литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Дмитрий Варзоновцев
Парадокси на модерността в България: общество-кентавър




Всеобхватното «хем така, хем иначе» позволява на българина да излезе сух от всяко море, да се справи с всички трудности, без техният брой в живота му да намалява поне с една. Успява въпреки пораженията, които търпи едва ли не във всички житейски сфери. Българинът е адаптивен, но до такава степен, че днес рискува да изчезне изобщо “като вид”.

Абсурдно е да се говори за модернизация в общество, което притежава едва ли не магическата способност всичко ново да редуцира до малко на брой, но вечни истини и обратно, от най-вкоренените традиции да извлича неочаквани варианти. Затова можем да определим българското общество, в което чудато се съвместяват и модерни, и архаични черти като общество-кентавър. При това модерното в българското общество отдавна е станало архаично, а архаичното постоянно се модернизира. Защо?

Студентите по време на една от лекциите ми попитаха: защо смятам, че българското общество е архаично. Изобщо не твърдя, че българското общество не е модерно, както и това, че то е и само традиционно, “архаично”. Казвам нещо според мен тривиално: както “архаиката”, така и “модерността” не са реални общества. Това са “идеални типове”, които според Макс Вебер подпомагат на учения при ориентация в сложните процеси, във всяко едно общество. Грубо казано, днес навсякъде можем да видим “идеално-типичните” черти и на архаиката, и на модерността.

Българското общество, обаче, е архаично-модерно не в този методологически план, а като такова. И то поради една съвсем проста причина: то просто не е общество! И всъщност проблемът е: какво е пространството, в което съществуват архаиката и модерността в България или какъв е смисълът на това «и», което свързва едното и другото?

Модерният момент на българската социалност е тъкмо в това, че всеки е и индивид, и общество едновременно. Парадоксът е същият както при тъждеството между част и цяло. Просто между индивида и обществото за българина няма никакъв интервал, никакъв разрив, който да има нужда да бъде запълван с някакви особени техники на кореспонденция и контрол. Извън индивидуалната съдба няма нищо, към което тази съдба може да бъде отнасяна като към ценностна перспектива, да бъде “оценявана” като имаща определена социална стойност.

Ако погледнем назад в българската история, виждаме, че това е история на индивиди, но не и на общности. Онова, което един патетичен историк определя като невероятни достойнства — саможертвеност и отчаян стремеж към свобода — оставя възрожденците трагично самотни. Да се вгледаме в сакралното съдържание на подобен род исторически разкази — та това са истории с антична сила. Предателството, заговорите, завистта нямат битов, житейски мотив. Всичко това са афекти, които имат страшна сила и винаги водят до трагичния край на героя. Всички акции са гениално-индивидуалистични и са плод на титаничен, но и трагично изолиран тласък.

Днес, нещата като че ли са по-спокойни. Но точно това е и странното. През последните години в България стават невероятни промени, които засягат тъкмо всекидневните инерции на българина. Но дори и най-грандиозните митинги, от зората на демокрацията всъщност са едно шоу, където всеки един от хилядите събрани на едно място индивиди остава сам. Битово принизено това може да бъде назовано просто — сеирджийство. Индивидът дори и да се отдаде на някакво мощно чувство остава «зрител» — чувствително и гъвкаво реагира на общата атмосфера, оглежда се в другите като в огледало без да се слива с тях в единна общност, тази на духа!

Дистанцията, която противопоставя героя-възрожденец на серииния индивид-зрител на собственото си политическо действие, се оказа баналната крачка, отделяща смешното от трагичното. Двата полюса на едно и също обществено състояние дори и да се противопоставят един на друг съвпадат в абсурдната си протвоположност. И там, в архаичните дълбини на героичното вчера остава «неразбран» геният, който пробива сивото всекидневие, събужда спящото робско съзнание, и тук в модерната безизразност на «das Man» индивидността, както демонстрира най-радикално собствения си нон-конформизъм, така и не прераства в истинска индивидуалност. Защото, за да бъде такава, трябва да се различи, да се разграничи най-малко в диалога от другите, да им се противопостави не с афект, а с различно действие. Липсата на едно истински индивидуално действие не е грешка, не е и вина на днешния индивид. То е невъзможност да действаш индивидуално.

