литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Олга Колева
„Кръг — и в него кръг си ти”




В дъното на сцената отдясно е поставено голямо огледало, покрито с прашно перде. В средата — стара дървена маса с два стола, а на масата е наредена шахматна дъска. От ляво, почти до авансцената, е захвърлено мръсно и овехтяло одеяло, до него купчинка намачкани вестници. В другия край, противоположно на одеялото — малка масичка с телефон и стол. Въздухът е тежък и спарен. Цялата картина носи атмосферата на отдавна изоставено място, където живеят избледнелите спомени, носталгията и самотата. Действието представлява един сън, в който времето и пространството са без значение, а образите са нереални. Затъмнение. Тишина.


ПЪРВА КАРТИНА
Есен
Звук от ситни капчици дъжд, шумолене на клони, леко полъхване.

Телефонът звъни продължително.
Прожекторите осветяват бавно масичката с телефона. До нея е застанало момиче А. То е неподвижно, втренчено в телефона. Колебае се.
Осветлението намалява. Затъмнение.
Телефонът продължава да звъни.
Осветлението се появява. Тишина.


Момиче А — Ало... ало... Кой се обажда? ... ало. Знам, че има някой там... кажете нещо... думичка, или сричка... или поне звук. Ало!
(пауза) А! Чух Ви! Чух, че дишате, значи... сте жив... Знаех си! Чуйте ме никога повече не се обаждайте... Безобразие! Да ни безпокоите по този начин... и то ТУК, на място като това! (тряска телефона) Оставете ни на мира! Ние също имаме права!
Сяда на стола и започва да шие.

Светлината намалява. Затъмнение.
Светлината осветява момиче В. То е в дъното на сцената отляво, обърнато е с гръб към публиката. Стои неподвижно. Момиче А е седнало на стола до масата с телефона. Гледа напред. Двете са застанали диагонално в двата противоположни края. Облечени са и изглеждат по абсолютно еднакъв начин. Лицата им са неестествено бели и имат мъртвешки вид.
Статика.


Момиче В — Някой се опита да се обади ли?
Момиче А — Да.
Момиче В — Успя ли?
Момиче А — Не знам.
Момиче В — Какво каза?
Момиче А — Почти нищо.
Момиче В — Нищо съществено или...
Момиче А — Нищо. Просто нещо.
Момиче В — Много жалко... аз пък се надявах...
Момиче А — Има ли смисъл? Нали пак сме си тук?

Момиче А рязко се изправя, вади носна кърпа от джоба си и енергично започва да трие телефонната слушалка. Спира. Взира се в нея. Примижава.

Момиче В (приглушено, почти тайнствено) — Какво има?
Момиче А (с шепот) — Не знам... но май... виждам...
Момиче В (приближава се) — Какво?
Момиче А — Нещо!
Момиче В — Нещо като... нещо или... (с особен тон) нещо...
Момиче А — Нещо голямо!
Момиче В — Аха... дай и аз да видя.
Момиче А — Не! Ти не знаеш как да гледаш!
Момиче В — Дай ми го!
Започват да се дърпат за телефона.
Момиче А — Не!
Момиче В — Добре... поне ми го опиши... Опиши ми какво виждаш.

Момиче А продължава да се взира в слушалката. Момиче В е напред. Затваря очи. Усилено напряга мисълта и въображението си, за да си представи картината.

Момиче А — Виждам всичко в черно, наситено черно — едно огромно маслено петно... после то се разтваря на капки бензин. Има червени, лилави, зелени, сини. Те светят и се преливат. Красиви са... Като цветни боички... от онези, с които драскахме по кофите ...сещаш ли се?
Момиче В — Или... като онези шарени мъниста, дето откраднахме от онази детска количка.

