Сибиле Берг: Из „Пътуването“ - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Рут
Тел Авив

Рут се намираше в едно празно жилище в Тел Авив. Въпреки че — наистина празно било по-различно. Имаше един матрак и няколко бели кутии от Икеа, кафе-машина и тенджера.

В една бутилка стърчаха клони. Напълно непознати клони. Рут смяташе клоните заедно с бамбука за единствено приемливата форма за цветя. Много шармантно, малкото зелено от тъмните разклонения — но сега обаче тук стърчаха клони, чиито пъпки се разполагаха като дебели насекоми по стъблата. Едно голямо чувство за непривичност — клони, които не разбираш.

Рут седеше в празното жилище в състояние на пълно объркване. Нервите в тялото й вибрираха така, че тялото от чист ужас отговаряше с един вид кома. Е, научните обяснения никога не са били по нейната част, Рут не знаеше точно, дали нервите наистина могат да вибрират.

За да се успокои, тя се размисли, кога друг път преди се срещала с подобно чувство на отчаяние, това състояние, когато изглеждаше едва ли не по-лесно да си представи едно самоубийство от това да продължава така.

Но за самоубийството трябваше някаква целенасочена активност, а такава беше точно толкова трудно си представи, колкото да прави онова, което прави човек като човек. Да яде, да се мотае, да чете, да си прекарва времето.

Тя си спомни за този единствен път, отпреди десет години, когато голямата страст на живота й я беше напуснала в една чужда страна. Тогава се беше чувствала така, на едно хотелско легло и напълно извън състояние да се помръдне накъдето и да било. Тогава я беше спасила една приятелка, която й предписваше по телефона всяка следваща стъпка, която Рут трябваше да направи. Приятелката беше умряла и нова не беше прораснала.

Мисленето правеше паниката й малко по-непълноводна. Едва ли не Рут дишаше отново нормално, и скоро, скоро тя би могла да поизлезе малко, да походи, да се помотае, да се поразсее, да продължи така. Нали така се прави винаги ...

Ако отнемеш на някой човек навиците и опорните точки, не остава кой знае колко много. Рут винаги беше намирала за ужасно напрягащо да се оправя в нова обстановка. Затова тя мразеше и отпуските. Чувстваше се като отсъстваща на такива места, тъй като никой нямаше нужда от нея. Лъжата на радостното откриване и усещането за удоволствие по непривични терени изискваше от нея едно дотолкова голямо психическо напрежение, че след няколко дни тя изтощена свършваше в хотелското си легло, където и да се намираше то и гледаше телевизия, на непознати за нея езици, спуснала щорите.

В почти празното жилище в Тел Авив нямаше телевизор. Отвън шумът на постоянен дъжд, който пада върху дебелолистни растения. Празничните дни в Израел бяха точно толкова мизерни колкото навсякъде, ако човек нямаше голямо семейство или трябва да готви, защото има голямо семейство или е религиозен и има голямо семейство. Еврейската Нова година започна, Йом Кипур, празникът на шатрите, един мъртъв ден гонеше другия, цял месец.

От празната стая Рут седна на празния балкон, дъждът беше станал тих и слаб, и нещо си й напомняше на нещо, но какво беше това, което от веднъж я направи толкова мечтателна, тя не можеше да се сети.

Сега от един месец вече тя беше в града, беше търсила жилище, беше се лутала с карти на града, искаше да купи мебели и намери само Икеа.

Рут беше опитала да се оправи колкото е възможно по-бързо, за да може да продължи живота си какъвто обикновено би бил.

Междувременно тя знаеше, какво имат пред вид израелците под дизайнерско жилище (прозорци от бронирано стъкло и странно жълта теракота на пода) и модерно (прозорците могат да се движат), оживено (булевард, автобуси, имаше и нещо с автобусите). Тя знаеше кои квартали на града стават (центъра) и кои изобщо не — Бат-Ям (изглеждаше като Румъния), Бней-Брак (изглеждаше като в синагога), Яфо (изглеждаше като гара в Румъния). Сега тя живееше на ъгъла на един булевард с кафенета, магазини, ресторанти, всички подробности, а от другата страна зад няколко застрашени от срутване сгради в стил баухаус беше морето.

