Дилян Вълев, Георги Календеров 2. Пътят към Евросъюза |
Влизането в Сърбия не предизвиква страхотен културен шок в автобуса. Първото нещо, което туристите виждат, е табела "Хотел "Балкан", а второто е - също табела, с надпис "Димитровград". Носят се реплики от рода на: "Глей им къщите, по-разбити са и от нашите!" и опониране: "Така е, защото са ги бомбардирали!"
Скоро дори и тези, които досега не са излизали в чужбина, губят интерес към пейзажа и подновяват предишните си дейности - най-вече да седят и да гледат тъпо пред себе си. Двойникът на Димитър Пенев се е изпънал със затворени очи - вижда се, че не спи, но отвори ли ги, ще трябва да изслуша въпроса, който пияният му съсед отдавна е приготвил...
Тарикатът от Северна България си играе с джиесема, а момата със списанието се е вторачила в стъклото и гледа хоризонта отегчено, сякаш я сваля някакъв много, ама много тъп пич, при това без достатъчно пари.
Бабите са започнали да шепнат, а това, което говорят определено не е държавна тайна. С леки неточности перифразираме словата им: "...и значи, тя ми хортува, виж я Донка, колко пари има, пък да ги приказва такива рапти! Тя са не помни, че умори и втория си мъж, а пък дятето им... такова хубаво дяте беше, бяха другари с моя Милен - го расипа, та сега лежи в затвора за изнасильванье..."...
Стюардесата е започнала да разнася кафета за по едно евро. Хората са още ларж - поръчват си, но с приближаването на австрийската граница, дали заради дойчовския въздух, или намаляването на наличното количество евро, все повече ще започнат да се стисват.
Пияният младеж продължава с водката и май единствен се забавлява отлично, като сам си задава въпроси и си отговаря. Естествено, той е само пиян, но не и луд, така че погледне ли го някой, той веднага ще пренасочи въпроса си към него, но всички вече са се научили да се пазят. Пък някак той успява и сам да изненада себе си с провокиращи въпроси и нетрадиционни отговори.
Шофьорът вече е включил фаровете, а човекът с неизвестното предназначение се е загубил някъде, но не се чувства липсата му.
Когато автобусът минава Ниш, вече е тъмно. До Белград има още близо двеста километра. Пътуването е едва в началото си.
Първото спиране от типа "Пикаеш, пушиш и на бегом обратно" се състоява на паркинга пред мизерен мотел, малко преди Белград. Защо точно тук - няма нито магазин, нито ресторант, които да плащат на шофьора, а тоалетната е без пари? Освен това дори самите туристи не харесват, така наречената тоалетна, а я заобикалят така, както Василий Втори е заобиколил стената на пътя за Струга.
Истината лъсва, когато се появяват трима сърби с дънки и кожени якета. От вида им личи, че всеки е изклал минимум по десет албански села. Те вадят три кибритени кутии (Производство: "Шведски кибрит Костенец - България") и започват да премятат едно топче. По-точно единият го премята от кутийка в кутийка, а другите двама залагат и ту печелят, ту губят. Постановката е толкова очевидна, че този, който би се хванал, би трябвало да е абсолютно девствен откъм разум. Хваща се не друг, а момата със списанието. Тя е наблюдавала митарстванията на топчето една минута, докато си пуши цигарата, и вече е напълно сигурна в коя кутия се намира то, но я е страх да се включи. Сърбинът обаче е професионалист и й подвиква нещо, което според него е на български: "Айди, моме, плачеш дваес, влачеш четирес евро!" Момата се е решила. Тя вади портмонето си, подава банкнота от двадесет евро и посочва кутийката с блестящия нос на обувката си. Разбира се, печели и сърбинът начаса й подава 40 евро. След това започва отново забранената за деца игра с кибритените кутийки. Девойката е напълно хипнотизирана и продължава да залага. Печели пак, а след това изведнъж забелязва, че 300 евро от нейните вече не са нейни - почти всичките пари, с които е тръгнала. Почувствала се измамена, тя проговаря за пръв път:
- Ма дай си ми парите! - съпроводено с тропване на токче.
- Да не си играла! - казва сърбинът, правейки с ударенията каквото си иска.
Пак се тропва:
- Ма дай си ми парите!
- Што сака ова пизда? - пита колегата му много ядосано. Личи си, че му е писнало от такива, дето си искат парите обратно, след като си им ги взел по всички правила на "Тука има - тука нема!".
- Ма той ми взе всичките пари - настоява момата. Въпреки че е много разстроена, тя не забравя да сложи нужната едносрична дума в началото на изречението...
Тук, без да иска, се намесва един от пътниците в автобуса, който не се забелязва от пръв път. Той е нисък, твърде дебел и очевидно освободен от всякаква мозъчна дейност, с изключение на най-необходимото, гарантиращо физическото оцеляване на организма. Привлечен от шума, той се приближава към спорещите с възможно най-дебилното си изражение. Сърбите обаче навярно решават, че това е някой храбър потомък на Самуил, решил да защити измамената девица, та в изненадващ синхрон му плясват едновременно по един шамар през ушите и като допълнение немного силен юмрук под брадичката. Българинът побягва към автобуса с обиденото изражение на шопар, който са прикоткали с ярма, нежни думи и ласки, а след това са го халосали с дъска по главата. От тази случка момата окончателно разбира, че трябва да остави всяка надежда тука, и поема след него, за да не изяде и тя някой шамар. Събралите се наоколо българи всъщност са поне десет пъти повече от сърбите, но разбира се, никой (освен дебила) не смята да се намесва.
