Адолф Лоос: Орнамент и престъпление - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Човешкият ембрион изпълнява в майчиното тяло всички фази на развитие на животинското. Когато се ражда човекът, неговите сетивни възприятия са като на новородено куче. Детството му преминава всички превращения, отговарящи на историята на човечеството. На две години той е като папуасец, на четири като герман, на шест като Сократ, на осем като Волтер. Когато е на осем, до съзнанието му стига виолетовото, цветът, открит от осемнадесети век, тъй като преди това теменужките са били сини, а пурпурната мида – червена. Физикът днес сочи цветове по слънчевия спектър, които вече имат имена, но чието разпознаване е запазено за идния човек.

Детето е аморално. За нас такъв е и папуасецът. Папуасецът заколва враговете си и ги поглъща. Той не е престъпник. Но ако модерният човек заколи и погълне някого, то той е престъпник или дегенерат. Папуасецът татуира тялото си, лодката си, греблата си, изобщо всичко, което може. Той не е престъпник. Модерният човек, който се татуира, е престъпник или дегенерат. Има затвори, в които на осемдесет процента от затворниците се установяват татуировки. Татуираните, които не са в затвора, са латентни престъпници или дегенерирали аристократи. Когато някой татуиран умира на свобода, то той е умрял само няколко години преди да е извършил убийство. Влечението да се орнаментира лицето или каквото може е праначалото на изобразителното изкуство. Това е детското ломотене на живописта. Всяко изкуство е еротично.

Първият орнамент, който се е зародил, кръстът, е имал еротически произход. Първото произведение на изкуството, първото художествено дело, е било онова, с което първият художник е намацал стената, за да се отърве от излишествата си. Една хоризонтална линия: лежащата жена. Една вертикална линия: проникващият мъж. Онзи, който го е сътворил, е изпитвал същия порив като Бетовен, бил е на същото небе, на което Бетовен е създал деветата[1.].

Но човекът на днешното време, който по вътрешен импулс оплесква стените с еротически символи, е престъпник или дегенерат. От само себе си се разбира, че подобно желание връхлита най-интензивно хора с подобни дегенеративни признаци из местата на благоприличието. Културата на определена страна може да се измерва тъкмо по това, с което са намацани стените на отходните места. При детето това е естествено явление: първото му художествено изявление е издраскването на стените с еротически символи. А онова, което е естествено за папуасецът или за детето, у модерният човек е дегенеративно явление. Открих следната истина и я подарих на света: еволюцията на културата означава също и отдалечаването на орнамента от предметите на потреблението. Смятах, че с това нося нова радост на света, но той не ме благодари. Натъжиха се и обориха глави. Някой го потискала мисълта, че човек не можел да създаде нов орнамент. Как?! Нима онова, което е можел всеки негър, каквото са могли всички народи и времена преди нас, това не сме били в състояние да направим само ние, хората на деветнайсети век? Всичко, което човечеството в предишни хилядолетия е създало без орнамент, е било пренебрежително отхвърлено и принесено в жертва на унищожението. Не разполагаме с дърводелски маси от времето на каролингите, но всяка безвкусица, която демонстрира и най-малкия орнамент, е била събирана, почиствана и за подслоняването й се строят разкошни палати. Тъжно хората се залутаха между витрините и се засрамиха от импотентността си. Всяко време е имало собствен стил и само нашето да остане без стил? Под стил се подразбираше орнаментът. И тогава аз казах: Вижте, та тъкмо това придава величието на нашето време, че то не е в състояние да създаде нов орнамент. Ние сме преодолели орнамента, възмогнали сме се до безорнаментността. Вижте, близо е времето, сбъдването чака на нас. Скоро улиците на градовете ще блестят като бели стени! Като Цион, светият град, столицата на небето. Тогава сбъдването ще е налице.

Но има черногледци, които не могат да понесат това. Човечеството трябвало да продължава да се задъхва в робството на орнамента. Хората са стигнали дотам, че орнаментът вече не поражда у тях чувство за наслада, дотам, че татуираният лик не повишава естетическото усещане, както е у папуасците, а го намалява. Дотам, че да усещат радост от една гладка табакера, докато орнаментираната не се купува, дори на същата цена. Бяха щастливи в дрехите си и радостни, че не трябва да се мотаят като панаирджийски маймуни в червени кадифени панталони със златни кантове. А аз казах: Вижте, смъртната стая на Гьоте е по-великолепна от всичкия блясък на ренесанса и една гладка мебел е по-красива от всички инкрустирани и резбовани музейни предмети. Езикът на Гьоте е по-красив от всички орнаменти на пастирите на пегниц[2.].

