Виолета Герджикова: Епическо и гастрономическо. Аспекти на изобразяването на храна и пируване у Омир - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Литературният пир – типичен, идеален или “алтернативен”?

Яденето само по себе си е преди всичко удовлетворяване на насъщна потребност и не е особено интересно като факт. Изобразяването или споменаването му в литературата следователно има смислопораждащ, не чисто описателен характер. Ето защо в полезрението на литературата по-лесно може да влезе “специалното” ядене – в празничен контекст, при по-тържествени обстоятелства, заедно с някого. Литературното ядене често служи като мощно средство за предаване на абстрактното чрез конкретното – на представи за сферите на човешкото и божественото, за високо и ниско, за свое и чуждо, за цивилизовано и варварско, за етническа и социална идентификация.

В едно традиционно, сравнително бедно и строго общество храната се пести и цени. По-големите религиозни празници са случите, в които има възможност да се яде месо и въобще да се яде повече и по-качествена храна. Месото на жертвеното животно се поделя между сътрапезниците, които представляват органична общност, и така яденето служи освен на непосредствената си цел и на затвърждаването на връзките в общността и на връзките с отвъдния свят.

Омировата дума за пир dais (дял, угощение, от dainymi деля, давам угощение) отразява тези културни реалии, както и съсловния етос на аристокрацията; тя се среща и в по-късни текстове, преди всичко за угощение след жертвоприношение.

Пировете у Омир са царска привилегия и задължение, на тях се канят всички знатни мъже без изключение. Разполагат се в мегарона и изглежда не изключват напълно присъствието на знатни жени, а също и на хора с по-ниско положение като просяци [1]. Това е доста различен модел от по-късния symposion, който се оттегля в андрона като по-малко и по-интимно пространство и става все по-ексклузивен, все по-светски хедонистичен и изтънчен, все по-агонален и политизиран. С основание можем да се запитаме дали тези разлики отговарят на реални промени в културните практики, или на художествените и жанрови условности на изворите.

Архетипният литературен пир – пирът в двореца на Алкиной, цар на феаките в “Одисея”, е събитие с грандиозни мащаби. Пирът продължава цял ден и цяла вечер в три фази, участват десетки, хиляди гледат състезанията. Колят се 12 овце, 8 глигана, 2 вола, и това е само в първата част на сутринта (Od. 8, 59-60). Това е напълно в стила на епическия наратив, който показва мащабни и величествени сцени от славното и неповторимо минало на героите, но дори в тази условна жанрова рамка събитието е пределно маркирано като представителност и значимост. То обхваща, ако смятаме и Одисеевия разказ в разказа, пет песни, докато реалното разказвано време на протичане е един-единствен ден.

Представянето на този пир следователно не е толкова реалистично описание, колкото литературен похват. Първо, страната на феаките като цяло е показана като утопично пространство на мир, изобилие, свръхцивилизованост. В този смисъл пищното пируване е в хармония с цялостната картина. Второ, двете части на пира, разделени от състезанията, са донякъде противопоставени по линията на несъвършен и съвършен пир. Отначало някои от феаките, пък и самият цар, хранят недоверие към непознатия пришелец, независимо че му оказват дължимото гостоприемство. Едва след обидата, нанесена му от един от тях, и недвусмисленото доказателство от страна на Одисей, че той напълно заслужава мястото си сред изисканата компания, идва ред на истински хармоничния и идеален пир, с подготвителни ритуали, изобилна храна, музика, зачитане на госта, засвидетелствано чрез дарове, и изобщо атмосфера на взаимно уважение и доверие.

Следователно Омировият dais, при цялата си разлика спрямо по-късния symposion, съдържа модела на древногръцкия пир с основните му черти: реконституиране на социална група с вътрешните й връзки и разбирането й за собствената идентичност, създаване на социално утвърден и ритуализиран контекст за физически, емоционални и интелектуално-естетически наслади.

В архаическия сюмпосион обаче естетическите наслади са в много голяма степен дело на самите участници, и то поставени в една подчертано агонална рамка. Единственият момент у Омир, който загатва за вътрешно и агонално забавление, са спортните състезания, но едва ли може да се приеме, че те представляват интегрална част от самия пир. Картината напомня по-скоро за всенароден празник, прикачен към пира, по-точно предхождащ същинския пир, за който Одисей е церемониално подготвен с банята и намазването с благовония. Тази картина на масово празнуване прехожда в аристократичния банкет и по този начин почитта, която се отдава на госта, е максимално подчертана. Събитието е многостепенно, многосъставно, ангажира цялата общност и обхваща целия ден. По този начин ресоциализацията на героя, за която по-нататък ще стане дума по-подробно, се помества във възможно най-широка перспектива – той участва не само в аристократичния пир на привилегированите, а във всенародно празнуване, в събитие, сътворяващо микрокосмоса на цялостна човешка общност.

Пировете у Омир са ритуални, като че ли изпълнявани по формула, като толкова други религиозни и светски ситуации в епоса. На тях винаги се предлага стандартно меню – печено месо, хляб и вино, и стандартно развлечение – изпълнение от рапсод на песни за богове и герои. Неспоменаването на други, по-семпли, но типични за Средиземноморието храни като зеленчуци и риба, едва ли означава, че те реално са отсъствали от трапезата гърците в Омировата епоха, включително и на аристократите, за които става дума. Тяхното премълчаване недвусмислено говори за условността на изображението на пира в епическата поезия. То изгражда една идеализирана картина на живота в аристократичните среди, като вместо на разнообразието залага на количеството и качеството на храната. [2] Така Омир, често разточителен в описанието на детайли, по отношение на трапезните ситуации е пределно пестелив. Социалният смисъл на тези ситуации е маркиран чрез крайно ограничен набор от значещи компоненти. [3] Кулинарната страна на ситуацията всъщност не стои в центъра на интереса. Това е характерно по-късно и за симпотичната лирика, и за Платоновия “Пир”. В тези текстове още по-малко се обръща внимание на самото ядене и на неговите съставки. Сократ дори пристига закъснял за вечерята, сякаш демонстрирайки пренебрежение към тази страна на пира и предпочитание към същинския сюмпосион с философското пиршество от слова. Характерно за старогръцката литература е, че гастрономически интереси в детайли проявяват авторите, работещи в по-ниските жанрове – комедиографите, следкласическите автори на диалози.

Омир е далече от безразличието към храната, но и от взирането в кулинарни подробности. В света на неговите герои, където всичко материално носи и идеално измерение, храната има своето запазено символично място. Тя символизира статус не по-малко от самото присъствие на общата трапеза, сред онези, които могат да си позволят точно такава храна и такава компания. За тази символизация споменаването на огромно количество скъпа, различна от ежедневната храна е достатъчно без повече подробности. Именно затова тези пирове са еднотипни и някак сюрреалистични в своето ритуално еднообразие и консумиране на несекващо изобилие от апетитни мръвки. В реалния живот е немислимо както набавянето, така и поглъщането на такова количество месо. И все пак Омировите герои не спират да ядат в отдиха между битките под Троя, сякаш огромните им воински сили са в състояние да им осигурят непресъхващи реки от плячка, не спират да ядат и женихите в Итака, сякаш царският имот на този малък остров е в състояние да доставя неизчерпаеми запаси за удовлетворяване на ненаситната им лакомия.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а