Боряна Ангелова: Потребителското общество и Интернет - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Световната компютърна мрежа, интернет, се смята за символ и инструмент на свободата в комуникацията, на улеснения достъп до информация, на безпрепятственото общуване, на активизирането на пасивни позиции, на радикална промяна в културното значение на пространството. Заслужава анализ, че у нас участниците в този свободен обмен на информация в мрежата се наричат така, както и крайните звена на пазара — потребители. “Потребител” се налага на български вместо по-буквалния превод “ползувател”. Можем да потърсим културно обусловени тълкования за подобно предпочитание. Всъщност фигурата на ползувател има традиции в културата на социализма — тя е свързана с едно неизяснено отношение към собствеността на използваните блага, привилегии, статуси. Особено по програмите за насърчаване на частната инициатива в късните години на социализма ползувателят получаваше, или се твърдеше, че получава, по-големи права. Съответно явления сродни на ползване заставаха в центъра на вниманието на официалната реч. Затова неизяснеността в отношенията на собственост, ползване, ползи днес у нас разглеждаме почти изключително като характеристика на социалистическото минало. А тъкмо такава неизясненост наблюдаваме и в интернет. Или поне, въпросът за ползването там би могъл да получи нова актуалност, ако не се примесваше със споменатия неблагоприятен исторически контекст у нас.

В един втори ход трябва да отбележим, че в българското общество, поради ниския жизнен стандарт, интернет се свързва не с работата, нито с игровото откривателство, нито с изобретателството почти като на шега, а с удоволствието, с жизнен статус над средния, с допълнителните, извън паричното възнаграждение, ползи на работното място. Интернет за участника в мрежата от прехода, какъвто е българският участник откакто има мрежа у нас, е знак за забавление, за забранено удоволствие, за убиване на свободното време, за тайна самоотлъчка на работното място, за имагинерен досег с иначе недостъпни географски територии, за въображаемо равно участие в световното.

Въз основа на горните две контекстуализации – в близкото социалистическо минало и в съвременното културно значение на интернет, изборът участникът в световната мрежа да се определя като “потребител” насочва интерпретативните очаквания и перспективата на изследване не толкова към измеренията на свободата, колкото към тези на потреблението и потребителското в интернет. Трябва да отбележим, че смятаме и двете насоки за продуктивни, но тук ще се занимаем само с втората, по-скептичната — тази на потребителското общество и интернет, поради вече разгледаната специфика на българския контекст. Предметът ни ще е допълнително ограничен главно до критиката на потребителското общество, упражнявана от Франкфуртската школа[1], като се спрем на отделни нейни развития.

Потребителското общество — три основни проблема

Като потребителски съвременните общества са обект на засилено изследване вече повече от половин век. Появяващото се потребителско общество Валтер Бенямин наблюдава още през 19-ти век. В „Париж столицата на 19-тото столетие”[2] той описва как на „Световното изложение“ пролетариатът за първи път се превръща в купувач и ще се поклони пред фетишизираната стока. За Европа потребителското общество обаче се набелязва като ярка тенденция някъде от края на 50-те години и бележи края на нейното следвоенно възстановяване.[3] Тогава масовото общество вече престава да бъде преди всичко производително, и все повече се насочва към консумация; то консумира не за да задоволява „природни нужди“, а за да си набавя забавления, да си доставя ерзац удоволствия. Макар Бенямин да е установил обръщането към потреблението още в ХIХ век и да го е свързал с класически анализ на индустриалния капитализъм и стоката като фетиш, едва краят на ХХ в. преосмисля науката, литературата и изкуствата въз основа на потреблението, като се саморазграничава от предходното състояние на знанията и културата тъкмо откъм превеса на потреблението. Представя се като нещо ново, като нещо следващо чрез едно характерно и нашумяло „пост-“ — обществата навлизат в така наречения постиндустриален, а културите — в така наречения постмодерен период. Според интересите си отделните анализатори предлагат различни наименования на този нов тип общество. Лиотар го нарича „постмодерно”, Улрих Бек — „рисково”, Бауман и Гидънс — „глобално”, а като „мрежово”, “информационно” и „дот ком” го характеризират Кастел и Рифкин. Донякъде тези различни наименования подчертават отделни характеристики на потребителското общество в дадени моменти. Но също така може да се проследи как темата за интернет настъпва и дори започва да преобладава в анализите на съвременните обществени трансформации. По-нататък ще изтъквам потребителските характеристики на интернет-културата, като изходя от основополагащите критически постановки на Франкфуртската школа. Тоест ще разглеждам темата за интернет и потреблението откъм критиката на Модерността, а не като съвсем нов проблем на следвоенна Европа.