Момиче А — О, не! Всичко се движи шеметно бързо!... Не! Не — стойте! Не си отивайте!... моля ви... (пауза) По дяволите. Отидоха си!
Момиче В — (отваря си очите разочаровано) И това ли беше всичко?
Момиче А — Че да не би да е малко?!
Пауза. Тишина. Момиче А продължава да шие.
Момиче В — ...
Момиче А — Да?
Момиче В — Спомняш ли си какви бяхме... някога?
Момиче А — Предполагам, че ми се случва от време на време.
Момиче В (въодушевено, отива и кляка до нея) — И как беше?... Хубаво ли беше? Имаше ли много светлина? Били ли сме щастливи? Или поне доволни?
Момиче А — Ами доколкото знам... май не.
Момиче В —А хората?
Момиче А — Какво за тях?
Момиче В — Те започнаха ли... вече да говорят? Хората, които са навън... на земята? Те започнаха ли вече да се заслушват... да общуват, да мислят един за друг? Дошъл ли им е най-после поне мъничко акъл в главите? Кажи де... заедно ли са или по отделно?
Момиче А — (дърпа се енергично) По отделно, разбира се! Защо по дяволите, ти пука изобщо? Докога? Цял живот все същите въпроси, все същите отговори? Има ли смисъл, въобще?
(пауза)
Момиче В — ...
Момичe А — (раздразнено) Да!
Момиче В — Къде сме?
Момиче А — В една уютна и забравена от Бога дупка.
Пауза.
Момиче В — Така ли? Бог наистина ли не ни помни вече?
Момиче А — Че той кога ни е помнил?
Момиче В — ...
Момиче А — Да?
Момиче В — Гладна съм.
Момиче А — И аз.
Момиче В — ...
Момиче А — Да!!!
Момиче В — Аз ще си отида оттук.
Пауза. Сега двете са с гръб едно към друго.
Момиче В — Напускам те!
Момиче А (безстрастно) — Не ти вярвам! Преди не успя и сега няма да можеш.
Статика. Тишина. Затъмнение.


ВТОРА КАРТИНА
Зима
Чуват се снежни виелици и падащи снегове.

Светлина. Момиче В излиза от сцената.
Прожекторите осветяват седнал върху одеялото мъж на средна възраст с очила. Той е облечен с няколко стари палта едно върху друго, увит е в много шалове. Зъзне. Опитва се безуспешно да запали огън, като трие две пръчки във вестниците. Изведнъж спира. Решава, че това което прави е безсмислено. Потърква очилата си. Изважда от един от многото си джобове стар тефтер, разгръща го и започва да пише:


Понеделник — отвратителен ден. Градът отново беше потънал в обичайната кал и сива мъгла. Не! (мисли) мъглива... сивота. Навън е влажно и студено. Подгизваш до мозъка на костите си. Всички издатини и крайници стават на висулки, едни такива (мисли) морави и мокри. (Увива се в палтото.) Замръзвам!...
В такова време всеки опит за интелектуален труд е предварително обречен на неуспех. Всъщност, ето какво мисля — от емоционална гледна точка този ден... този месец... този сезон едва ли би могъл да бъде по-мрачен от онзи юлски следобед... (тайнствено) Тогава се случи чудото! (мисли). Истинско божествено чудо — аз...... бях....... окъпан...... от светлината на прозрението...... Да! Много поетично казано.

Оставя за малко тефтера, за да се увие допълнително с одеялото. Отново започва да търка усилено двете пръчки във вестниците. Изведнъж спира. Озадачава се. Отдръпва се. После пак се приближава много бавно, взирайки се внимателно във вестниците и пръчките. Замръзва! Светлината, които огрява само него бавно се стеснява и угасва.
Затъмнение. Тишина.
Телефонът звъни!
Момиче А и В са застанали в същите положения като в началната сцена — момиче А до телефона, колебаеща се дали да вдигне слушалката. Момиче В е в дъното на сцената, от левия край, с гръб към публиката.
Светлинa.


Момиче А — Ало... ало ама пак ли Вие... Нямате срам! ... С какво сме заслужили това отношение?! Оставете ни на мира най-после... намерете си някой друг, когото да се опитвате да спасявате... Отвратително! Има хиляди скъпо струващи организации за такива като Вас, ако ли не — намерете си спонсори... а болни има навсякъде... цялото човечество е болно и нямате причина да се оплаквате и да ни безпокоите! (тряска телефона) Глупак!
Пауза.
Момиче В — Някой се опита да се обади ли?
Момиче А — Да.
Момиче В — Успя ли?
Момиче А — Не знам.
Момиче В — Какво каза?
Момиче А — Почти нищо.
Момиче В — Нищо съществено или...
Момиче А — Нищо. Просто нещо.
Момиче В — Много жалко... аз пак се надявах...
Момиче А — Има ли смисъл? Нали пак сме си тук?

Взира се в телефонната слушалка. Но този път изпищява от уплах. Момиче В също изпищява.

Момиче А (тихо и съзаклятнически) — Ако прекалено дълго се взираш ще видиш оттатък земното кълбо... ще видиш света. Засмуква те като спирала.
Момиче В — Ти видя ли го?
Момиче А — Не! Страх ме беше! Не искам да се върна пак там и да започна всичко от начало...
Момиче В — ...
Момиче А — Да?
Момиче В — Кой се обади по телефона?
Момиче А — Казах ти... никой.
Момиче В — Човешки глас ли беше, отговори ми? Някой, който може да ни измъкне оттук?
...
Момиче В — Ти вечно прецакваш нещата! Ама аз няма да седя и минута повече с теб! Чуваш ли, ще се махна оттук!
...
Светлината намалява. Всички са неподвижни и в сянка. Само момиче В се лута отчаяно.