Рут бързо се беше научила да не бъде много любезна, защото любезността в Тел Авив караше мъжете да мислят: чукане, караше жените мислят: душевно болна, или: иска да се чука с мъжа ми. Беше се научила да се бои повече от автомобили отколкото от терористи, 6 000 загинали в движението при имаше всяка година, срещу само 200 мъртви от терора. Рут беше мислела, дали напрежението беше онова, което превръщаше народа тук в най-пикливите шофьори на света, или дали пък те всички имаха лошо зрение. Високата гъстота на оптиките дава основание за такова заключение.

През деня Рут се беше скитала и беше се придвижвала на прибежки по улиците като из полета на календар за срещи, тя се беше опитвала да избягва кучешки купчинки и хлебарки и да се изплъзне от горещината.

Нощем Тел Авив едва се траеше от добра визия. Западналостта в тъмнина, светлина от жилища по дървета, от които се провисваха пълзящи растения, миризмата на чуждо, всички хора изглеждаха толкова по-интересни от в къщи, яденето по-добро и морето на лице. От време на време, рядко, и никога, когато имаше нужда от това, тя се обаждаше на някой от своите приятели, които вече й се струваха на години разстояние, и Рут постоянно имаше чувството, че трябва да се оправдава. Приятелите се правеха загрижени, вероятно защото иначе на им хрумваше друга тема и защото търсеха нещо приемливо, зад което да скрият яда си, че Рут се намира в една, според тях вълнуваща, страна, в един нов живот, а тях ги е изоставила.

Как би могла да им каже на тях у дома, че тук всъщност е като в къщи, само че с няколко пълзящи растения? Рут нямаше представа от делника в Пърт или на островите Фиджи, но подозираше, че делниците никъде не изглеждат особено дръзновени.

Това, което повечето знаеха за Израел, приведено от медиите под най-малък общ знаменател, беше: политика, стена, експлодиращи автобуси. Нима там искаш да живееш, питаха приятелите. Все едно, мислеше тя, по някое време човек разбираше, че може да се живее навсякъде, където има тайландска храна и където човек като жена не трябва да се забулва, освен ако нямаш късмет и живееш там, където е наистина кофти, в Чечения или в Судан, но как е там, тя също знаеше само от медиите. Да живеят искаха всички повече или по-малко по един и същ начин. Спокойствие и да хапнат нещо, семейство и свястна телевизионна програма. Ако хората имаха лош късмет и живееха в Судан или в Чечения, за тях не би било безусловно лесно да реализират желанията си.

Рут започна малко да претръпва, както повечето тук. Какво толкова да се вълнуваш всекидневно, в една страна, в която на много места имаше 18 процента безработни, в която парите имаха все по-малка стойност, икономиката се сриваше, образователната система, която беше една от най-добрите в света, затъваше в блатото, всеки ден ставаше достояние нов случай на корупция и страхът повседневно определяше живота. 3 838 терористични удара имаше през последната година, всекидневно бяха осуетявани 40 опита за атентати. Делникът вървеше тук само с изтласкване. Младите бяха на плажа, красивите деца. Европейски и ориенталски, африкански, индийски родителски части бяха дали живот на хора, каквито изглежда никъде другаде не можеха да се видят, в такова изобилие на сполучливи генетични комбинации. Те бягаха из плажа, играеха маткот (пинг-понг без маса), флиртуваха и бяха шумни, защото това беше задължително. Тук нищо не ставаше без клаксони, викове, тръшкане на врати, лай на кучета — тихото беше за другите.

Рут отиде от морето, което изглеждаше странно сиво, в едно от хилядите кафенета да позяпа живот. Ей ти пак някакви бяха хванали да се женят отсреща на улицата. Никъде другаде нямаше такава гъстота на сватбени маскаради, а тук се женеха така, като че видеото, което се снимаше, беше по-важно от любовта или други подобни глупости.

Рут работеше като преводачка и го правеше отдавна вече без еуфория. Преди 20 години беше запалена по литературата, беше търсила правилния израз, искаше да стане най-добрата преводачка на света. Днес понякога си спомняше с меланхолия за страстта, която изпитваше някога.

Рут отдавна вече не се палеше по нищо. Вероятно това се случваше неизбежно, когато остаряваш и всичко се превръща в повторение. Рут можеше да живее от работата си, имаше установен кръг от клиенти и нещата се бяха превърнали в рутина.

Страстта във всеки случай вече не беше на лице.

