Валя Ангелова: FEMINA ALBA - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Dies Veneris

Тя се гърчеше от високата телесна температура. Зениците й се разшириха. Магистрали на светлината. Дългото постене я променяше химически. Разтваряше се като акварел в капките пот и сълзи. Той танцуваше до нея в пълно единение. Вселената беше отпушила своите отвори, от които струеше неизразима и неизчерпаема любов. Светът беше прекрачил смъртните граници и въззет над илюзиите и задръжките, оголваше вечността...

— Някога — думите му пронизваха като олово тънката ципа на музиката и се извиваха в ритъма на танца, — когато още нямало никакви планети — нито Слънце, нито Луна, нито Земя, мракът на безлюбовта, дълбок като кладенец и непрогледен като бъдеще, властвал недосегаем и единствен. Свелината — жена, невкусила любовта — била заключена и никой не знаел тайната...

Серотонинът изгаряше. Миришеше на щастие. Телата се прибираха в своя димящ ореол.

Тя видя неясно очертание на изсечена от пръст и камък женска фигура. На показалеца й проблясваше сребърен пръстен с лунен камък и корен от божур под него. Замириса на кръв от прилеп, кози рога изгорени и опърлена опашка на черна котка. Парите любов очертаваха паралелните същества, които се бореха в нея.

Скали разцепени, корени изтръгнати, кости от огън, коса от облаци, сол от вода, семе от земя оплодена, заченала Времето, събуждам и теб, Луна, притеглям... — чу се да произнася...

Тя се мяташе в мъртвешки танц, обгърната от него. Ръцете му, размножени до безкрайност, танцуваха върху клетките й и отделяха свободни ядра. Лющеха се имената й, заченати в мрака. Видя как бог Шива обладава богинята Шакти и светлина потече в нея. Самодивите извиха нямо хоро, мъзга от черници обърна човешката ретина и отвори небесните двери. И студената змия, омагьосана, мигом изгоря.

Струи митра преминаха през очите й, докато не я разцепиха и съединиха наново.

Чу гласове да прииждат. Ритъмът на енума елиш пробождаше мрака. Светлината от огъня прииждаше и се отливаше. Опиянени от нейните обливи, всички танцуваха ритуалния танц около жертвения камен, докато той се нажежи и засия...

Небето преминаваше през тях и отиваше дълбоко в земята, обладаваше я и тя повръщаше животи през камъка. Планината беше обелила дърветата и поляната стоеше някак като отворена рана, тревата беше полудяла. Капките кръв се превръщаха в цветя и поляната притегляше очите, пъстра до блясък.

Детето лъщеше върху жертвеника, притихнало, онемяло от любопитство.

Внезапно един мъж се отдели измежду всички, спря се и отвори уста. Усети стоманеното острие на майчиня поглед дълбоко в сърцето си и изчака. После извади изпод езика си лунния камък и го постави върху момчето.

Усети кръвта на детето си. Капеше от ръцете й и замръзваше в ледени висулки...

Наоколо се разнесе сладко благоухание. Сякаш Венерина въздишка лазеше по земята.

Плътта й се изпари и тя видя как от нея се отдели странно очертание, сред което просветваше меден пръстен с опал. Беше петък — денят на Венера. Светлината разцепи метала и по земята се пръснаха милиони прашинки благородно сребро като пепел от бяла роза.

Тя обичаше. Брата на своя съпруг. Вече не беше същата.

Беше превърнала истината в действия и свитите в нея души се уголемиха и отделиха, готови за живот.

Заспа. Сънуваше как морето се беше превърнало в градина с магнолии, а вълните му — в сплитове коренища. Тя плуваше сред бялата магия и ароматът я изпълваше отвътре. Искаше да откъсне стръкче бял цвят, но щом протегнеше ръка, клоните се превръщаха в сухи вейки. Усети чужд дъх в себе си. Любовта в чужди гнезда спеше. Кехлибар под греха просветна, отдели обривите страх и я събуди.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а