Момиче В — Къде?... Трябва да има някъде вратичка — мъничка, незначителна вратичка. Ще изляза оттук... Трябва да има... някъде ...последен изход... последен шанс.

Дръпва рязко пердето от огледалото.
Писък.



ТРЕТА КАРТИНА
Пролет
Някъде в далечината се чува песента на пролетните птици и звуковете на разцъфващата пролет.

Момче и момиче са седнали на масата в средата. Играят шах. Момиче В е свлечена на земята срещу публиката, скрила лице в ръцете си. Статика.
Момче С сякаш се събужда от сън. Разтърква очите си, слага очилата си и продължава да пише.


Момче С — Така. Продължавам... до къде бях стигнал... а да, до онзи юлски следобед... първото и единствено значимо събитие в моя живот. Напрягам слуха си да чуя познатия шепот, познатия глас. Поглеждам назад към изминалите години. И виждам остатъците от спомени и мисли за бъдещето... така де, бил съм наистина много тъп... то бяха едни мечти, едни илюзии, едни блянове... Само това! (ядосва се) Ох, колко фалшиво звучи! (задрасква) абе, в общи линии бях наивен и глупав младок... (мисли) и представа си нямах в какво се забърквам тогава... (сеща се нещо, разлиства назад):

Аз не зная защо съм на тоз свят роден,
не попитах защо ще умра,
тук дойдох запленен и от сивия ден,
и от цветната майска зора.

Мм... (мисли)

Поздравих пролетта, поздравих младостта
и възторжен разтворих очи,
за да срещна Живота по друм от цветя
в колесница от лунни лъчи.

Хубаво, хубаво... а то пък какво излезе накрая... Ето какво си мисля сега, след толкова време... човек би трябвало да е надарен ... поне... поне с капчица разум... така де, предвидливост... та един ден... когато и пламъкът в сърчицето му угасне... когато избледнее всеки един спомен, пък бил той хубав или лош... когато изтлеят и последните жадни химери... за топлина, пък било тя и човешка... когато изчезнат и вятърните мелници, пък било то и въображаеми... та когато и вярата му, ръководила живота... просто се изпари... да има поне малко смелост, или съвест... или както там го наричат, да погледне мрака, да погледне нощта... да погледне и земята, по която стъпва... тази земя, която така упорито отрича (пауза, без вълнение) Какъв неблагодарник! (с особен глас) Незабравимо впечатление оставиха у мен аромата на лятната буря и натрапчивия дъх на пожълтели есенни листа... скучните кални локви и дори вкаменяващите зимни студове... (пауза, загръща се и топли ръцете си) Само те са истински! Ето това прозрях в онзи безличен юлски следобед. Малко късно, вярно (с уморена въздишка) и... ето така... завърших и романа на живота си. Финито! Край! (оглежда се) завърших го... както изглежда в един от деветте кръга на ада — този на пропуснатите възможности! Избледнява дори и нелепата надежда, че можеше да има и друга възможност... така де, друг край... Но! за добро или за зло... нещата се случват от само себе си. Може би... но вече съм твърде уморен, за да мисля... не мога... сега когато нося тази ледена буца в гърдите си... вече не ми пука.
(мисли) Последни няколко реда (оглежда се)

Но как е чуждо
и ненужно тука,
съвсем забравено
това поле!
Една ръка изхвърли на боклука
идилиите с синьото небе

Ляга.
Светлините угасват. Тишина.


Момиче В — ...
Момиче А — Да?
Момиче В — Аз... погледнах вътре в себе си.
Момиче А — И уплаши ли се?
Момиче В — Потресох се...
Момиче А (безстрастно) — Глупачка.
Момиче В — Вътре имаше една огромна зееща дупка... какво беше това?
Момиче А — Нищо особено. Видяла си сърцето си...
Момиче В — Не! Не! В онова нещо имаше още живот... то туптеше... потрепваше...
Момиче А — Сигурно е било от пролетните ветрове...
Пауза. Момиче В — Какво става с нас?
Момиче А — Нищо, освен обичайното за сезона.

Светлината намалява. Затъмнение. Пауза.

Момиче А — Искам да се махна оттук...

Тишина.

Светлината огрява момче и момиче на масата със шахматната дъска.

Момчето — Най-после дойде и нашият ред.
Момичето — Ти си на ход.

Момчето мести пионка.

