Владимир Сабоурин: Случаят Бодаков: междинна равносметка - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Изходната точка на този текст е, че г-н Бодаков до момента не е напуснал в. „Култура” и не е отговорил с подписан с името му текст, защо не напуска в. „Култура”, след като е станал съветник на Председателя на Народното събрание, г-н Пирински. Тъй като не съм получил отговор от г-н Бодаков, който да оправдава и изисква по-нататъшното говорене в диалогичен комуникативен режим, ще премина към третоличностно разглеждане на „случая Бодаков”.

Доброжелателно и иронично настроени колеги държат да ме питат, когато случайно се засичаме някъде по общите маршрути, дали г-н Бодаков си е подал отставката. Предполагам, че иронията им произтича от допускането, че конфликтът на интереси не е достатъчно основание за напускане на мястото на литературен редактор във в. „Култура”. Аз съм по-склонен да мисля, че конфликтът на интереси изглежда не е достатъчно основание за г-н Бодаков, за да напусне в. „Култура”, и това е важен аспект от случая, пред който сме изправени, откакто г-н Бодаков е съветник на Председателя на Народното събрание, г-н Пирински.

Доброжелателността при коментирането на случая с г-н Бодаков би могла да произтича обаче и от всекидневната интуиция, че „случаят Бодаков” е в основата си „случаят Сабоурин”. Доста податки сочат в тази посока. Доколкото разбирам, г-н Бодаков от месеци вече е съветник на г-н Пирински, без някой да посочи в публичното постранство, че става въпрос за недопустим конфликт на интереси. Защо този „някой” в крайна сметка и с голямо закъснение се оказва Сабоурин? Закъснението може да се обясни с факта, че Сабоурин живее в провинцията, рядко си идва в София и е слабо социализиран. Но остава въпросът, защо все пак той?

Бих предпочел някой друг – в публичното пространство – да отговори на този въпрос. Тогава ще взема отношение по „случая Сабоурин”, доколкото това е необходимо за изясняване на „случая Бодаков”. Междувременно ще продължа да използвам времето на публичното мълчание, за да нахвърлям отделни опорни точки за разсъжденията си върху условията на възможност на „случая Бодаков”.

Полето на анализа ми се задава от схващането за „културния промискуитет”, което фикционално разгърнах в текста На читателя (Director’s Cut). Какъв е общият знаменател между Марин Георгиев и Ани Илков? Марин Бодаков. Какъв е общият знаменател между 90-те и „края на прехода”? Случаят Бодаков. Културният промискуитет би могъл да си остане до голяма степен приватен въпрос, въпрос на лайфстайл. Но г-н Бодаков е редактор на литературния отдел на седмичното издание за култура в. ”Култура”, който е съветник на Председателя на народното събрание, г-н Пирински. Това го превръща вече в случай, засягащ публичното пространство, който трябва да бъде разрешен.

Г-н Марин Бодаков трябва да напусне в. „Култура”.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а