Една пътна катастрофа, когато във внезапно падналата мъгла се сблъскват десетки коли е нагледен пример за това. Подобен трагичен инцидент съвсем неметафорично изразява истинския характер на българската социалност. Хората, които карат колите си към мъглата не чуват и не реагират на плахите опити да бъдат предпазени, да бъдат спрени — да бъдат спасени. Те остават сами. Трагичната самоизолация на героите-будители в този случай се обърща в тъпото самодоволство на модерния индивид — никой. Мъглата съвсем не буди тревога, напротив още повече подсилва абсурдната агресия на себепредставянето въпреки всички други.

Индивидуалността на модерното в българската социалност непосредствено се слива с ирационалната агресия на архаичния индивид, насочвана срещу него самия като обществен агент.

Новата българска публичност и метафорично, и реално се оказва мъгла, където яростно и безсмислено се сблъскват множество атоми, неспособни да виждат в другия нещо друго освен самите тях. А виждат пак едно и също — страшна агресия и тотално неприемане.

Българинът, който е «див и брутален» се оказа наивна жертва на собствените си страхове да «не се издаде». Проблемът съвсем не е в това, да не се биеш, да не се противопоставяш. Проблемът е в това именно ти да се противопоставяш на другия. А при цялата си модерност индивидуалистът-българин тъкмо това не може да направи. Той веднага се крие зад общото, зад нормата, зад идеологията. Защото неговата индивидуалност не е негова, тя му е дадена от рода! Затова неговата модерност е производна на архаиката. Иначе българинът е смел и находчив, но когато е в чужбина, където делигираните му от рода права го оставят сам. Там, където родното е близко той пак е индивид, но е ням и сляп. Той е атом от една молекула. Губи се!

Така описаното особено състояние на индивида можем да наречем екзистенциална маргиналност. Маргиналност, която израства до мащаба на една единствена социалност! Българският «космос» се оформя, чрез постоянни движения отвътре навън и отвън навътре, така че в центъра остава не индивида, а мистериозният род — семейството. Точно този в повечето случаи имагинерен Център интегрира, а по-точно съвместява и прави неразличими страни на едно и също нещо — и модерното, и архаичното. Благодарение на тази аморфност, дори “симбиотичност” (М. Георгиева) модернизационните процеси не успяват да накърнят патриархалната вкорененост на българската социалност. Патриархалните норми и интуиции за значимото и длъжното остават актуални на всички нива и във всички измерения и в днешната българска реалност.

И още един парадокс, който поради силата си се превръща в един вид радикална болест. “Патриархалното” е условие за постоянна модернизация на своите “обвивки”, то безпокои и тласка индивида да търси все нови и нови “маски” и “форми”, които да го прикриват от света, но при все това да му позволяват да остава същият въпреки силните външни интервенции.

Следователно, архаичното в днешното българско общество е нещо като социално устройство — “машина за реверсивна модернизация”. Тази машина най-напред отслабва влиянието на външните фактори, а след това ги трансформира така, че да могат да бъдат погълнати от архаичната сърцевина, да бъдат трансформирани в термините на архаичния разказ за света. Този процес постоянно възпроизвежда българската индивидуалност като “квази” или “ерзац” — квазиритуална и ерзацмодерна. Жизнените проекции на този род квазииндивидуалност не получават формално-публично измерение. По-точно интензивно го фалшифицират и редуцират до тясната зона на защитните действия срещу натиска отвън. Разболяват по този начин основните публични активности като стесняват и трансформират нормалните за тях функционални места и обществени значения.

Родовото, местното, локалното, така ефективно прикривано от агресията на индивида му отмъщава с неспособността самият той да има собствен глас. Той действа нямо и афективно, не защото иначе е неразумен и необразован, а защото гласът, който му се дава от интелекта му, както и от перфектното му европейско образование остава парализиран. Родът отвътре му напомня, че той е само част от едно ирационално цяло. Наруши ли логиката на архаичната ирационалност, влезе ли в контакт с другите прагматично и с някакъв ефект, различен от поредната «а ла франга» — остава прокълнат завинаги!

