литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Дмитрий Варзоновцев
Властната легитимация на елита




Във всяко общество елитът е тялото на властта. Ако свържем свободата и демокрацията неразривно, ще се окажем пред един остър конфликт. Демокрацията увеличава степента на свободата на индивида. Обаче елитите тъкмо поради специфичното си положение се оказват фактор, ограничаващ свободата. Елитът, грубо казано, е “по-свободен” от другите хора, изобщо разполага с повече възможности и поради това с повече власт. Съвсем не всеки елит е и властен елит, елит, чието господство в обществото е свързано с прякото подчинение на неговата воля. Но всеки елит тъкмо поради особеното си положение и способности много по-добре и по-ефективно владее условията на своя живот и дейност. Елитът властва не пряко, не непосредствено, а чрез контролираните от него условия и възможности за живот на другите. Ето защо елитът е тялото на властта, а самата власт се оказва ресурс за елита и негов целеви хоризонт. Парадоксално в случая е това, че разгръщането на демокрацията като че ли затруднява възпроизводството на елитарността, изчерпва условията за задържане на особеното положение и предимствата за определена група лица. С други думи, демократичните действия на елита обективно допринасят за неговото отстраняване. Събитията в България би трябвало да са ярък пример за този род противоречия.

Може да се каже, че демократизацията в България все още остава почти изцяло елитарен процес. В своите дълбинни измерения българското общество съвсем не може да бъде наречено “демократично”. Демокрацията в него е “повърхностна” и “се насажда отгоре”. За повечето хора борбата за демокрация остава борба за власт. И може би в това отношение народът е прав.

Критиката на тоталитаризма, активното участие в демократичните промени наистина в повечето случаи остава неприкрита борба за “удобно” място, начин за брутално и неприкрито забогатяване (“келепир”), или пък начин за компенсиране на едни или други ограничения, форма на индивидуално “издигане”, арена за публично потвърждаване на авторитет. Но същината на проблема съвсем не се свежда до тези свидетелства за ограничеността на демократичния процес в България. Елитът като агент и посредник на властта участва в обществения живот не само по-пълноценно отколкото другите хора, но по-бързо и по-ефективно се включва в радикално променящите обществото акции и процеси. Тъкмо поради активността си и привилегированото си положение елитът се оказва... свой собствен “гробокопач”, т. е. участва в унищожаването на тези условия, които му позволяват да бъде елит, да владее положението.

Проблемът на българското общество е в това, че елитът в него се оказа по-консервативен отколкото... самото общество. Ако погледнем най-активните групи, които взеха участие в развитието на нещата през последните години, то както тяхната идеология и ценностните ориентации, така и реалната им политическа практика бяха насочени не към разширяване на свободата, а към преразпределяне на малкото “удобни” за упражняване на властен контрол върху живота на останалите позиции.

Опониращите един на друг “червен” и “син” елити съвсем не поставяха проблема за свободата (дори и в абстрактно-спекулативен план). Те останаха заети с определянето на това, кой има повече “право”... на власт върху другите. Ако, от една страна, “червеният” елит, започнал малко преди 10 ноември да се ориентира към “обновяване на обществото”, възприемайки съветските идеи за “перестройка”, то от друга страна консолидиралият се много по-късно “син” елит се ориентира към простото възстановяване на съсловно-корпоративната структура на българското общество и връщането към статуквото от 30-те години на ХХ век.

Скандалността на положението е в това, че както бившите комунисти, така и техните бивши “класови противници” се борят само и изключително за собственото си привилегировано положение. А значи, остават консервативни елити в най-прекия смисъл на тази дума. Наблюдателите отдавна са забелязали това скандално положение на нещата, констатирайки практическата липса на “лявото” в политическия спектър. Консерватизмът на българските елити не се свежда само до консервативната им идеология. Това е и дълбинният традиционализъм в тяхната дейност. Свидетелствата за това са много, но те като че ли все се изплъзват от вниманието на наблюдателите. Например, малко хора отбелязват поразителната сивота и мизерия на политическия дискурс. Той не само е поразително скудоумен и плосък, но е и вторичен, повтаря отдавна изтритите и банализирани щампи както от “перестройката”, така и от дясно-консервативния речник от началото на века. И още.

