Яна Димитрова: Стихове - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

13 секунди тихо нищо
през процепа на крайното учудване влиза малко съсирено дете
то е червено, но това се подразбира
и на гърба си носи китара
пред висок заден вход от две врати и надпис “Не влизай!”
то ще поседи в снега и ще си отиде
отегчено: от нищото
и мълчаливо

13те секунди тишина
след това
ще продължи напред към свитото мрачно кафене
в него различни писатели обръщат чашите си
— и в топли тъмни локви, просмукващи дрехите им —
четат следващите си бъдещи страници

— Виждам заглавието на новия си роман!
— радостно възкликва един от тях и втъква молива в устата си —
Той е много голямо дело на сърцето ми. — допълва, леко отхапвайки гумичката.

Кафенетата са скучни монотонни места
— мисли съсиреното дете —
в тях възрастните гледат празно пред себе си и често се подпалват с угарките от
цигарите си
— останали между устните им.
Антикварните магазини също миришат на старо и прашно преди,
Кой е измислил стилното им влечение към отминалото вече?
13 пъти те ще сгрешат в избора си на масни пространства и на маси, с които да ги запълнят
и тогава свещите ще се преобърнат и изгорят
всичко пламва и детето продължава
то е винаги строго и преценява нихилистично света
и в струните на китарата си единствено вижда някакво влечено приспиване
краткото му съществуване и кратката му форма, която то всеки ден подрязва,
за да не порасне твърде много
и да не умре твърде скоро.

— Аз ще намеря разказа ти
— спира съсиреното дете пред един от нещастните обгорени писатели вън от кафенето.
— Той си отиде — отвръща мъжът — и не мога повече да го открия.
— Дааа — разбира детето — но всичко е възможно откриваемо стига да мислиш съответно на ветропоказателното влизане на ровните плъхове.
— Не разбирам от космати животинки
— прикрива сълзите си писателят и хлабаво се надига,
дрехите му са празни и твърде безформени от липсата на тяло
а саждните му черти — все по- тъмни пред сянката на стените.
детето е развълнувано за първи път, защото вижда зад писателя кухо момиче
малките й руси плитки са извити като сърце и преплетени около гърлото й
отново се затягат, така че е вече притисната като строги трески
от дъскорезницата на същата улица
— Не — разочарова се то — и тя не знае достатъчно.
— Е, аз ще тръгвам
— подхвърля отдалеч на обгорения мъж —
а ако открия разказа ти, мога да го прочета и пратя по пощенска чапла обратно у дома.

Китарата се издига високо над детето и посочва пътя му,
разбита в определени стени
— Дааа — въздъхва отегчено то — 13 секунди мислено нищо.
Днес отново е време да се подрежа, за да не пораста.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а