Момчето — Затвори очите си.

Момичето — Не мога.

Момчето — Хайде, опитай поне какво толкова...
...
Момичето — Казах ти, не мога.
Момчето — Довери ми се.
Момичето — Не мога!
Пауза.
Момчето — От какво те е страх?
Момичето — От всичко... което ще видя, и което ще чуя...
Момчето — Говориш твърде общо... какво означава всичко, което ще видя и чуя.
Момичето — Не разбираш ли? не усещаш ли? този страх е навсякъде около мен.
Момчето — В мислите ти, в сънищата ... къде е другаде...
Момичето — Не! той е реален... понякога имам чувството, че е полепнал по дланите ми, че е в тежкото ми дишане, когато кръвта нахлуе в главата ми, че е в измамната тишина наоколо... че е в неспособността ни да върнем времето.
Момчето — Чакай... успокой се... защо да е измамна твоята тишина?
Момичето — Защото нищо не е както трябва! защото нищо не е на мястото си! не разбираш ли, че тази тишина крие безпорядък и хаос, всеки момент ще се взриви и ще рухне!
Момчето — Това е кошмар. сънувала си кошмар.
Момичето — Аз не сънувам!
Момчето — Тогава...
Момичето (бавно) — Аз го виждам всеки път когато затворя очите си.
Пауза.
Момчето — А какво би искала да виждаш вместо това?
Момичето — Не знам, май... спомени.
Момчето (раздразнено) — От кои спомени? От онези... далечните, от тях ли? или пък може би от онези ужасно избледнелите, незначителните... от кои?
Момичето — От онези, които не знаеш истина ли е било или мираж.
Момчето — Добре, нека опитаме по друг начин. какво виждаш в спомените си?
Момичето затваря очи. Момичето — Виждам едно момиче в старо зелено палто на перона на гарата и едно момче, объркало своя влак.

Светлината намалява до съвсем приглушена, очертаваща само силуетите на двамата. Всичко останало е в сянка. Момичето и момчето стоят един срещу друг неподвижни, като в жива картина. Гледат се.

Шум от пристигащи и заминаващи влакове. Глъчка. Гласовете са на запис.

Момчето — Добър ден!
Момичето — Добър вечер!
Момчето — Ах, да — все губя представа за времето. Извинете!
Момичето — Няма нищо, случва се.
Момчето — Исках да попитам... мястото до вас дали е свободно?
Момичето — Във всеки случай не е заето.
Момчето — Ами тогава... ако нямате нищо против...
Момичето — Ще се радвам да ми правите компания.
Момчето — Няма да съжалявате. Аз съм изключително свестен тип.
Момичето — Аха, разбирам. Значи мога да разчитам, че няма да ме ограбите нито убиете.
Момчето — Напълно! Впрочем аз разбирам страховете ви... такова хубаво момиче като Вас да пътува сама във влак през нощта... и то на север.
Момичето — Объркали сте се!
Момчето — Така ли? Не пътувате ли сама?
Момичето — Ха-ха. Объркали сте влака, млади господине.
Момчето — Наистина ли?
Момичето — Ние пътуваме на юг... така, че имате последна възможност да помолите машиниста да спре влака и да слезете...и да не се видим никога повече.
Момчето — Последен шанс, казвате...
Момичето — Е,... ще се възползвате ли?
Момчето — Мисля, че тази възможност с радост ще я пропусна.
Момичето — Няма връщане назад!
Момчето — Решено!
Момичето — Сигурен ли сте... та вие не познавате никого там, където отиваме.
Момчето — Познавам Вас!
Момичето — Аз достатъчна ли съм Ви?
Момчето — Напълно достатъчна!... А и да Ви призная ли нещо.. аз съвсем нямах представа къде точно отивам тази вечер...
Момичето — Е, как така нали казахте, че отивате на север?
Момчето — Целта ми беше просто да замина... мястото и посоката са без значение. Един ден просто застанах на кръстопътя и трябваше да избирам между две посоки — на север и на юг... и избрах на север. Просто така, без причина. Но явно съдбата е имала друго предвид.
Момичето — Е, значи не пожертвахте нищо, освен собствения си избор.
Момчето — Както казах, съдбата реши друго.
Момичето — Сериозно ли вярвате в съдбата?
Момчето — Най-сериозно! Защо?... Вие не вярвате ли?
Момичето — Ами не. Аз вярвам в човека, в личността — в неговите сила и слабост.
Момчето — Значи, ли това, че разчитате изцяло на себе си?
Момичето — Значи, че ценя чувствата и усещанията си повече от всичко останало.
Момчето — Е, ще имаме цяла нощ да си говорим за човека, съдбата и прочие...
Момичето — Аз имам намерение да използвам нощта за сън.
Момчето — Още по-добре! Тогава аз ще стоя буден, ще наблюдавам осветеното Ви от луната лице и ще си мисля за всички безброй възможности, които ми предоставя съдбата в този момент.
Момичето — Ха-ха. Може би тогава от всички влакове ще се успеете да хванете най-верния.
Момчето — Може би...


