Дмитрий Варзоновцев: Съдба или събитие — руската диаспора в България през 21 столетие: проект за биографично изследване - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Въпреки известната амортизация, темата за биографията на прехода запазва своята актуалност. Самият “преход” за мен винаги съдържа нерефлектируем остатък и е метафора във висша степен. Смея да твърдя, че дори и в най-изчистените научни концепции този конструкт запазва тайнствената си сила, изворите на която са далеч от науката и научното, в религията, в мита.

Инициацията, изпитанието, тайнитe и загадки, от решението на които зависи съдбата не само на младия претендент или кандидат, но и на цели народи, та дори и цивилизации — това е същинското и не можещо да бъде експлицирано съдържание на прехода.

Не говоря само за християнската традиция, но тя е базова за повечето съвсем светски представи и нагледи за прехода.

Другата не по-малко важна проекция на прехода е самият разказ за него. Тук се срещат и тематизмите на семинара — действие и събитие — с тематизма на прехода. Преходът действие ли е, или е събитие.

Митопоетичната визия не разделя тези две възможности защото ги слива в една проекция, тази на съдбата. В хоризонта на съдбата действието е съдбоносно събитие.

В тази връзка бих искал да въведа едно важно ограничение. Събитието в тази екзистенциална перспектива се тълкува не като стохастически разрив или сблъсък на различни процесуални линии. Това е сбъдващо съдбата действие. Тоест ние можем да говорим за събитието само в хоризонта на предизвикващата го съдба, РОК!

Едва ли е необходимо да се разкриват необозримите семантически полета, в които се разтваря многозначността на самата дума — съдба. Тук то изцяло се слива с полето на проекта. Но остава отворен въпросът за проектанта. Античната митопоетика или православният фатализъм дават една, колкото и да е парадоксално, обективираща версия за проектанта. Това не е човек, не е актор, а надличностна, надисторична сила, инстанция, ...институция. В този смисъл обектна, отвъдна, непрозрачна дори тъмна и ужасяваща във възможните си ликове, ако ненадейно и ...съдбоносно се разкрие за нас.

Другата визия — тази на провиденцията, поставя индивида пред необходимостта да се самопроецира, да строи собствената си съдба като успех, кариера, дело божие, отговорността за което е изцяло субективна, индивидуална, негарантирана.

И в двата прочита проектирането оставя поле за избор — независимо дали субектът се представя като самореализиращ се автор и творец или се отдава на съдбата и я следва фаталистично. Той е тревожен и несигурен, на глас или на ум пита дали действията му са необратими, дали могат да бъдат върнати или преиграни на ново и по нов начин.

В митопоетичната си основа преходът неразривно е слят с пътя, с пътуването. Какво тласка човека да стане пътник, да тръгне за трудното и негарантирано пътуване.

В руската литературна традиция от Карамзин насам в този въпрос се крие отговорът — съдбата. Рокът. Рокът заставя, налага действието, превръща го в събитие от съдбовно значение без то да получи каквато и да било проектна осмисленост. Дори и да е планирано, да е включено в проекта на живота, то се случва не така както трябва, отклонява и променя маршрута на живота.

Другият план на съдбовното предизвикателство на пътя е хоризонтът на земя обетована, на сбъдващата се утопия на щастливия живот. Субектът избира пътя, огрян и осветлен от слънцето на надеждата с ясна цел — да заживее щастливо на ДРУГО място и далеч.

Напред (2/3)

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а