътници, които се губеха като сенки, завиваха напред зад ъгъла, към Кьорнерплац или към Пилницер Ландщрасе.

След няколко минути от високоговорителя над табелите с обяви отекна един звучащ уморено глас, изсаксони нещо, което Кристиан не разбра; но кондукторът се надигна и грижливо затвори вратата на къщичката. Бавно, облата, кожена кесия на монетите за разваляне се поклащаше на протритата униформа, той мина напред към кабината на водача с пулта за управление, чиито множество копчета се виждаха безсмислени на Кристиан, защото направлявана беше наземната въжена линия от въже и макари, фиксирана, в случай, че някога въжето се скъса, автоматично чрез един мъдро измислен приклещващ механизъм. Може би с копчетата работата беше съвсем друга, може би те служеха на разбирателството или на психологията: копчета, които бяха налични, трябваше и да означават нещо, да изпълняват функция, изискваха познание, предпазваха от монотонност и работна умора; освен това имаше го и обходния маньовър на средата на трасето. С трясък падна в жлеба вратата на кабината, която се отваряше с един четиристенник и не минаваше през въжената свръзка на останалите врати, зад кондуктора.

»Тръг-ване«, каза гласът от високоговорителя. Вагонът остана още за един момент на място без да потрепне, после спокойно се приведе в движение, плъзна се навън и нагоре от отбивката на спирката. Кристиан се обърна и видя, как път и чакалня се смаляваха перспективистично, докато остана само още овалът, който очертаваше кухината на тунела на фона на кремъчно зеленото небе; постепенно и то също се смали, бавно откъм една страна отпред се вмъкна кулиса тъмнина, и за кратко време, преди изходът да влезе в полезрението, само лампите в тунела и прожекторите даряваха оскъдна светлина. Кристиан извади една книга от чантата, която му беше подарил чичо му Мено. През изминалата седмица той почти не беше стигнал до това да чете от нея: всъщност във Валдбрун беше забележимо предколедното настроение, уроците не се провеждаха вече така строго, но подготовката на празненството за рождения ден и всекидневно предприеманите пътувания с автобус към къщи, за да може да упражнява с другите италианската пиеса, бяха коствали време. Кристиан искаше да прочете по-основно книгата по време на коледната ваканция. Беше твърде дебело, отпечатано върху влакнеста хартия и подвързано с груб лен произведение; изображението на подвързията той знаеше от едно издание-факсимиле на Манесовия ръкопис, което беше виждал в библиотеката на чичо си, но също и у Тице, там в един особено хубав и добре запазен екземпляр; бащата на Никлас, Ецо и Реглинде, често четеше в него. Изображението показваше легендарната фигура на Танхойзер, един мъж с червени къдрици в синя одежда с бяло наметало, черен кръст на гърдите, черно-жълто разделеният герб до крилат шлем над стилизираните пълзящи растения; левицата »Танхузер«, както беше изписано името му над картината, беше вдигнал отбранително или пък предпазливо поздравяващо; десницата запретваше наметалото. Кристиан отвори тома. »Древни германски творения, издадени в подбор и снабдени с бележки от Мено Роде«, прочете той, после отново отгърна на сказанието, от което вече беше чел по пътя от Валдбрун за Дрезден. Прикрепената над него на тавана на вагона лампа започна да пристъргва, отгърнатата страница доби зърнист, бледен вид, и в лекото вибриране на пътуването буквите се размиваха пред очите му. Не можеше да събере концентрация за историята на Рицаря на златните шпори, който е отплавал със седемдесет и два кораба, за да иска за жена царица Бриде. Лампата угасна. Той пъхна книгата обратно в чантата и при това потърси пипнешком барометъра, подарък за бащата, който той беше взел от някогашния Дом на дружеството на плаващите по Елба. Добре опакован и омекотен, той се намираше в топката използвано бельо, която пълнеше чантата му.