- Аз нея не я мисля - казва Димитър Пенев на малкия тарикат и пали нова цигара. - Ние да му мислим, дето сме с пишките!
Скоро туристите наближават Белград. Нощният Белград е твърде красива гледка, особено при разлива на Дунав и Сава. Момата обаче го гледа без всякакво разнежване - в момента не й е до разливи. Тя продължава да си седи в обичайната поза, но в погледа й се чете странна нега и одухотвореност, които лесно биха вдъхновили всеки поет да напише десет стихосбирки и след това да се самоубие.
А гледката наистина си струва:
Пияният младеж се сепва от полудрямката си, поглежда през прозореца и казва негодуващо: "Ей, няма ли да я стигнем най-после тая Сърбия, бе!", след което задрямва отново. Димитър Пенев и тарикатът са започнали да играят сантасе на вързано. Тарикатът печели, тъй като съперникът му освен от футбол, от друго не разбира. Така минава остатъкът от Сърбия, който не предлага повече зашеметяващи гледки и срещи с местни мошеници.
На границата с Хърватско се чака значително по-малко, отколкото на предишната. Страната на Стипе Месич обаче остава почти толкова непозната за пътешествениците, колкото е била и преди - пътува се по една единствена магистрала през нощта. Няма Дубровник, няма Звонимир Бобан, няма ги усташите. Има само едно дълго шосе и мигащи светлинки навсякъде. Тук някъде пияният успява да фиксира погледа на една от бабите и започва да й говори: "Како, господ здраве да ти дава, дълъг живот и много любов..." Бабите го слушат очаровано и се смеят щастливо - явно и те си имат внуци алкохолици. Стюардесата обаче е леко раздразнена и подхвърля: "Приятелю, почини си малко, че стигнем ли Словенската граница...".
При тези й думи всички си представят Словенската граница (не че някой я е виждал преди) и по гърбовете им преминават тръпки.
Пиш-паузата в Хърватско е само една, някъде към средата на новоизлюпената държава. Тук няма сърби-мошеници, няма даже и хървати-мошеници, обаче има много, ама много турци. Те са налягали да спят абсолютно навсякъде - в колите си, под колите си, на голия асфалт на паркинга, няма ги само в мотела! Повечето, както знаем, са туристи и са тръгнали да видят Мюнхенската катедрала.
Словенската граница, може би защото е тъмно, с нищо не изглежда по-страшна от предишните. Нещо повече - това до този момент е границата, която се минава най-бързо. Никой не обръща внимание на пияния, но и той се е постреснал - замлъкнал е временно и усилено се прави на трезвен.
Словения прилича на рисунка от книжка с приказки. Чак такава маниашки подредена държава е трудно да си представи човек! Всичко тук е миниатюрно - селата се състоят от три-четири къщи, градовете от трийсет-четиридесет, а столицата Любляна може да събере хора, най-много колкото за един концерт на Орхан Мурад. Всичко в тази страна е сложено в ред и спокойно може да се каже, че в сравнение със словенците, японците са пълни мундари, а швейцарците заслужават единствено да работят "вътрешна" работа, тоест да се грижат за посрани и изкукали старци и старици.
По нивите в тази държавица не може да се забележи и един бурен, странното обаче е, че същото важи и за планините й. От пръв поглед си личи, че и там има специално назначен човек, който да реше тревите, да сочат в една посока - а ако не е така, то това може да се окаже поредната мистерия на всички времена.
Уморени от дългия път, пътниците продължават да не обръщат внимание на пейзажа. Само дето някой промърморва: "Абе, кви славяни са тия!..." Пияният младеж е заспал с отворена уста и оттук нататък само ще изтрезнява, момата се е облегнала на стъклото със затворени, както обича, очи, а бабите проявяват забележителна издръжливост - "Вооох"-кат, оплакват се как са им изтръпнали ногите, сещат се с добро за внуците и си разменят кулинарни рецепти.
По някое време Димитър Пенев казва: "Ей ся ти ибах мамата!"
Това е по адрес на тариката от Северна България, с когото продължават да играят на вързано. Ентусиазмът на Пенев обаче е прибързан - след приключването на играта, той губи петнайсет лева. Което не го натъжава особено - никой в този автобус не възнамерява да използва левове скоро. А и сме стигнали мечтаната граница с така наречения Европейски съюз. Границата с Австрия! Почти сме стъпили в Европа. Както навремето Крума Страшния!
Забележка: Четете ни и в продължението, когато ще разберете, какво означава: "Io non posso entrare!"
| |
| |
Накратко | Това е част от проекта "Изкуството да бъдеш чужденец", в която Димитър Пенев ще каже “Ей ся ти ибах мамата!”.
| |
Още сведения | публикувано на сряда, септември 24 @ 12:28:04 EEST изпратено от kalenderov
Подведено под: Роман на прехода | * | пътеписи |
2749 прочита
| |
Рейтинг | Средна оценка: 3 Гласа: 2

| |
Инструменти |
Версия за печат
Препраща на друг
| |
|