За три години от началото на промяната съставът на българския политически елит практически не се е обогатил. Политическото пространство е буквално окупирано от няколко десетки “лидери”, които доста ефективно успяват да не допуснат в него никого, който би могъл да им направи реална конкуренция. Тази безпрецедентна борба не пести никакви средства и не се спира пред никакви морални ограничения. Не може да не впечатли и рязкото отслабване на позициите на т. нар. творческа интелигенция, на елитарните групировки, контролиращи културния живот в обществото. Част от тези елитарни образувания се е сраснала с политическия елит, практически се е разтворила в него, но основната маса (ако този израз е уместен в случая) се оказа изтласкана в периферията и се “разочарова от демокрацията”.

В чисто емпиричен план творческият елит изгуби способността си да избира привилегированата позиция и затова започна да се топи — много негови представители се преквалифицираха в търговци или станаха рентиери, не малка част емигрираха на Запад, където изгубиха своя елитарен статут. По този начин творческият елит се оказа нежизнеспособен и капитулира без борба. Акцентът в социалната активност бе пренесен почти изцяло в политическата сфера. Но получилите там своята публична легитимация елитарни групировки не демонстрират нещо твърде важно — иновация, без което техният елитарен статус остава твърде съмнителен. Не става дума за някакъв съзнателен консерватизъм. Хората като че ли са пропаднали в някаква бездна, толкова непозната им се привижда днешната реалност. Във всекидневната си борба за оцеляване хората изгубиха публичните ориентири, които биха оправдали за тях трудността на живота. За това е нужна утопическа перспектива за спасение някъде — там, където живеят “белите” хора.

Обаче, по-малко от две години бяха нужни на практичния българин, за да се прости с натрапените му образи на това утопично спасение. Той успя да “верифицира” лозунга “незабавна смяна на системата” — “събуди” се. И, когато осъзна това свое събуждане, като че ли се върна столетия назад във времето. “Спомни си” за онези свои качества (хитростта, жилавостта, безскрупулността в отношението си към другите), които, макар и да не бяха “забравени” през десетилетията на “безгрижния тоталитаризъм”, бяха потиснати от официалната демагогия, не се “признаваха” като публично легитимни. Проблемът обаче не се свежда до самата тази тежка за “простия” българин реалност, както и до различните “атавизми”, събудени в него от сблъсъка с нея. Да се живее винаги е било трудно.

Проблемът е в това, че тъкмо традиционните средства, осигурявали оцеляването по-рано, днес просто не работят. Тъкмо това обстоятелство като че ли бетонира, “запушва” ситуацията, задържа я и не й позволява да се развива в някаква обнадеждваща перспектива и поради това запазва енергията на всички негативни инерции от миналото. Отговорността за това не може да не носи тъкмо сегашният елит. Неговият консерватизъм и неспособността за нетривиални действия, “партизанлъка” не само в политиката, но и в другите сфери на живота съвсем не увеличава шанса на промяната в съзнанието на хората, обратно — засилва масовите носталгични настроения, защото не демонстрира приемливи за хората образци на ново поведение.

И народът стигна до извода, направен от Алеко Константинов повече от сто години назад — “Всички са маскари!”. Но каква е основата на удивителната устойчивост на най-отвратителните черти от поведението на елита в българското общество... и има ли надежда за някаква промяна към по-добро?

Сигурно на някого следващото твърдение ще му се стори, най-меко казано, парадоксално. Но в българското общество просто... няма елит! Това, което по аналогия с “нормалните” общества се възприема и интерпретира като елит, не е такова поради една твърде банална причина. Елитът просто бе “назначаван”, като на хората им бяха давани някакви абсурдни титли от типа “първенец”. Но и по-рано българското общество просто не е имало аристокрация със съответния етос на елит.

