Жигмонд Мориц: Гроздобер на Балатон <br>Едно време и сега - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Месец октомври
Балатонфюред

Седим горе на планинския връх. Прекрасен първи октомври. Горещо е, като че ли е юни. Срещу нас — нос Тихани, а под него — Балатон. Както винаги, от десет, дори от двайсет години, когато есента е хубава, гледката е все така прекрасна. Природата с нищо не показва, че е 1932.

Но това много повече си личи по лицата на хората. Десетима сме седнали горе на планинския връх — да вкусим от избата и от виното. Днес е събота, гроздоберът започва в понеделник. Стопанинът, който ни покани, направи още един опит да се освободи от непресушимото си количество налично вино.Като не може да продаде сто и шейсет хектолитра, е, поне гостите да си пийнат от виното. По няколко литра. Но кой ли вече пие? Къде са някогашните големите пиячи? Онези, които гаврътваха по пет–шест литра, и нищо. Днес най-много да изпият по чашка–две. Та дори и апетитното агнешко печено вече никому не отваря глътка. По-скоро — на жените. Те от една чашка са вече на три, а пък полагаемата доза за господата от шейсет намаля на девет.

— Такава криза, особено подобна на тази, никога не е имало — каза един достолепен мъж на деветдесет и пет години — единственият млад измежду нас. — Дори и след 48–ма, в годините на абсолютизма на Бах, тогава бях главен наместник, добре си спомням: Унгария беше страна, където се веселяхме.Отивах към Арач?... От Арач до Кенеше се носеше циганска музика. Та дори и през 1866–та, когато в Унгария измръзна всичкото жито и грозде, и животът беше тежък, дори и тогава гроздоберът беше един щастлив свят в сравнение с днешния. Такова бедствие, такова униние не е имало... Кредитна криза? Ами!, та ние изобщо не разбрахме какво е това.

Всички слушаха с копнеж речта му и гледаха въодушевения старец от Балатон, който с искрящите си очи и буен темперамент отправяше порицание към нас, към цялото спряло тук, застояло време, подобно на стария Толди.

— Продадох девет парцела — каза тихо стопанинът — само дето се радвам, че... Е, виното не мога да продам, та продавам земята... Вече деветима си купиха от нея, две къщи построиха, че и още една почнаха. Ще дойдат и други. А, това тук, всичко беше наше, на семейство ни, само един бог знай откога. Какъв голям гроздобер беше само? В понеделник започваме да берем, но вече по модерному. Ще го оберем и толкова. Няма да е тъжно, но няма да е както в детските ми години, няма да дойдат каретите, в който са впрегнали по четири коня, приятелите, конниците... Няма да има никакви цигански оркестри. Банката отказа да ми дава повече кредити, ако успея да продам двайсет и два парцела, поне ще се издължа и ще спя спокойно.

Спокойно се усмихна. Косата му е бяла, мустаците черни. Стар е младият стопанин. Но деветдесет и пет годишния старец продължи да се горещи:

— Ожених се през 1862–ра. През 63–та вече бях взел заем от лихварницата във Веспрем. Седемдесет години им бях длъжник, никога не сме си имали проблеми. Аз си плащах длъжницата. Те не ме притискаха, а и аз не изоставах много-много, справяхме се някак. Отгледах тринадесетчленно семейство.Никога не е имало криза.Околността на Балатон беше място, където се веселяхме.

Един полковник каза:

— Пенсията ми е 250 пенгъо.

В тази една дума се чувстваше цялата мъка на времето. Един полковник трябва да живее от 250 пенгьо, с все съпругата си, с цялото си героично минало. Та как да се веселят на хълма?

Всички мълчаха и всеки гледаше усмихвайки се в собствената си чаша.

— Миналата година един литър шира беше два–три филера. Сега е по-добре, можеш да вземеш и десет, а да го работиш ти струва двайсет.

— Е, тогава все пак стопаните губят по-малко от миналата година.

Старецът:

— Вие винаги само пресмятате. Гледам го това момче седи си тук и то провесило нос. По наше време такива младежи... Господи! Момче на двайсет и пет години... Аз на тези години вече бях околийски наместник. Да, млад бях, и колко щастлив бях, и как се носех във въздуха.

Младият мъж вдигна поглед и каза:

— Разтуриха университетските батальони и ме уволниха след тригодишна служба... Сега искам да стана жандармерист... Или може би полицай...

— Хайде, попейте малко! — каза старецът, който единствен поддържаше духа и настроението.

— Е, г-н Щолц — извика негова светлост стопанина на двамата по-млади работници, които бяха измайсторили агнешко печено и които единствени се бяха отдали на сладката опияняваща магия на виното.

— Г-н Щолц запя някакъв гасегхауер. Лицето му сияеше и ето, почна даже да извива по тиролски.

Негова светлост — деветдесет и пет годишният старец го гледаше учуден и онемял. Той не си представяше така нещата.

Около десет часа всички вече искаха да си тръгнат за вкъщи от възхитителния хълм. Напразно времето беше толкова щедро и меко, че дори и на жените не им бе нужен шал. Към единайсет и половина компанията поръча коли и две таксита я откараха към стихналия Балатонфюред. Навсякъде се стелеше тъмнина. Гостилниците и кръчмите вече бяха спуснали кепенците си.

Старецът пак се обади:

— Унгария беше страна на щастието и веселбата. Точно в този час, в продължение на месец, докато не откъснеха и последния грозд, никой не намираше покой. И дори и в най-малката къщурка се разнасяха песни и се вихреха танци.

Забележка: От унгарски преведе Даниела Бурова, а редактира Николай П. Бойков

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а