Черногледците изслушаха това с неудоволствие и държавата, чиято задача е да спъва народите в културното им развитие, превърна в свой въпроса за развитието и възобновяването на орнамента. Тежко на държавата, чиито революции са осигурени от дворцовите съвети! Скоро във виенския музей на приложните изкуства се видя бюфет, който се наричаше “богатият улов на риба”, скоро имаше шкафове, които носеха имена като “омагьосаната принцеса” и други такива, крепящи се на орнамента, с който бяха покрити тези злощастни мебели. Австрийската държава приема задачата си толкова буквално, че се грижи за това партенките да не изчезнат от границите на австро-унгарската монархия. Тя принуждава всеки култивиран двайсет годишен мъж да носи партенки вместо привичния чорап. Защото всяка държава най-после изхожда от предпоставката, че един по-низш народ е по-лек за управляване.

Е, добре, орнаментната зараза е държавно призната и бива субсидирана с държавни пари. И тук аз виждам крачка назад. Не придавам значение на упрека, че орнаментът усилвал радостта от живота на култивирания човек, не се съгласявам с упрека, който се облича в следните думи: „Но ако орнаментът е красив….!“ На мен и с мен на всички култивирани хора орнаментът не усилва радостта от живота. Ако искам да си хапна парче меденка, си избирам такова, което е съвсем гладко, а не парче, което е под формата на сърце или на пеленаче или на конник, което е покрито с орнамент върху орнамент. Човекът от петнайсети век няма да ме разбере. Но всички модерни хора ще ме разберат. Защитникът на орнамента мисли, че влечението ми към простота е направо самобичуване. Не, уважаеми господин професоре от школата по приложни изкуства, не се бичувам! Така ми е по-вкусно. Тези гозби-зрелища на отминали времена, които демонстрират всякакви орнаменти, за да могат пауните, фазаните и омарите да изглеждат по-вкусни, у мен произвеждат противоположния ефект. Когато обикалям из някое гастрономическо изложение ми причернява при мисълта, че трябва да ям тези изкормени животински трупове. Аз ям говежди пържоли.

Огромните щети и опустошения, които причинява новото пробуждане на орнамента в естетическото развитие, лесно могат да се понесат, защото никой, и никакво държавно насилие, не може да спре еволюцията на човечеството! Тя може само да се забави. Можем да почакаме. Но е престъпление спрямо народното стопанство това, че така се прахосват човешки труд, пари и материал. Тези щети времето не може да компенсира.

Темпото на културното развитие се нарушава от изоставащите. Вероятно аз живея в 1908 година, но съседът ми живее през 1900, а пък ей, онзи през 1880 година. Нещастие за държавата е, ако културата на населението й се простира върху голям отрязък от време. Селянинът от калс[3.] живее през дванайсети век. А в юбилейните шествия дефилираха и такива националности, които биха били смятани за изостанали дори по времето на преселението на народите. Блазе на страната, която няма такива изоставащи и мародери. Блазе на Америка! У нас дори в градовете има немодерни хора, изоставащи от осемнайсети век, които се отвращават от картина в лилави отсенки, тъй като не могат да видят виолетовото. На тях им е по-вкусен фазанът, по който готвачът е работил дни наред и табакерата с ренесансови орнаменти им харесва повече от гладката. А как е на село? Облеклото и покъщнината спадат изцяло към предишни векове. Селянинът не е християнин, той още е езичник.

Изоставащите забавят културното развитие на народите и на човечеството, защото орнаментът се произвежда не само от престъпници. Той извършва престъпление, увреждайки тежко човечеството като здраве, като национален продукт, а следователно в културното му развитие. Ако в съседство живеят двама души, които при еднакви нужди, при еднакви претенции към живота и с един и същ доход, спадат към към различни култури, то човек може, схванато икономически, да установи следното движение: човекът на двайсети век става все по-богат, а човекът на осемнайсети век – все по-беден. Приемам предварително, че и двамата живеят както си щат. Човекът от двайсети век може да покрие нуждите си с много по-ограничен капитал и оттук да направи спестявания. Зеленчукът, който поема той, е просто сварен във вода и залят с малко масло. На другия човек му е истински сладко едва когато има и мед и ядки и ако някой е готвил часове наред. Орнаментните чинии са много скъпи, докато белите съдове, да яде от които му е вкусно на модерния човек, са евтини. Единият спестява, другият задлъжнява. Така е с цели нации. Тежко, когато един народ изостава в културното развитие. Англичаните стават по-богати, а ние по-бедни…