“Назначеният” елит просто не е имал нужда от доказване на своето достойнство! Но и елитът по “наследство” също не би могъл да запази някаква елитарна стратегия. Първо, той не би могъл публично да потвърди своето елитарно положение, да го докаже “на дело”, и, второ, ... не е имало какво да се доказва. Аристократизмът не е нито биографичен, нито пък етнографски факт — това е модел за достойнство, приет от обществото. Дългата история на оцеляване на българското общество просто изключва подобен род легитимни процедури. Тук “елитарността” винаги е била следствие от грубото, механично господство. А този род господство практически изключва иновационното поведение — той е репресивен не само по отношение на тези, които биват потискани, но и на тези, които потискат. Дългото противопоставяне на този род грубо господство пределно втвърди социалната структура на обществото, направи я прекалено стабилна и консервативна. И като резултат от това всяка групировка, претендираща за елитарност, се оказва принудена да се стреми тъкмо към прякото, грубото господство без да пести средства и да следва едни или други нравствени образци. Първенството тук се третира не като интелектуално или делово превъзходство, но като по-високо положение и право да налагаш собствените си желания без доказателства. Същият механизъм наблюдаваме и в българското патриархално семейство. Тази връзка съвсем не е случайна — твърдият социален контрол от семеен тип наистина успя да запази българската социалност през вековете насилие и чуждо господство. Но самият този механизъм остана твърд и примитивен. Ето защо и днес са толкова силни тъкмо “атавистичните” навици и примитивната технология за унищожаване на всеки възможен конкурент в публичното пространство. Той е “врагът”, тотално чуждият, не е от “семейството” и затова всички средства са възможни, за да бъде отстранен, та дори и унищожен физически.

Тъкмо поради тази си дълбинна черта българското общество винаги е било “затворено”. България със самото си положение се оказа подложена на силни и различни влияния и натиск. И единствено семейната “твърда” стратегия за оцеляване се оказа способна да запази българската идентичност, остави я непрозрачна за външни влияния, но и невидима отвън. Това обяснява отбелязвания от много изследователи етнокултурен парадокс. От една страна, българинът се оказва много податлив и възприемчив към всяко външно влияние. Но от друга, не “го пуска” дълбоко навътре, крие се зад най-различните маски, “уподобява се на някой друг”... без да е такъв действително. Българинът не обича да приказва за себе си, не се стреми към публична отвореност, крие се зад стандартни реакции и норми. Предпочита да се държи и да прилича външно на някой друг, да бъде “като” — като германец или като руснак. Днес като американец. В редките случаи, когато все пак е принуден да говори за себе си, не го прави директно и акцентира основно върху... липсващи свои характеристики, склонен е към самоунижение и показна скромност. Тази парадоксална отворена затвореност наистина предпазва индивида от житейски несгоди и външна агресия, но го лишава от общоприетите стратегии на иновационното поведение, прави публично неприемлива същинската социална мобилност. Замества я с простото пространствено придвижване.

В тази връзка особено важно е да имаме предвид, че “преходът към демокрация” не може да бъде отново имитиран и “побългарен” със стандартните техники на подражание. Просто не става дума за поредната мимикрия в нова обстановка и към нови външни влияния. Става дума за реално освобождаване, за реална, а не имитирана социална мобилност. За истинско отворено общество. Разбира се, не става дума за поредната идеализация. Най-отворените общества не правят социалната мобилност на своите членове нито лека, нито стопроцентово успешна. Много по-важно е в случая, че този род общества имат разработени механизми за публична легитимация на социалната иновация, на промяната като такава. Разбира се остават и “невидими”, нелегални в прекия смисъл на думата активности. Но и те се визират от обществото, не остават извън вниманието му като възможен иновационен ресурс. Всичко е позволено, докато някой не докаже, че то е нелегално, опасно за свободата на другите и не може да бъде прието публично.