Ето защо днешните политически катаклизми не само са сходни, но и просто еднакви по “материала” си с пътно-транспортните, издават неспособността на индивида да бъде индивидуалност, т. е. да приеме своето различие от другите като нещо нормално.

Всичко, което не се побира в тази невероятно агресивна, но също така трагично бедна социалност се оказва изхвърляно и отричано. То престава да съществува точно поради реалната си различност. Виждаме механиката на това изхвърляне във фигурите на днешната ни политическа реторика. Властовите импулси, желанията остават примитивни, но мощни — да няма никой друг като мен на власт.

Архаичното в случая директно израства от най-модерните форми на политическото поведение: от демократичните институти на представителната и публична власт, от разделянето на властите и примата на правото над волята. Вместо да стимулират израстването на истински индивидуални различия, тези форми подклаждат ирационални тласъци към пълно нивелиране на всякакви различия, към тотално възцаряване на един единствен индивид, към безразличното му тъждество с обществото.

Днес в българското общество наистина нараства опасността от тоталитаризъм. Но не на една или друга партия, не на една или друга идеология, а на безмерната агресия срещу всякакво различие, на безпределната сивота на афекта и индивидуалната агресия.

Хванат в края на краищата в адаптивната си мимикрия българинът вече няма интерес да възпроизвежда безкрайно своята «а ла франга». Но навикът да бъде индивидуално различен от другите липсва. Трудът, усилието в тази посока още предстои.

Господстващите архаични техники за фалшивата публична легитимност на индивида силови, механично-физични по своя характер и непосредствен материал — допир, досег, сливане, разединяване — оставят социалното пространство “плоско”, лишават го от потенциал за оформяне на сложните конфигурации и превръщат в една “празнина” сблъскващите се и раздалечаващите се физически тела-индивиди. Вътрешният свят на тези тела-индивиди също е плосък, тъй като няма посредници, способни да го свързват с другите диференцирано и многовариантно. Така публичната комуникация остава пределно бедна, дори празна, но изключително мощна, дори скандално силова. И пак поради простия факт, че комуникативните действия в публичното пространство нямат никаква друга “форма” освен тази на енергията, на силата. Така различните съобщения не попадат в полето на публичната комуникация, нямат необходимите за това канали за рационално осмисляне и оценяване. Емпирически тази особеност на българската публична комуникация проличава в нейната изключителна агресивност и изпълненост със “сензации”, главната от която е кърваво престъпление, катастрофа или стихийно бедствие.

Но, и това съвсем не е случайно, не е и резултат от някаква специална “невъзпитаност” на посредниците в медиите. Това пак е синдром на вътрешната “болест”. В публичната комуникация се моделира и “перифразира” отработеният механизъм трудностите на модерния диалог да бъдат преодолявани радикално — чрез екзистенциално “изземване” на различното, чрез кърваво изравняване. Този съвсем архаичен ход винаги допълва и продължава кентавриалната модерност на българина. При това съвсем не под формата на ритуални жертвоприношения или модерни революции, а като индивидуален бунт срещу всичко и всички. Кръвта вече се лее, но не в Батак или Копривщица, не по време на бунта на гладните войници, а повсеместно и всекидневно — по пътищата, в семейството и по тъмните улици. Тази кръв не се отчита дори и в статистиката. Тя не се вижда и не се усеща като такава. Но тя, посредством притъпяването на сетивата подготвя и радикалните акции по разчистване на сметките, за да се постигне все същата успокояваща еднаквост.







  
Накратко
Това е интернет предговор на монографията „Феноменът:модерност”, изгубен след прекратяване на поредната страница на Института за модерността.

Още сведения

публикувано на понеделник, март 03 @ 09:43:02 EET изпратено от pelikant2

Подведено под:
Семейни дългове | * | културология |

3443 прочита

Още в тази връзка
· Дмитрий Варзоновцев


Най-четеното в блок Семейни дългове:
Стихове


Рейтинг
Средна оценка: 4.18
Гласа: 11


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Парадокси на модерността в България: общество-кентавър" | | 0 коментара


литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.13 Секунди