Още по-голяма е вредата от орнамента, която понася произвеждащият народ. Тъй като орнаментът вече не е естествен продукт на нашата култура, тоест представлява или отпадък, или дегеративно явление, трудът на орнаменталиста вече не се заплаща подобаващо. Положението в занаятите на дърворезбарите и на стругарите, престъпно ниските цени, които се заплащат на бродиращите и плетачките на дантели, са известни. Орнаменталистът трябва да работи двайсет часа, за да достигне до дохода на модерен работник, който работи по осем часа. По правило орнаментът оскъпява предмета, и въпреки това се случва един орнаментиран предмет при една и съща цена на материала и доказано три пъти по-дълго време за изработка да се предлага на половината от цената на гладкия предмет. Липсата на орнамента има за следствие съкращаване на времето за изработка и повишаване на възнаграждението. Китайският резбар работи шестнайсет часа, американският – осем. Ако за една орнаментирана кутия плащам колкото за гладката, разликата във времената за изработка се пада на работника. А ако изобщо няма орнамент, – състояние, което вероятно ще настъпи след хилядолетия – човек би имал нужда да работи вместо осем часа само четири, защото половината от работата днес още се пада на орнаментите.

Орнаментът е пропиляна работна сила и с това пропиляно здраве. Винаги е било така. Но днес означава и пропилян материал, а всичко това означава пропилян капитал.

Тъй като орнаментът вече не е органически свързан с нашата култура, то той вече не е и изразът на нашата култура. Орнаментът, който се създава днес, няма връзка с нас, изобщо не притежава човешки взаимовръзки, нито свързаност с реда на света. Той не подлежи на развитие. Какво се случи с орнаментиката на Ото Екман[4.], а с тази на Ван де Велде[5.]? Пълен със сили и здраве художникът винаги се е намирал начело на човечеството. Но модерният орнаменталист е изоставащ или е патологично явление. Само след три години продуктите му биват отхвърляни от самия него. За култивираните хора те са непоносими веднага, другите осъзнават тази непоносимост едва след години. Къде са днес работите на Ото Екман? Къде ще бъдат работите на Олбрих[6.] след десет години? Модерният орнамент няма родители, нито наследници, няма минало, нито бъдеще. Той бива поздравяван радостно от некултивирани хора, за които величието на нашето време представлява книга със седем печата, а не след дълго бива отхвърлен.

Човечеството днес е по-здраво от всякога, болни са само отделни. Но тези отделни тиранизират работника, който е толкова здрав, че не може да измисли орнамент. Те го принуждават да изпълнява измислените от тях орнаменти върху най-различни материали.

Смяната на орнаментите носи преждевременно обезценяване на продукта на труда. Времето на работника, оползотвореният материал са капитали, които се прахосват. Постанових твърдението: формата на даден предмет издържа докато, тоест, поносима е дотогава, докато предметът издържа физически. Искам да се опитам да го обясня: костюмът ще мени по-често формата си от скъпоценна кожа. Балният тоалет на жената, предопределен само за една нощ, ще мени формата си по-бързо, отколкото едно писалище. Пази боже обаче, ако човек трябва да сменя така бързо писалището, както балния тоалет, понеже старата форма му е станала непоносима, тогава си загубил парите, които си дал за писалище.

Това е добре известно на орнаментиста и австрийските орнаментисти се опитват да извлекат най-добрата страна от този недостатък. Те казват: “Консуматор, имащ обзавеждане, което му става непоносимо едва след десет години, и следователно принуден да се обзавежда на ново на всеки десет години, ни е по мил от някой, който си купува даден предмет, едва когато старият вече е изхабен. Индустрията го изисква. Милиони са заети от тази бърза смяна.” Изглежда това е тайната на австрийската национална икономика; колко често, когато избухва пожар се чуват думите: “Слава богу, сега хората пак ще имат работа.” Тогава знам едно добро средство! Подпалваш един град, подпалваш империята и всичко се къпе в пари и благополучие. Ще се изработват мебели, с които след три години да можем да се отопляваме, обкови, които ще трябва да се претопяват след четири години, защото дори на търг няма да може да се достигне и една десета от цената на труда и на материала, а ние ще ставаме все по-богати и по-богати.

Загубата засяга не само консуматора, но и производителя, тя засяга преди всичко производителя. Днес орнаментът върху вещи, които благодарение на развитието са се изплъзнали от това да бъдат орнаментирани, означава пропиляна работна сила и опозорен материал. Ако всички предмети издържат толкова дълго естетически, колкото и физически, консуматорът би могъл да установи цена, която ще позволи на работника да печели повече пари и да трябва работи по-кратко. За един предмет, при който съм сигурен, че мога да го използувам и употребявам до последно, охотно бих заплатил четири пъти повече отколкото за някой долнопробен по форма и материя. За ботушите си давам четиридесет крони, въпреки че в друг магазин бих се сдобил с ботуши за десет крони. Но в занаяти, които изнемогват под тиранията на орнаментистите, добрата или лошата работа няма значение. Работата страда, понеже никой не е склонен да плаща истинската й цена.

