Дмитрий Варзоновцев Проектни измерения на културата
(или — по-малко политика, повече култура)
|
В началото трябва да подчертая две неща. Първо, българската култура оцеля. Днес културата живее пълноценно, но главно, разностранно, защото, въпреки множеството пречки и проблеми, намери и продължава да намира „точки за растеж” в самия живот. Но и защото се продава, разбира се. Второ, това съживяване се случи не благодарение, а въпреки културната политика.
Тук би била уместна една бележка на английския социолог А. Гидънс — всяка дейност има непреднамерени ефекти. Не непредвидими, а именно непреднамерени ефекти на предварителния план за действие. Съживяване на българската култура е точно такъв —непреднамерен — ефект на културната политика.
Би могло да се каже, че пресилвам нещата. Ще призная, че наистина огрубявам реалната ситуация, типизирам я, за да изведа на преден план някои съществени тенденции, характеризиращи отношение между културата и политиката, в полето на които се реализира културната политика в българското общество.
В най-елементарния си вид проект това е план, скица, макет на изделието, направен преди това изделие да бъде изготвено, за да ориентира процеса на изработването му. Политиката за културата изцяло възприема тази пределно елементаризирана схема както на проекта, така и на проектирането. Нещо повече, самата култура тук се редуцира до производството на изделие — художествената творба.
Разбира се, правят се уточнения, че художествената творба не е просто изделие, но изделие, имащо своя специфика, ценностно натоварено. Тези уточнения, обаче, не визират границите на самия подход, собствената му културна ограниченост. Последното обстоятелство не отбягна от вниманието на обществеността. Законът за закрила на културата беше подложен на критика именно в тази му точка — стесняване, ограничаване на културното поле, релевантно на целите на културната политика.
Но не само в това поле, но и в другите пространства, където се реализира културата, където тя участва в живота на хората се утвърди елементарното разбиране за културата като овеществена и овъншностена форма на творческата потенция на човека, която може да бъде проектирана по същия начин както и всяко друго производство, а за нейния продукт — като „изделие” — бройка, парче или случка.
Така примитивният образ на проекта като елементарно изработване на изделието замества и измества ...културата като проект на човешкото виждане на света.
Разликата е точно в това. Докато проектът за културата я третира като производство на стойности, културата като проект разкрива представа за житейските ситуации, където хората общуват помежду си и света посредством културата си. Общата точка е общуването, но в единия случая това е елементарната разменна операция, а в другия — пълната със жизнен смисъл ситуация.
Но много по съществена е разликата от екзистенциален порядък. Проектът за културната продукция е монологичен и едносубектен, докато този на културата е диалогичен и многосубектен. В тази плоскост се откроява тежкото наследство на миналия етап в живота на българското общество — едносубектното, централизирано планиране и проектиране не само на културата, но и на целия живот.
Днес едносубектното планиране и проектиране ограничи мащаба и „се парцелира” , но остана също така монологично и центростремително. Същината на това отношение към света и живота е в изключването на другия не само като равностоен партньор, но и изобщо като субект на своя собствен живот, свободен да избира начина и средствата за реализация на своите собствени интереси и от своя собствена гледна точка.
Едносубектното проектиране безвъпросно приема, че между изделието като цел за производителя и изделието като предмет за потребление има тъждество. Културният продукт — дефинитивната според Закона „творба” — съгласно тази рутинна практика достатъчно е да бъде произведен, а потребител сам ще се намери. За повечето произвежданите днес културни продукти това е напълно допустима презумпция. Тук и производителят, и потребителят са пасивни агенти във възпроизводство на статични, стандартни ситуации — самодефиниращи себе си чрез удоволствието, отмората, забавата и забравата.
Би могло да се твърди след Алфред Щуц, че именно чрез този род проектиране миналото все още остава влиятелно днес без настоящето да има възможност да реагира.
Подобна еднопосочна линейна перспектива е характерна не само за културното производство, но и за цялата българска икономика. Тук производителят егоистично планира своето производство като започва от своите собствени нужди и разходи, ръководи се от собствения манталитет и вкус и оставя потребителя пасивен агент на своя бизнес.
Ето защо, пренесено в сферата на културата, това центрирано върху волята и желанията на производителя отношение към потребителя корозира културния смисъл на масово производимите „продукти”.
Адорно метафорично дефинира този род продукция като „културна консерва” — имитираща културната стойност без да има същинското съдържание. Като имитация културното възприятие е машинно, индустриално производимо, а често се реализира в съоръжения, твърде много напомнящи едновременшните фабрики. Проблемът е не само в простота, дори примитивността на имитацията и възможните й реплики. Проблемът е в особения тип подръчност (инструменталност) на културата в тези действия. Изключителната свобода на избор и простотата на последващите действия не е произведена от самия избиращ — тя му се натрапва и по този начин го превръща в зависим.