Рут не знаеше точно, какво друго да вземе да предприеме с евентуално оставащите й 40 години. Някоя връзка не би било зле, беше мислела тя, и като всички, които никога още не бяха имали истинска връзка, беше мечтала как животът й би се променил от някой друг човек, който не беше тя.

В любимото кафене на Рут една стара дама от Полша печеше бурекас, и няколко останали още йекес, германски евреи, впрочем взети заедно на общо 180 години, всеки ден се събираха в компания. Рут седеше в края, за да гледа пенсионери. Старите в Израел бяха преди всичко сладки. Госпожи с пъстри коси, шапки, ръкавици, начервени устни, които милваха очарователни, стари господа. Някои от тях още бяха строили кибуци и бяха вярвали в едно добро бъдеще. Някои изобщо не вярваха вече. Постоянно виждаш възрастните в жилища, които изглеждаха като затвори, където те пееха странни песни и плачеха. Историите никой не щеше да ги слуша.

Когато Рут се отегчеше, беше достатъчно да излезе пред вратата, там все ставаше нещо, ако не се случеше празник. Супермаркетите отворени 24 часа, кина и барове, и шумно беше — винаги. Всички Тел Авивци казваха, че Тел Авив не е Израел. Йерусалим беше за ортодоксалните, поселенията за десните. Тел Авив, казваха Тел Авивци, е най-красивият град на света. И не точно Израел.

Винаги когато Рут се измореше от прекалено голяма сила на звука, и от това, че всеки мислеше само за себе си и просто не беше любезен, ако вървеше да е и нелюбезен, имаше някой, който караше Рут да си мисли — може би мога тук да съм си у дома.

Някой стар мъж, който се правеше на птица по вятъра, някой дебел мъж, който сменяше панталоните си насред улицата, непознати, които я караха да опитва разни неща, в ресторанта, стари натискащи се двойки. Все умилителни картинки.

Стана вечер, навън започна новата година, семейства, а това значеше: 30 души минимум събрали се заедно и се деряха един на друг понеже тихо-може-всеки. Рут, без голямо семейство, вървеше по приятно празните улици на новия си живот и гледаше в жилищата, навсякъде беше светло, навсякъде се деряха и навсякъде всичките искаха, каквото искат хората навсякъде: много ядене, да се влюбват, да ходят на кино, да слушат музика и да остаряват, за да се държат за ръчичка със смешни шапки на глава. Така просто.

И така трудно, защото винаги всъщност се явява нещо между другото. Бомба, война, тъпи съседи или мъже, които хукват на някъде, преди нещо да е започнало.

В жилището Рут забеляза, че пътната чанта на Якоб беше изчезнала, заедно се него, вчера, след като се бяха скарали, защото той имаше онази идея за живота в някой кибуц, при която на нея косите й се изправяха от отвращение. Не искаше да ходи в пустинята, за да дои там кози.

Беше си представяла всичко по-различно.

Животът с Якоб, с когото се беше запознала по интернет, с когото се беше чувствала добре през този един месец, когато беше тук през лятото, през тези три седмици, в които той беше при нея след това. Беше мислела, че най-после е намерила някого, така че вече да не стои сама в един живот, който беше приятен и толкова скучен през някои недели. Нещо съвсем ново още веднъж, преди да остарее така окончателно, че да не иска да променя нищо. Сега тя беше сама тук и малко уморена от това, понеже да си сам й беше познато. Ако животът й трябваше да се промени, трябваше пак тя да го извърши, без чуждо съдействие. Колко безкрайно уморително беше това.

Рут се загледа в дъжда, и се сети за мъжа, с който се беше запознала една седмица преди да се премести тук. Който беше така приятно спокоен и й беше топлил стъпалата. И тя трябваше да се засмее. Толкова глупашки беше живота, че тя така и не беше намерила мъж, а после изведнъж се явиха двама, но вече и двамата ги нямаше. И на нея внезапно й стана ясно, че щеше да остане тук. Якоб щеше да се върне. А може и да не. И ако не, то тя просто ще продължи да прави същото както винаги, само че в друга страна. Тя седна с разтворимата си супа на балкона, под дъжда, и погледна към старческия дом на отсрещната страна на улицата. Чуждите за нея песни бяха свирени, от капела-мъжко-трио в трапезарията, няколко стари жени танцуваха помежду си, и естествено бяха си сложили забележителни шапки. Госпожите се усмихваха. Само няколко цигулкови тона от музиката долитаха ясно, при Рут, в дъжда, на балкона.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а