Около три основни проблема, които изпъкват във Франкфуртската критика на културата и обществото, ще се съсредоточи анализът ми. 1) Потребителското общество не е производително, то е потребителско. Консумира главно ерзац забавления/ масова култура с ниско качество. 2) Високата култура става трудно достъпна и се рециклира в ниската.[4] Тя се размива и опростява от масовата култура, за да е достъпна/разбираема. 3) Потребителското общество е репресирано, манипулирано и не е свободно. Налице е нов вид тоталитаризъм, който се различава от познатия ни досега в комунистическите и фашистки държави, но е сходен в механизмите си на репресия. В рамките на тези изводи ще разгледам потребителското общество до наши дни и това как трите проблема се задълбочават според най-новите научни изследвания.

Рециклиране на културата

С рециклиране на културата Бодрияр обозначава една от основните характеристики на съвременната масова култура. Рециклирането се изразява в непрекъснатото използване на едни и същи културни артефакти, които всеки път се представят за нови.[5] На новостта, на новината, на последната версия, на добавените невиждани досега екстри разчита пазарът на потребителските стоки. И само с оглед на стокообращението, на продаваемото, новото, което предлага пазарът, е ново. Поредният сюжет на Пи Си играта, смяната на декора, дизайнът на средата и превъплъщенията на играча привличат потребителското желание, активизират пазара, актуализират модата. В основата обаче задължително остава същият принцип на контрол и придвижване, на борба и оцеляване, който е водещ и при предишните игри. По този начин продуктът е масов и лесен за използване.

Ползуваемост и интуитивна ориентация са задължителни критерии за рециклиращата новото култура. Както обяснява Бодрияр кодът е винаги един, лесен за разпознаване от потребителя и лесен за прилагане. Освен чувството за непрестанен прогрес, за спринтиращото към съвършенство на последната новост човечество, потребителят особено цени и усещането, че не изостава — или поне не изостава главоломно — от мощния мускулест и излъскан авангард на консумативното препускане. Затова и всяка новост бързо се профилира според потребителските покупателни възможности и според склонностите за харчене на различни групи. В качествената градация на новото според отделни ценови ниши прогресивното рециклиране върви на няколко писти, създавайки собствени йерархии от степени на автентичност. Странна автентичност в условията на липсата на битийни основания, на реалност, която Бодрияр анализира в известното понятие за симулакрум.

Симулакрумът няма референт в действителността — той прикрива факта, че сериозен и истински оригинал, всъщност няма.[6] Дисниленд е пример за това, свят за децата, но и за възрастните. Инсценираният свят на Дисниленд трябва да представи света на приказките, на детската анимация, на рекламните персонажи. Тоест инсценировката отвежда към вече рециклирани културни продукти, придавайки им една декоративна автентичност. За да напуснем светът на приказките и децата, който на мнозина ще се види неубедителен като аргумент, нека дадем пример за този тип манипулация с Уотъргейт — скандал, който иска да отграничи нормалното и моралното в политиката от неморалното и недопустимото, но фактически функционира подобно на Дисниленд. Милионите потребители на масова информация си възвръщат надеждата, че справедливостта е надделяла, че съществуват гаранции за реалната политическа игра на демократично избраните представители в името на техните избиратели. Но поводът да възвърнат тези си надежди е инсцениран, остава си реторическо действие. В играта на симулакруми се получава уродлива или чудовищна картина, където е невъзможно да се разбере кое е истинно и кое — неистинно, красиво и грозно, добро и зло. Тези категории стават ирелевантни.