Семейно-клановата затвореност на българското общество изключва каквото и да било публично признавана промяна. Всяка промяна се посреща с подозрение, а промяната на статуса изобщо не се приема и остава винаги “външна”. Ето защо наблюдаваните днес борби за приоритет не могат да доведат до някакъв легитимен завършек, защото някой един трябва да победи, т. е. да всички други. Тъкмо публичното различие остава най-опасното нещо за днешното българско общество. И хората винаги разбират непреодолимостта на тази забрана — крият се, крият собствената си индивидуалност, кой както може. Едни просто се ограждат с високи зидове. Други се крият зад пъстри и абсурдни маски, в т. ч. и тази на интелекта. Последното може би обяснява и толкова бързата капитулация на творческия елит пред ужаса на новото. Тук е необходим същински интелектуализъм, а не имитиращите го маски на снобизма. Ето защо, всяка инициатива остава не само опасна и рискована в личностен план. Тя, дори и да е успешна, няма шанс да бъде приета публично.

Пословична е общата нагласа на българина — “аз да съм зле, но Вуте да не е добре”. Оформи се специфичната двойственост — конформизмът и стандартността “за пред хората” и необузданата агресия в интимния живот. Последното до такава степен изземва възможностите за индивидуално развитие, че дори и много надарените не успяват да направят нещо изключително в публичното пространство, изхабяват желанието си преди то да стане реално действие. Енергията им за “пробив” се изчерпва и не стига за създаване на истинската новост. Това обяснява общата ориентация към познатото — по-просто е да приемеш нещо готово, отколкото да “пробиваш” еластичната стена на общата съпротива. Външните и лъскавите новини, прословутата “алафранга” остават символният материал за възпроизводство на стабилните отношения в рамките на консервативната социална структура. Така едва ли не единствената функция на елита остава тази на цензор — да контролира поведението на другите. Елитът е и цензор, и екзекутор. Той “знае” що е правилно и що не е. Той също така може да обезсилва външното въздействие, да го трансформира и транслира “навътре”, без да нарушава стабилността на обществото, на семейството. Да банализира новото.

И все пак положението не е безнадеждно. Ситуацията, в която се оказа днес България, е уникална. Уникална, защото не оставя на българина никаква възможност отново да се скрие зад поредните имитации и маски, да стане отново досущ “като...”. Цялото българско общество стана видимо и вече не може да се обръща към света в най-благоприятния ракурс, прикривайки зад него същинските си качества. Светът не се нуждае от подобен род демонстрации, а главно не е склонен да плати за тях на “добрите”. Така за пръв път се оказа необходима истинска инициатива и иновация. Обаче обществото съвсем не разполага нито с начина за тяхната легитимация и признание, нито дори и с необходимите сетива да ги разпознае своевременно. И отново — парадокс.

Наличните елити се оказват толкова консервативни, че в борбата си с всяко различие, с всеки друг, неприличащ на единствената “правилна” норма и истина, взаимно се унищожават. А главно — разрушават твърдата и непоклатима социална структура. И по този начин създават почва за свободата. Извън класическите елитарни индикации и демаркации се раждат новите социални модели на поведение. Но на изтощения в борбата елит вече не му стигат силите нито за цензура, нито още повече на екзекуции на новото.

Засега обаче на тази нова и енергична инициатива липсва публична легитимация, по-точно механизмът и конкретните форми, благодарение на които успехът би могъл да бъде признат без това да води до “организационни последици”. Такива например като публичното изяждане на “героя”, толкова характерни открай време.

Надеждата е силна и основателна. Ако сегашният елит отстои докрай своето право да бъде такъв, какъвто е, той в много скоро време ще изчезне.




Забележка: Публикувано в сп. “Избор”, Есен–Зима 1993.






  
Накратко
В началото на 90-те години тезите от статията бяха въприети като прекалено песимистични, но днес лъхат от оптимизъм.

Още сведения

публикувано на петък, април 07 @ 23:46:20 EEST изпратено от pelikant2

Подведено под:
Седименти | * | културология |

3168 прочита

Още в тази връзка
· Дмитрий Варзоновцев


Най-четеното в блок Седименти:
Тръстиката стоеше в езерото и тъпо гледаше напред.


Рейтинг
Средна оценка: 5
Гласа: 5


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Властната легитимация на елита" | | 0 коментара


литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.16 Секунди