Трамваят достигна, в бавно, но постоянно изкачване нагоре от време на време разтърсван на тласъци от неравности при смяната на макарите, нивото на минаващата покрай трасето букова пътека и за малко покара, няколко метра над земята, паралелно на пътя. Можеше да се гледа в осветените прозорци; протегната ръка би могла без големи усилия да докосне вагона. Горе, до втория тунел на наземната въжена линия, пред погледа попадаше затвореният още преди много години ресторант Сибиленхоф, чиито тераси стърчаха като забравени от великански деца ученически подложки за писане; железницата щеше да поеме натам и съвсем малко преди най-долната тераса щеше да кривне към входа на тунела за към спирката на върха. При някои от пътуванията Кристиан беше бленувал за отминали празници в тъмните и недружелюбно простиращи се зали, за вечерни, култивирано конверсиращи господа, които носеха колосани ризи с гагатови копчета за ръкавели и часовници на верижки над страничните джобове на фрака; продавачки на цветя в униформи на пажове, с едно само загатнато пощракване с пръсти привиквани към масите, за да се подари на дами, по които пламтяха много бижута под урните на кристалните полилеи, една роза; танци, за които акомпанираше капелата, един блед цигулар с напомадена коса и хризантема в илика... Над покривите на намиращите се в ниското къщи, които се спускаха стръмно към Грундщрасе, плъзваше сиянието на ледената луна, караше върховете да заблестят и носеше на заснежените градини напудрени прояснения, които по границите, бяло понадигнати тук-там от самотно разпръснати, покрити със сняг камари дърва или навеси, се претопяваха със сенките, хвърляни от храсти и дървета.

Кристиан забеляза, че се намираха над дома на Фогелщром, сивата крепост на художника и илюстратор, която Мено наричаше »изправителен дом за жени«, една представа, която за Кристиан, когато сега той погледна през прозореца, с лице близо до студеното стъкло, отвъд трезвостта на деня се задейства от изглеждащи неприближими прозорци и високи дървета. Във възлегналата маса на склона Лошвиц оттатък Грундщрасе, която сега, частично видима се заизвива като бледа лента в дълбокото, се загуби лунната светлина, изниза се пред наблюдателните кули на Остром, избледня при моста, по който войниците се отправяха към Горното ниво. Градината на изправителния дом за жени се простираше мрачно, защитена от събития и погледи; Кристиан едва беше в състояние да разпознае някоя корона на крушово дърво или на бук, чиито тънки клони провисваха димнообнищени над дълбината; вля се в контурите, тясната пролука между буковата пътека и покривните керемиди, като светло в щриховката на стари незавършени рисунки. Той видя фонтана пред себе си, почти изцяло обраслата площадка, която описваше дъга пред обруления от пек и дъжд каменен фонтанен сом и по обрасли с мъх стъпала отвеждаше нагоре; началото на едно стихотворение беше изсечено на плочката над фонтанния сом; размити бяха буквите, почти изтрити вече. Кристиан не можа да се сети за звученето на думите, колкото и да полагаше усилия, за сметка на това той виждаше ясно пред себе си отчупените мустаци на сома, ослепените очи и тъмната одежда от мъх; спомни си за суеверния страх от животното и също за отдавна вече замлъкналия, дишащ гробовен студ фонтан, когато Мено и той бяха посещавали Фогелщром; неговият направо почти детински страх, подхранван и от странните разговори, които бяха водили Мено и мършавият художник в изправителния дом за жени. При това не толкова самите думи и теми му се бяха стрували особени, колкото атмосферата на къщата; каквото имаше да се разбира, с детинското си без-, или поне полу- или тричетвъртиразсъдство той беше намирал за правилно и за подходящо в света на възрастните, който от висините си се навеждаше към него, момчето на единадесет или дванадесет години. За думи като »Меригарто« или »Магелоне« той можа да си спомни, по-скоро заклинания отколкото понятия, които биха могли да означават нещо в действителния свят, както му се беше виждало в пробуждащи се догадки; думи, които го докосваха странно и които той никога не беше забравил, въпреки че те му се бяха стрували по-малко загадъчни от картината в мрачното фогелщромово преддверие: идилични ландшафти, губещи се в светло-синя светлина градински сценарии със свирещи на флейти фауна и изворни нимфи, една холандскокафява редица предци, сериозно гледащи жени и мъже отгоре на това с някое цвете, коприва или, това той дълго беше наблюдавал с почуда, един златен охлюв в ръката. С тези чезнещи в тъмата образи от преддверието, на които Фогелщром и Мено съвсем рядко хвърляха поглед когато минаваха покрай тях, изглежда двете думи имаха много по-скоро нещо общо: тази за острова и името на едно изкачило се от дълбините на времето и отново изчезнало там момиче; той си ги беше набелязал и беше опитвал с наслада тяхното безследно изчезнало благозвучие отново и отново в разговори под носа със самия себе си. Звучене беше и това, което му се беше запечатало от разговорите, един вид речно ромолене от ателието на Фогелщром, което през зимата беше толкова студено, че ледени цветя плъзваха към стативите и щампования с ромбовидна шарка тапет и двамата мъже с димен дъх ходеха из стаята, Мено с палтото на Фогелщром през раменете, самият Фогелщром с много пуловери и ризи; едва различими гласове, когато те бяха в библиотеката и Кристиан слухтеше в преддверието, съзерцавайки някое от лицата на предци, от време на време прозвучаваше предпазлив смях, даваше се глас на недоволство или на похвала за съответния тютюн. Понякога Мено извикваше и му показваше, художникът предпазливо отгръщаше, стоманени и медни гравюри в миришещи на мухъл фолианти, и тогава тъй да бъде, да бъдат произнасяни думи, които като нещо изключително, още никога не чувано, остават в слуха, думи като онези две магически имена. — Светлината над него потрепери отново. От горе, от тъмнината под тунела и Сибиленхоф, към тях пълзеше насрещната железница и достигна в същия момент като тях завоя, където линията се разделяше и единият влак можеше да се размине с другия. Виждаше се водачът като неподвижен фантом да седи в отминаващата капсула, в която нямаше никой друг, и да отвръща на поздрава на белобрадия кондуктор с едно сдържано кимване с глава, после вагонът се снижи и изчезна от погледа.