Описаният като рециклиране феномен на културата се задълбочава за потребителите на Интернет. Децата предпочитат да изживяват младежките си години в Пи Си стаите на компютърните игри. Симулакрумът на новите медии изпълва реалността за израстващите и съзряващите пред екрана. Наивното персонифициране на компютърната среда сбъдва мечтата да задоволява индивидуалните нужди на масовия потребител, както отбелязва Лев Манович[7]. В интернет индивидуализацията на потреблението е технически подсигурена например от много одумваните „бисквити“[8] Чрез набора от такива бисквити, които потребителският компютър е събрал по маршрутите си из мрежата например може да се моделира портрет на интересите на потребителя, който да послужи за нуждите на маркетинга и рекламата, например. Разбира се и извън частния пример на „бисквитите“ програмните продукти за съвременните компютри създават многообразни възможности за индивидуализация на средата. Тези софтуерни вариации съответно се комбинират допълнително и според разликите в компютрите. Например, според резолюцията на екрана, образът се променя; или пък всеки може да моделира цвят, изображение, визуализация, поведение при определени условия на операционната система — да се сменя цветовата гама на операционната система или на отделна програма, така както сменя партийните си пристрастия, да сложи снимката на любима фолк-певица в любима поза като фон на десктопа и т. н.

Потребителската персонализираща креативност, всъщност представлява основна характеристика на предлаганите стоки. Тя е важна съставка на качествения потребителски продукт, тъй като способства за наивизация на отношението на потребителя и компютърната техниката. Тази технически подсигурена наивност на възможностите за взаимодействие с медиите инсценира един живота на екрана, който е като че много по-съблазнителен и по-лесен от реалния, както отбелязва Шери Търкли[9]. Превръщат манипулирането, оперирането с компютъра в една ерзац-действителност, която далеч надхвърля просто оперативното на инструмента и на свой ред произвежда серии от нови заместители, рециклирайки комуникацията в общуване. От една страна потребителят задоволява нуждата си от общуване, от друга, той/тя не са участници в разговор, а потребители. В много от случаите даже отсреща няма реален човек, а компютър, особено когато става въпрос за Пи Си игри, да не говорим, че никога не можем да сме сигурни за самоличността на потребителя отсреща. Играта на персонални заместители в интернет отново изтъква основната за симулакрума характеристика на изчезването на оригинала, на повсеместността на копията, на възпроизведеното.

Рециклиращата се култура не предлага нищо ново на потребителите. Тя не хае за дидактичен процес. Липсва дори насоченост към знанието, което е заменено от факти извадени от контекста, служещи единствено при решаването на телевизионни куизове и/или за натрупване на знания. Основен момент остава кръгът, в който се въртят, модата, „културните събития”, принадлежността, историческите места и въобще животът на потребителя. Осмислянето и оценяването на събитията, замислянето върху изкуството, са чужди тук. В повсеместността на скъсени персоналности, ерзац-идентичности се размиват добро и зло, истина. Ерзацът, заместителят въвеждат в кръга на рециклирането дори удоволствието. Ерзац-удоволствието заменя истинското удоволствие, потребителите не различават основните чувства, преживени чрез героите от сериалите или от поредната Пи Си игра, или в уеб-форум страх, любов, напрежение и т. н. от преживяванията в живота си, които на свой ред са прекарани през машинарията на медията.

Размиване на високата култура

Теодор Адорно, обръща внимание, че в потребителското общество всичко е въпрос на бизнес, лошо или добро, няма значение. За целите на бизнеса, на пазара, много често масовата култура използва високата. Какво по-лесно от екранизация на литературно произведение или, както е по-актуално в момента, то да се превърне в Пи Си игра. Естествено, то е променено така, че да е подходящо за масовия вкус. Бодрияр дава примери с музиката на Бетховен, която да звучи в реклама на кецове, древногръцки статуи превърнати в украшения за дома и т.н..

