Димитър Матакиев: SUPERPRECISION - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

„Не искам, не мога...“
Дует Мания

Понеже го беше страх от живота, той се занимаваше с нещата от живота. Всичко му беше наред, беше натрупал доста мангизи. Нямаше какво да прави. Не можеше да се самоубие. Живееше като автомат. Беше му писнало, но нямаше как. Не можеше да се самоубие. Искаше някой. Нещо. Писнало му беше. Беше готов да подпише капитулацията на живота си. Като всички, защото той живееше прекрасно. Повдигаше му се. Не знаеше що за болест бе това. Но тя съществуваше, а той не. Всеки ден усъвършенстваше заболяването си. Понякога мечтаеше за любов. Беше заобиколен от нея, нo не я забелязваше. Всички го обичаха. Шефът го обичаше, секретарката малко по-страстно, ежедневието му би могло да изобилства от интимни моменти... Твърде късно беше. Преследваха го анти-утопии, които едва ли се бяха сбъдвали, което не е нормално за анти-утопиите.

Ето и сюжета: той не се занимава с порно, нито пък тя се занимава с неща от подобен род. Животът и на двамата е в моргата, с етикетче “отебан навеки”. Това е краят. И двамата го знаят. За да е подчертано визуално, тя е сякаш наваляна, вероятно от пролетен, а може би от есенен дъжд. Едва загатнато прилича на блатна свиня. За да акцентира върху тяхната близост, и той е навалян от дъжд, но дори и акцентът не го прави по-малко жалък. Звучи Тони Бракстън примерно, или Like a virgin, гледат се. Без следа от умозрителност, по-скоро напращяла екзистенция. За съжаление те са толкова близки, че не им трябва секс. Той е зарязал всичко, ебал е майката на всичко. И тя е зарязала всичко, и тя си е ебала майката. Двамата са тук, за да се разделят завинаги. Но сега са заедно. Най-после той не е сам. Най-после тя е прекрасна. Такава каквато е била в утробата на майка си.

Грешка: и двамата изглеждат твърде уморени. Те са призраци. Не съществуват вече, те са некролози. За тях трябва да се говори в минало време. Така че той се занимаваше с порно. Тя не се занимаваше с нищо. Той беше симпатяга, но му липсваше чар, за да бъде истински пич. Тя беше най-обикновена руса мадама, и единствено в смъртта й се провидя русата душа. Грешка, по дяволите, отплесвам се. Той не влагаше душа в своя род дейност и де факто това му беше истинският грях. Тя не съзна никога своята уникалност и в това се състоеше грехът й.

Отплесвам се. Той беше посредствен, ала беше до такава степен посредствен, че надмогна своята посредственост. Тя се влюбваше все в загубеняци, но накрая си намери майстора: посредственякът мутира в герой и разкри цялата трагедия на живота й. Каквато едва ли съществуваше и в това се заключаваше трагедията. Той продаваше драми. Що животи беше пропилял. През него минаваха такива като нея. Той ги прекрояваше и ги пускаше в обръщение. Нищо лично нямаше, по скоро бизнес, такава беше думата за досадното му изпадане. Тя се беше появила, за да му поиска сметка. Винаги беше очаквал този момент, беше своеобразно подготвен. Няма неща неплатени. Това би си татуирал на пениса, но знаеше, че няма да му отива. Беше твърде посредствен, не можеше да си го позволи. Може би чак сега... но не, късно беше. Подробностите отпадаха, пенисите отпадаха, какво пък оставаше за татуировките. Най-после се чувстваше пич. Истинският пич не се нуждае от татуировки, камо ли от пенис. Да си пич всъщност значи да прекрачиш границата, а там за срамотии не става на въпрос. Колко жалко, келепир няма.

— Дам... — Тя го гледаше тъпо, не знаеше какво да му каже. Той каза това което имаше да казва. Двамата бяха изпълнили историческото си предназначение и се бяха превърнали, просто и семпло, в торби с лайна. Той се върна на работа. Тя започна да си лакира ноктите. Той извади патлака, но съзна, че не би могъл да направи друго освен да се самоубие. Не му беше в природата и прибра патлака. Постепенно нещата се уталожиха и двамата се срещнаха по работа но не се познаха. Животът им стана безотраден, такъв какъвто беше започнал. Разбира се, нищо такова не се беше случило. Това са фантасмагории, а животът им беше лишен от фантасмагории.

— Наистина гадничко — изпърдя се той.

— Дам — тя му отвръщаше с ехидно свирукане.

— Думи няма — е казал Мирча Eлиаде — й каза той.

— Какво ?

Идеше му да й танцува по зъбите. Беше толкова тъпа. Всъщност не беше и красива. За малко, някога, може би беше. При това безумно. Но сега... Виждаше я как след още някоя и друга година ще й поникнат мустаци.

— Колко жалко — изрече нашият герой. На глас, и в този случай. Рядко споделяше мислите си на глас. Всъщност рядко споделяше каквото и да е. Дори със себе си не споделяше. Както и да е, сега сподели. Дори с нея сподели.

— Не го вземай толкова навътре — отвърна му тя — пълнеж, просто пълнеж.

— Всичко това е за хора със суперквадратни мозъци — беше неговата логична реплика.

— Най после! Ти го каза това! — и тя избухна в смях. Смехът й не беше от най- приятните. Дори беше твърде неприятен. Груб. Вулгарен. Заплашителен. Той съзна заплахата. Тръпки го полазиха. Но все още се владееше. Само потреперваше глуповато. Двамата се напасваха идеално. Двама идиоти, на крачка от смъртта, препънали се току пред гроба, не паднали навреме в него.

— Ще те взема със себе си.... някъде, далече... — финишира есенният маратон той — с фалшива жизнерадост, както си му е редът. Чувстваше, че трябва да й се подмаже, да укаже своята съпричастност, която, необходимо е да му признаем, не съществуваше ни най-малко. Той не изпитваше милост, освен към себе си, може би, твърде вяло, колкото да не заспи.

— Не ти искам въздаянията — шамарът й изплющя, този път изплющя. За пореден път на сълзите Москва отвръщаше с шамари. Беше като дърта пачавра, която зарязва ебанието в името на справедливостта. Беше като истински пич, който не се интересува от ебане. Само от война.

После тя се фръцна и изчезна завинаги от живота му. Макар че продължаваше да се мандахерца пред сурата му, от време навреме; имам в предвид, че двамата си мандахерцаха суратите един връз друг, от време навреме. Да, дами и господа, той я докачаше интимно, а тя му отвръщаше с интимно разкачане. Това взе, че се случи най-накрая. Колко жалко, но така е в живота. Келепир няма, или има? Може би...

Сбогом.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а