Адорно оприличава слушането на лека музика по радиото на тютюнопушене. Както и заклетият пушач, слушателят се нервира, когато по едни или други обстоятелства слушаната музика спира и му се налага да завърти копчето за да възстанови потока на звуците. Логично е, че проектът, който застава зад тази натрапена предопределеност на избора на културното действие не принадлежи на сферата на самата култура. Той е от сферата на рационалната калкулация на печалбата. В тази точка се откроява основанието, което се крие зад уж съвсем естествено смесване на проекта за културата и проекта на самата култура. Ч. Тейлър отбелязва това като нужда от признаване. В случая — от реализация на проектирания продукт на пазара с предвидената печалба. Проблемът, не само според Ч. Тейлър, но и според пазарната логика, е, че купуването на стоката не е задължително и признаване на нейното високо качество. Тоест между признаването и идентичността има разлика. В случая на културата тя е поразяваща.
Наглед това има основание. Производство на културата като всеки вид проектно обусловена дейност преди да бъде извършено трябва да представи своя продукт не само като край на съответното производство, но и като начало на потреблението. С други думи преди да се произведе каквото и да било, то трябва да бъде представено като вече съществуващо-налично. Неговата наличност свързва производството с потреблението предметно. Потребителят е включен в проекта като необходим компонент, защото продуктът трябва да бъде потвърден, признат като такъв от потребителя — консумиран предметно.
Наглед нищо не пречи в качеството на „проектант”, „реализатор” и „потребител” да представим и класическите — автор, изпълнител и публика. Но само наглед. Възприемането на машинните продукти не зависимо дали са квалифицирани като масови или не, е наложено. То не лежи в света на собствения опит на потребителя, и така погледнато, последният не присъства в акта на потреблението. Но е наличен като сетивен агент на завършения производствен цикъл. Неговият избор, както е било казано по-горе, е улеснен рационално и целенасочено от съответния проект, но няма нищо общо с него като преживяващ света субект.
Прословутата „десубективация” днес съвсем не е аспект от философско-методологическа рефлексия, а “непреднамерен” ефект от индустриалното проектиране на „чувствата” и „образите”. Индустриалният проект противопоставя в акта на потребление на своя продукт на пълнотата на човешкото преживяване на света сетивната й наличност в „предизвикани” удоволствия. Този род машинална консумация не е характерна само за т. нар. съвременни електронни медии. Той се наблюдава дори и там, където хората се преживяват като общност, като публика. Нито общността, нито общностните чувства, препълващи днешния посетител на рок-концертите или модните театрални салони, са произведени за него и с неговото участие — той е материал, пасивен ресурс.
В каква степен тази трансформация променя собствено културата? И нужно ли е изобщо да се заостря внимание върху тази така да се каже технически опосредствуваща страна на съвременните процеси в българското, а и в много други общества?
Нищо не пречи тази смяна да бъде оприличена на модернизиращата промяна. Културата чрез многообразието на наличните си форми и тяхното техническо възпроизводство в неограничени мащаби наистина се демократизира, но само в едно от многото възможни значения на това. Тя се масовизира за сметка на индивидуалната сетивност. Субектното участие и съ-участието на потребителя се редуцира до сетивното наличие, без да е възможно пълноценното преживяване. Консумацията подменя и измества живота.
В едно от занятията ми със студенти, те направо споделяха — ние слушаме музика, защото я има навсякъде, а не защото е музика. Така наличната, овеществената и овъншностената култура се откъсва от основата си — актуалното човешко присъствие в света чрез културата.
Като че ли една от водещите цели на културната политика е, ако не премахване, то поне съществено намаляване на този разрив.
Проблемно е, обаче, очертаващото се като общо желано направление на търсенията — да се сближат, ако не и да се съвместят, културния и индустриално-калкулиращия в един общ — бюрократически-корпоративен проект.
Така съживяването на културния живот отново се оказва поставено в рамката на държавната опека и контрол. Културата като че ли успешно бяга от тази възможност, но с цената на омасовяване и десубективация на самото културно действие.
Утешително обстоятелство в случая са множество „непреднамерени ефекти, съживяване както на традиционните, така и алтернативни художествени и културни практики, където на участника се връща активна позиция на субекта.
Може да се каже, че това е хаос, в който недопустимо за добрия вкус се смесват различни елементи на културния ред. В тази периферна алтернативност може да се види пренареждането на самата култура, раждането на новите й проекти.
Често те биват окачествявани от институционалните агенти на културното проектиране като „нереализуеми”, т. е. нямащи сметка да бъдат реализирани.
Тук е място да спомена покойния ми приятел и колега — Александър Дейков. Той обичаше да цитира една притча на Станислав Лем, тази за лудия шивач.
Някъде в космоса космическите туристи се натъкват на шивач, който шие доста странни от тяхна гледна точка неща — рокли без нито един отвор, панталони с три крачола и тем подобни чудесии. Естествено питат шивача защо той прави толкова странни изделия, за които няма потребител. Шивачът се съгласява — да наистина тук няма, но защо да изключим възможност, че някъде и някога такъв потребител ще се появи?
Културата в тази метафорика може да бъде оприличена на генофонд на човечеството. Липсата на културно разнообразие, липсата на въображение и на различни варианти на културното действие, на различни субекти на такова действие ограничава способността на човечеството да посреща радикалните промени.
Може би е безнадеждно наивно, но бих предпочел да има не само реализуеми културни проекти, но да има проектиране на ...нереализуеми такива.
| |
| |
Рейтинг | Средна оценка: 5 Гласа: 2

| |
Инструменти |
Версия за печат
Препраща на друг
| |
|