В книгата си „Едноизмерният човек”[10] Херберт Маркузе забелязва, че високата култура, за масовия потребител, бива размита в ниската. Това както казах по-горе се случва, за да бъде разбрана и достъпна от масите. Особен интерес за нас представлява, че в анализа си на отношението между висока и масова култура Маркузе въвежда отношението им към реалността. Бихме могли да съпоставим този акцент върху реалността с изчезналата, и по-този начин определяща за феномена симулакрум, реалност. Високата култура, според Маркузе, винаги е в противоречие с реалността, тя е достъпна за един малък кръг от хора, като се случва на определени места, които са друг тип реалност. С навлизането на медийните технологии, тя става достъпна за множеството, по този начин тя бива снишена. Оперната зала, театърът и прочие, са част от едно друго измерение, което откъсва човека от реалността. Високата култура представя идеалите на един малък кръг хора, които са в досег с нея и живеят в друг вид реалност, различна от този на масите. Сега високата култура е достъпна за всички, но за да се случи това тя трябва да влезе в измерението на масовия потребител и да се размие в неговия свят. Светът на високата култура и този на масата са две измерения, които са в опозиция. Трансцеденталният характер на високата култура е несъвместим с този на масата. Тази опозиция за масовия потребител е премахната, потребителите могат да слушат опера на касетофона на колата си, а на огледалцето им да се люлее малка репродукция на древногръцка статуя на Фидий, но това са произведения на изкуствата, които са се слели с ежедневието, загубили са своята аура. Те вече са час от света на едноизмерния човек. Смело можем да разчетем, че там където Маркузе говори за две реалности (тази на високата култура и тази на едноизмерния човек) в по-късните анализи, като този на Бодрияр, се дефинират от една страна реалност, а от друга липса на реалност — симулакрум. Със симулакрум и липса на реалност практически се описва тъкмо недостъпността за масовия човек на трансцеденталния характер на изкуството.

Лишено от трансцедентални основания изкуството се размива в масовата култура до рециклиращи се симулакри. Губи аурата си, бихме казали, ако следваме Бенямин. Това се случва именно защото, ако преди е било възможно да се наслаждаваме на Мона Лиза единствено в Лувара, то днес репродукция на тази картина, може да бъде видяна навсякъде, дори и на вратата на тоалетна. За масовото общество, тя е просто картинка, която може да е ваденка, да украсява пепелник или да е реклама на магазин. Нещо повече, обаче се случва в съвременната ни култура. Тя все пак се основава на хорските ценности, които днес са заменени с други. Както отбелязва Ричард Страйв в книгата си „Култура на Цинизма”, днешната потребителска култура не е вдъхновена от любовта към Бог или към Монарха, тя е мислена, за да е популярна, да носи пари, да се продава и да задоволява масовия вкус. Ценностите в обществото се променят изцяло, познаването на високата култура е инструментално. То служи за цел да се покажат знания, да се демонстрира образование, натрупано като богатство, като имане.

Изкуството се размива в процеса на масовизиране и във феномена на кича. Кичът е единственият начин по-който огромната маса от хора могат да се докоснат до високото изкуство. Кичът обаче е и онзи код чрез който то става разбираемо за тях и бива снишено, тоест става част от едното измерение на потребителя. От тук започва и културата на пазарите и магазините, както отбелязва Бодрияр. Магазините наподобяват музеи, в които се излага стоката, като важен експонат, витрините са все по лъскави и съблазняващи. Градовете набъбват и обхващат все по-голяма маса от хора с различен социален статус, отбелязва Оретега и Гасет, нужно е едно основно обединително културно звено, което се появява в образа на кича.

Потребителското общество изцяло променя, за себе си, високата култура и това особено много личи при игрите. В „Медията е посланието” Маршал Маклуан отбелязва, че игрите пресъздават промените в обществото и когато те се променят същото се случва и с културата. Можем да изходим от значението, което Хьоизинха приписва на играта за културата и съответно наблюдението му, че играта все повече губи своята ценност в наши дни. Ако преди играта е била за да се демонстрира, ловкост, находчивост, издръжливост и мъжественост, сега игрите са преди всичко въпрос на покупко-продажба, като важна е единствено победата. В Пи Си игрите, не са въпрос на мъжественост или издръжливост, както отбелязва Моника Халкорт, ако до скоро младежите са се възхищавали на Поп изпълнителите, които без да имат университетска диплома, имат успех заради талантите си, сега все повече децата се възхищават на геймари, които дори и без талант, само благодарение на играта си имат успеха, който те биха искали. И все пак е факт, че в момента именно Пи Си игрите с множество потребители са сред най-играните, най-известните и носещо най-много приходи. Връщайки се на отново на интерпретацията на Хьойзинха върху играта като основополагаща за културата можем да забележим отново хода на размиване, на рециклиране на тази „висока“ игра до игрите на геймарите.