ЧЕТВЪРТА КАРТИНА
Лято
Тишина

Момиче А — Ти никога няма да излезеш оттук. Един ден просто ще поискаш да се върнеш в началото и да изживееш история, която да наречеш своя. И като всяка история и тя да си има музика. Твоята да е бяла... сякаш свири тишината. И на фона на нея да танцуваш, да летиш, да ти се струва, че тя е различна, че си в приказка... да се носиш свободно и леко... Но знаеш ли, вместо това ще си останеш тук долу, на топло и сигурно, ще ти се поиска да погледнеш нагоре, в далечината, но няма да го направиш, няма да положиш и най-малкото усилие за това. Ще ти се стори безсмислено. Ще се успокоиш с идеята, че мечтите и приказките са за децата, които им вярват и наивниците, които се заблуждават с тях... Но тогава ще разбереш, че нито музиката ти е бяла, нито историята различна... ще поседнеш уморено и тежко на масата и ще се замислиш... ще се замислиш за това колко са далеч звездите, колко са дълбоки езерата и защо земята се върти... Ще седиш и ще мислиш (пауза) Ще наблюдаваш... Света около теб ще се движи и променя, а ти ще си вярваш, че разполагаш с цялото време на света, за да станеш част от него. Но няма да станеш... Никога няма да станеш. И дори няма да имаш смелостта да си го признаеш... Тогава ще си кажеш: ще затворя очите си за няколко минути, ще поспя и когато ги отворя нещата ще са други... Но те няма да са... и твоите минути ще се окажат години, векове (пауза) и един ден просто ще се обърнеш назад и ще видиш последният влак да се изгубва в мъглата на времето... (яростно) и ето тогава ще разбереш какво означава да Умреш!

Пауза.

Момиче В — Капчица надежда ли няма за нас, а?
Момиче А — Вече не.
Момиче В — И къде тогава е смисъла?
Момиче А — Ами, няма го...
Момиче В (приближава се до момче С и го докосва)...
Момиче А — Да?
Момиче В — Замръзнал е...
Момиче А (безразлично) — Така му се пада...
Момиче А внимателно премерва вече ушития плат върху лицето си.
Момиче В — Какво е това, което шиеш?
Момиче А — Превръзка за очите, за ушите и за устата.
Момиче В — И за какво ти е тя?
Момиче А — За да мога нищо да не виждам, нищо да не чувам, нищо да не зная...
Момиче В — ...
Момиче А — Да?
Момиче В — До тука ли бяхме?
Момиче А — Ние да.
Момиче В — И това ли беше всичко?
Момиче А — Ами, малко ли ти беше?

Момиче А увива лицето си с черния плат и сяда в профил на стола. Момиче В се връща в изходно положение — в дъното на сцената отляво с гръб към публиката.
Пауза. Затъмнение.


Ярка светлина огрява момчето и момичето. Те са изправени един срещу друг.

Момичето — Ето до къде ни доведе нашият влак...
Момчето — Все още можем да го спрем и да слезем.
Момичето — Можем ли? Ами ако съдбата е решила друго?
Момчето — Мила, ние сме тези, които контролираме съдбата си.
Момичето — Друга песен ли запя сега?
Момчето — Може би да, може би не...
Момичето — Какво искаш да кажеш?
Момчето — Нищо особено. Само, че сме живи, а това означава че можем да се променяме и имаме хиляди възможности да бъдем такива, каквито искаме... само това има смисъл.
Момичето — Значи ли това, че можем да опитаме отново?
Момчето — Мисля, че да.

Пауза.

Момичето — И това ли е всичко?
Момчето — Че да не би да е малко?

Слизат заедно, минават покрай публиката и излизат през изхода на салона.


Край.






  
Още сведения

публикувано на събота, януари 12 @ 23:49:47 EET изпратено от grosnipe

Подведено под:
Проспекти и перспективи | * | драматургия |

2432 прочита

Още в тази връзка
· Олга Колева


Най-четеното в блок Проспекти и перспективи:
Магичното завъртане на картите


Рейтинг
Средна оценка: 4.66
Гласа: 3


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"„Кръг — и в него кръг си ти”" | | 0 коментара


литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.37 Секунди