И така е добре, защото тези орнаментирани неща изглеждат поносими само в най-мизерното изпълнение. По-лесно се оправям с разгорял се пожар, ако чуя, че са обхванати само дреболии без ценност. Мога да се радвам на мутрите в изложбената галерия, та нали знам, че заели позиции за няколко дни, те ще бъдат запокитени за ден. Но замерянето със златни късове вместо с павета, паленето на цигара с банкнота, пулверизирането и изпиването на перла е някак неестетично. Обаче наистина неестетично впечатление орнаментираните предмети оставят едва когато са изпълнени в най-добър материал, с най-висша старателност, когато са изисквали дълго време на работа. Е да, не мога да отрека, че вече изисках висококачествен труд, но съвсем не за нещо подобно.

Модерният човек, който смята за свещен орнамента като знак за художественото излишество на минали епохи, веднага ще схване изтормозеното, насилено отвършеното и болнавото в модерните орнаменти. Няма орнамент, който днес да може да се роди от някой живеещ на нашето културно ниво. Не стоят така нещата с хората и народите, които не са достигнали това ниво.

Назидавам аристократите, имам пред вид хората, които са начело на човечеството и все пак хранят дълбоко разбиране за копнежите и бедите на низшите. Тъпакът, който втъкава според определен ритъм орнаменти, видими само при отпаряне, персиецът, кичещ килима си, словашката селянка, която везе дантелата си, старата дама, която плете чудесни неща от стъклени перли и коприна, тях той разбира много добре. Аристократът не им се меси, той знае, че свети са часовете, в които работят по това. Революционерът би отишъл и би казал: “Всичко това няма смисъл”. Така, както би откъснал старата женица от разпятието и би казал: “Няма бог.” Но атеистът сред аристократите, повдига шапка, когато минава покрай някоя църква.

Обувките ми са целите покрити с орнаменти, които произхождат от назъбването и продупчването. Труд, вложен от обущаря, без да му е зплатен. Отивам при обущаря и казвам: “За чифт обувки искате трийсет крони. Ще ви платя четирийсет крони. ” С това съм въздигнал този човек до духовна висина, за която ще ми се отплати с работа и материал, направо несъизмерими с платеното в повече. Той е щастлив. Рядко щастието стъпва в къщата му. Тук пред него се е възправил човек, който го разбира, който цени труда му и не се съмнява в честността му. Мислено той вече вижда пред себе си готовите обувки. Знае той, къде днес може да се намери най-добрата кожа, знае, на кой работник ще повери обувките, а обувките ще имат зиг-заги и точки, толкова много, колкото за такива има място само върху една елегантна обувка. А сега казвам: “Но имам едно условие. Обувката трябва да е съвсем гладка.” И го хвърлих от най-блажените висини в ада. Има по-малко работа, но съм му отнел всичката радост.

Назидавам аристокарта. Аз бих понесъл орнаменти върху собствеото си тяло, ако те представляват радост за хората около мен. Тогава те са и моя радост. Бих понесъл орнаментите на тъпака, на персиеца, на словашката селянка, орнаментите на моя обущар, защото всичките те нямат друго средство да стигнат до висините на битието си. Ние имаме изкуството, което е отменило орнамента. След бремето и трудностите на деня отиваме на Бетовен или при Тристан. Това обущарят ми не го може. Не бива да му отнемам неговата радост, защото няма какво да предложа в замяна. Но който отива на девета симфония, а след това сяда да рисува мотив за тапети, е или надутко или дегенерат.

Липсата на орнамента е довела другите изкуства до неподозирана висота. Симфониите на Бетовен не биха били написани от човек, който е трябвало да подтичва в коприна, кадифе и дантели. Който днес обикаля в кадифено сако, не е художник и артист, а е кръчмар или бояджия. Станали сме по-фини, по-приглушени. Стадните хора е трябвало да се различават по различните цветове, модерният човек ползва облеклото си като маска. Толкова ужасно силна е индивидуалността му, че тя вече не може да се изрази в дрехи. Безорнаменталността е знак за духовна сила. Модерният човек употребява орнаментите на по-ранни и чужди култури по свое усмотрение. Собствените си открития, той концентрира върху други неща.

Забележка: Преводът е направен по Loos, Adolf: Trotzdem. Gesammelte Schriften 1900-1930 (hrsg. von Adolf Opel). Wien 1982 (Innsbruck 1931), S. 78-88, http://neumarkt-dresden.de/PDF-Dateien/Loos.pdf от Антония Колева.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а