Борис Минков: Деян пак ще свири на китара - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Наредените около пясъчния осмоъгълник майки издърпваха децата към себе си всеки път когато Деян започваше да свири на китара. Същите тези обикновени майки, които въпреки очакванията на Златка Йовчева не показаха никакво презрение към нея, когато предишния ден черната Волга спря плавно до входа на парка и мъжът на седалката до шофьора я повика, за да й даде плика, — сега се издаваха колко им липсва сексуалната култура, която хората по света притежават.

Това наблюдение накара Златка Йовчева да види по друг начин вчерашната постъпка на добрите майки, която до този момент й се струваше направо мила. Още преди втораченото в нея тъмно стъкло на колата да се отвори, те вече дружно бяха отклонили поглед встрани, но не погнусено или с някакъв скрит зад зъбите коментар, а с едно необяснимо за толкова добродетелни жени съучастие. Тогава тя събра цялата си омраза и докато правеше няколкото необходими крачки до колата, се опитваше да си наложи да скъса плика, защото това беше най-високото стъпало на унижението, към което той вече години наред целенасочено я тласкаше.

Знаеше много добре, че тя никога не би му позвънила за тези жалки пари, още повече че трябваше да премине първо през ехидните гласове на веригата от секретарки, които да я питат дали има някаква уговорка с него, дали въпросът й наистина не търпи отлагане, дали той ще се сети за нея, ако му предадат името й, или пък просто “Кажете какъв Ви е проблемът”. Очевидно номерът с черната Волга беше цената, която тя трябваше да заплати за своята гордост. Цялата й смелост стигна само колкото да промърмори неприязнено “Садист!”, когато пликът вече беше в ръката й, но и това не беше малко, защото в пословично плитката мисъл на бащата на Деян и неговите близки хора от партията тази дума беше само синоним на “фашист”. И тяхната сексуална култура не беше кой знае колко висока.

Прекарваше с тези пет или шест жени голяма част от следобеда около пясъчната детска площадка и желаеше да поддържа ако не добри, то поне открити отношения с тях. Ясно беше какво лошо намираха в умилителното детско свирене на китара: докато с лявата си ръка държеше въображаемия гриф на несъществуващия инструмент, с дясната Деян блъскаше здраво и вдъхновено по пишката си. Какво толкова?! Златка Йовчева беше виждала много други деца да свирят по абсолютно същия начин, даже считаше това за необходима социализираща игра. Лилито, която ровеше по цял ден в пясъка, да не беше по-красива гледка, когато я караха насила да разперва мръсните си и захабени пръсти, за да покаже как пее като Лили Иванова. При това тази селска демонстрация ставаше вече след пет часа, когато паркът се оживяваше и бащите минаваха, за да прибират семействата си, и това осигуряваше на малката лигла голяма публика. Златка Йовчева лесно можеше да си представи на какво ще заприлича Лилито само след десетина години при вниманието, което й се обръщаше.

Беше обещала на сина си да му купи истинска китара. Впрочем неведнъж самата тя му беше обяснявала, че не е задължително свиренето на китара да бъде толкова бурно. Даваше му за пример любимата си песен “Един сребърен долар”, която Мерилин Монро изпълняваше прочувствено в един филм. Но нямаше да позволи на никой да санкционира по какъвто и да е начин чаровната артистичност в поведението на Деян. Вчера един от бащите го беше нарекъл “майор Деянов”, защото точно в “На всеки километър” Стефан Данаилов уж свиреше на китара, а всъщност предаваше по морзовата азбука шифровани съобщения. Майката на Лилито щеше да умре от яд като чу това сравнение и само можа да просъска нещо. Поне можеше да изчисти мръсотията изпод ноктите на лиглата си.

— Бай Георги каза ли ти? — подметна й неловко седящата до нея жена, като извади Златка Йовчева от потока на нейните мисли, защото все пак трябваше да й го каже.

— Пазача ли? Какво да ми е казал? — опита се да изглежда спокойна Йовчева.

— Ами… не знам какво да ти кажа. Не само свирел на китара из целия парк, докато те е нямало, ами и хвърлял пясък в очите на хората, викал им разни работи…

— Ама какви са тия работи бе, Лени! Ако пазачът има нещо да ми казва, защо не дойде на мене да ми го каже, и то не така с недомлъвки. Аз мисля, че се познаваме тука, не сме за един ден в края на краищата!

— Не знам. Аз само да ти кажа… — извиси Лени глас, така че да я чуят и останалите. Жените и сега извърнаха леко глави настрани и забиха поглед в бордюра на пясъчната площадка.

Вече нямаше съмнение, че добрият старец беше всявал смут. Иначе съвсем симпатичен и с усмивка на добряк, излязъл все едно от поема на Валери Петров или от романтичната паркова сцена на “Любимец 13”, само че без свирка, без кочан от фишове за глоби и дори без пръчка, с която да показва конкретното нарушение, винаги приветлив към жените, които водеха децата си на територията на поверения му предназначен за отдих обект. Понякога наистина правеше по някоя забележка на децата да не седят на ръба на облегалката и с крака върху седалката на пейките, но и това христоматийно за парковото присъствие смъмряне беше по-скоро един вид приятелско смигане и естествен начин за старият човек да напомни за себе си, отколкото желание да наказва и възпитава.

И ето че сега изведнъж този човек беше решил да прави проблеми, при това само на Златка Йовчева. Въпреки че не беше мнителна, Златка Йовчева не можеше да не свърже това преднамерено грубо отношение с вчерашната случка. Със сигурност вече всички хора, свързани с този парк, а вероятно дори и само преминаващите през него бащи, знаеха за проклетия плик, затова сега всеки можеше да прави забележки на Деян, че не е прилично да се свири така на китара и че не трябва да се хвърля пясък по хората. Предизвикалото майчината гордост сравнение с майор Деянов, който предава съобщения по морза с китарата, беше невъзвратимо минало. На мястото на майора сега стоеше копелето, което си дрънка по пишката пред очите на културното общество. “Веднъж нарочат ли го, — край!”, беше казала майката на Златка Йовчева още далеч преди да е възможно някой да нарочи внука й.

Златка Йовчева чу, че жените зад гърба й казват “Горкичката!”, когато влачеше Деян към изхода на парка, но не престана да крещи своето “Дотук беше!”

Когато два дни по-късно жените около пясъчната площадка не забелязаха галантния възрастен пазач, те не се сетиха веднага какво е станало с него, защото им липсваше не само сексуална култура. След още няколко дни новият парков пазач им обясни, че бай Георги наистина е бил дотук.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а