Кристиан си спомни, че за пръв път в изправителния дом за жени беше чул нещо за По; Мено и Фогерщром бяха разглеждали илюстрации към един разказ; той си спомняше особено добре за една страница, на която изкусната гравираща игла на Фогелщром беше представила една крепост, която се издигаше в нощно тъмната страна; и още Княз Просперо със свитата си от хиляда дами и рицари в укреплението с кованите заключалки; отново се почувства така, като че ги вижда както тогава под мършаво-финофаланговата ръка на Фогелщром, разхождащи се и разговарящи помежду си, като че компанията живо играеше своите весели игри, докато навън цареше заразата и опустошаваше страната; като че Просперо върви през залите в опиянението на някакъв голям празник; навяваха мелодии, ударът на абаносовия часовник, който се намираше в залата с картините, заглъхваше в дълбините на замъка, а в седемте зали отпред танцуваха хората, защото княз Просперо не търпеше никаква тъга, а сред музиката, сред смеховете и песните вече не можеше да се чуе лая на кучетата навън, пред вратите, нито виковете на нещастните.

Трамваят стана по-бавен, проточи последните метри. Кристиан, потънал в спомените и мислите си, почти не беше забелязал, как вагонът беше влязъл в горния тунел, който изглеждаше по-светъл от долния заради варосаните в бяло стени, беше хвърлил само един воден от навика, но всъщност не възприемащ поглед към приветливо светло баданосаната къщичка-кабина с приятно извит покрив, към който се долепяше тухлената постройка с неонов надпис »Наземна въжена линия« с машинното помещение и вестибюла, където човек можеше да чака или в една витрина да разглежда фотографии, детайли. Леко отпружинирайки, вагонът остана на място. Изръмжавайки, се отвориха вратите. Кристиан метна на рамо чантата си и пое, все още потънал в размисли, през плоските стъпала на отбивката за спирката към решетъчната порта на изхода. Кондукторът се затътри в посока на вестибюла, посегна към едно вградено в зида копче, затварящият механизъм на вратата избръмча, и Кристиан пристъпи навън. Беше си у дома, в кулата.






Напред (2/2) Напред



  
Накратко
1. Издигане
2. Мутабор

Още сведения

публикувано на понеделник, октомври 13 @ 22:21:19 UTC изпратено от grosnipe

Подведено под:
Краища | От немски | проза |

3678 прочита

Бележки под линия:

[1] Турмщрасе — буквално улица „Кула“. Срещащите се в текста наименования носят специфична семантика — Таузендаугенхаус — къщата на хилядите очи, Мондлайте — Лунна урва, Планетенвег — Планетен път, Волфслайте — Вълча урва, Рислайте — Пукната урва, Остром и Вестром — съответно източен и западен Рим и др. под.

[2] Чух сказание такова, юнаци двама сами на бой излезли. (приблизително)
Из „Песента на Хилдебранд“, едно от най-ранните южногермански предания. Достига като фрагмент, записан през VIII в. от монах на последната страница на друг ръкопис. Вероятно става дума за преработка на готски или лангобардски оригинал на старовисоконемски език. Тук ползвам превод на немски от Карл Волфскел.

[3] баща и син — виж тук бел. [2].

Още в тази връзка
· Aus „Der Turm“
· Уве Телкамп


Най-четеното в блок Краища:
История и възможността да се представя миналото:
разсъждения върху Смърт в Сена (1988)


Рейтинг
Средна оценка: 5
Гласа: 1


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Из "Кулата"" | | 1 коментар

Коментири за Уве Телкамп, Из "Кулата" (Оценка: 0)
от grosnipe (info@grosnipelikani.net) на сряда, февруари 25 @ 20:46:57 UTC
(Сведения за читател )
За коментари на Уве Телкамп, Из "Кулата" последвайте ето този линк.





литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.11 Секунди