Репресираното общество

Въпросът за репресирания индивид започва още при Фройд, който дава тласък на идеята, че човек бива репресиран от културата. В „Ерос и култура”, той твърди, че човешката психика е изградена на три нива. Първото ниво, е нивото на без-съзнаваното-природното, второто е възпитаното, култивираното от културата, тоест от семейна среда, училището университета и третото ниво е на съзнание, са очакванията, от това което искаме да бъдем и се стремим. Понеже природното, първоначалното на човека, бива култивирано и потиснато, Фройд смята, че човек бива репресиран от културата. В книгата си „Ерос и цивилизация” Маркузе, възразява на Фройд, като казва, че културата е част от нормалната сублимация на индивида и това, което подтиска индивида е цивилизацията.[11]

Ерих Фром на свой ред критикува фройдовата постановката, като я пренася извън рамките на индивида в измеренията на обществото като цяло и анализира как задоволяването на основните потребности, характерно за потребителското общество, се отразява на чувството за щастие. Фром показва как задоволяването на потребностите въвежда в зависимост от тези, произвеждани от културата потребности. То не само не е път към щастието, но поражда нова тревожност и безгранична неудовлетвореност.

Тезата за самогенериращите се от задоволяването си потребности защитава и Маркузе. Зависимостта си от потребностите съвременното общество развива в една специфична зависимост, в потребност от репресия. Поради начина по който е организирано, индустриалното общество, пише Маркузе, то има склонността да бъде тоталитарно. В това общество според Маркузе, където политическата и интелектуалната свобода е невъзможна, изборът се свежда до в една псевдо свобода — да се избира между стоки. Хората се разпознават в стоките, които купуват, а новата обществена власт се уповава на новите потребности, които е създала.[12]

Чрез т. нар. „итроекция” от Маркузе, Аз(Егото) пренася „външното” във „вътрешното”. Вътрешното е свят, който е абсолютно различен от външния –това е идеята за вътрешната свобода, където човек може да остане самия себе си, тя обозначава интимната сфера, но днес чрез системата на потребности това лично пространство е завладяно и смалено от техническата действителност. Чрез инторекцията, индивида не се приспособява към средата, а в един процес на мимикрия индивидът непосредствено се идентифицира с обкръжението си, а и с обществото, като цяло. В този процес се смалява вътрешното измерение на ума, в което опозицията на статуквото може да пусне корен.[13]

Тези механизми на репресия на индивида са разгледани и от Зигмунт Бауман, който доразвива идеята за Паноптикум на Мишел Фуко, като описва, как в епохата на Интернет Паноптикумът се е превърнал в Синоптикум. Механизмът на контрол се е променил. Станал е глобален и вече под неговите механизми не попадат само затворниците, но цялото потребителско общество. Преди наблюдавани и контролирани са били множеството затворници, от шепата надзиратели, при синоптикума всички са мнозинството „затворници” тоест потребители, и те наблюдават малцинството.[14]

Всички тези промени имат основната характеристика да се задълбочават. Механизмите на контрол стават няколко и все по-сериозни, непозволяващи каквато и да е волност или избягване на правилата. Както знаем, новото в културата според Хъойзинха се ражда именно чрез нарушаването на правилата. Това както стана ясно е невъзможно. Потребителите от една страна са манипулирани и контролирани от масмедиите, чрез мимикрията си с „прецизно избраните”, от друга действията им стават все по лесни за проследяване. В интернет всяко движение е видимо, където и да сме, каквото и съобщение да изпратим по номера на компютъра ни може да се разбере кой го е писал и т. н. Да не говорим и за навлизането на кредитните карти и прочие, откъдето става ясно какво купуваме, къде ходим и т. н.

Потребителското общество в епохата на Интернет

Интернет заема все по-голямо значение за потребителя на забавления, ако преди са се гледали сериали, то сега се играят игри с множество потребители, или се чати в различни форуми. Само че това което се получава не е общност, а по-скоро мимолетни отношения, които в основата си са потребителски. При тях виждаме засилена значимост на новостта, като прясно, но и на многото, на числеността. Развиват се многобройни, но слаби връзки. Трескаво се търси тяхната промяна и подмяната им. “Цената обаче е високата смъртност при онлайн приятелствата, тъй като едно несполучливо изречение може да бъде наказано с прекъсване на връзката завинаги.”[15] Новият модел на репресия е чрез изключване от връзката. От една страна ако си вън от Интернет си вън от основния поток на информация, а ако си вътре трябва да се съобразяваш със средата, защото във всеки един момент може да си „целунат или убит/изтрит“.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а