Данило Киш: Магичното завъртане на картите - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

на Карло Щайнер[1]

Доктор Таубе, Карл Георгиевич Таубе, е убит на 5 декември 1956 година, близо две седмици след официалната си реабилитация и три години след завръщането си от лагера Норилск. (Без да се брои предварителният арест, Таубе прекарал по лагерите близо седемнадесет години). Убийството останало неразкрито чак до юни 1960 год., когато в Москва бил арестуван някой си Костик Коршунидзе, наричан Артиста или Орела, специалист по разбиване на каси, “мечкар” номер едно, почитан в подземния свят като крал на обирджиите. Капитан Морозов, който разпитвал Костик, бил учуден от неговото поведение — Костик треперел! Същият Костик, който при предишните си следствия говорел за себе си и за занаята си гордо и с подобаващо за пахан[2] от неговия ранг достойнство. Същият този, който в безизходни ситуации можел да признае (не без известна гордост) дори онова, което не се изисквало от него — някой обир, например (както онзи на пощата в Казан), извършен две-три години по-рано. Да се измъкне подобно признание от Коршунидзе всъщност било лесно, защото той — храбрият пахан и майстор, имал една слабост, която, колкото и човешка да е, не съответствала на начина му на живот — Костик просто не издържал на бой. Само една заплаха, повишаване на тон от страна на следователя или пък замахване с ръка превръщали Костик Артиста, Костик Орела в дрипа. А от дрипа трудно се изцежда признание. Капитан Морозов, който в своята кариера вече два пъти се бил срещал с него (веднъж в лагера като с доносник, а втория път веднага след това — като с обирджия), следователно знаел как не трябва да се разговаря с Коршунидзе (освен в случай на крайна необходимост, разбира се). Ако му обещаели, че няма да го бият и да му крещят (нещо, което обиждало достойнството му и убивало мозъчните му клетки), Костик надълго, нашироко и със специализирани подробности разказвал за своите удари. Бил роден артист, артист по вдъхновение. В даден момент от своя бурен живот той дори играел в една аматьорска трупа, където до известна степен рафинирал своя просташки речник. (Един от неговите прякори — Дантес, свидетелствува за това преображение; сам Коршунидзе го разлагал на Данте и Дантес, а един ден собственоръчно пуснал куршум през поетичния си череп и от този славен изстрел се родил не по-малко славният мечкар). Своя актьорски опит по-късно разширил по лагерите, където бил член на култбригади, режисьор, актьор и шпионин. Между другото, Костик смятал каторгите си за неделима част от своята работа, така както някогашните революционери ги смятали за “университети”. Неговата философия, следователно, не се разминавала с начина му на живот — “Между две големи роли (и това са негови думи) съществува логична празнина, която трябва да запълним, както знаем и можем.” Трябва да признаем, че по времето на най-големите триумфи на Костик Коршунидзе — между 30-те и 50-те години, которгата за него, както и за толкова други разбойници от всякакъв сорт, била само продължение на “свободата”. Милионите тълпи от политически затворници били изложени на всички прищевки и капризи на т. нар. социално близки; в лагерите се осъществявали най-смелите и най-фантастични сънища на разбойниците; някогашните господари, около чиито дачи навремето обикаляли дребни крадци и големи обирджии, сега се били превърнали в слуги, в “адютанти” и роби на някогашните прогонени от рая, а господарките на истината — министерши и съдийки, ставали наложници и робини на онези, които по-рано назидавали и поучавали с лекции за социалната правда и класовото съзнание, като се позовавали на Горки, Макаренко и други класици. С една дума, това бил златният век на престъпниците, особено на тези, чиито имена в тази нова йерархия били обвити с ореола на пахани, какъвто бил случаят и с името на Костик Коршунидзе, наричан Артиста. Кралят на подземието е истински крал единствено в подземието — за него работели не само бившите господари, но и цели легиони от изпечени престъпници се покорявали на волята му. Достатъчно било Коршунидзе да обяви желанието си с една дума и дори само с поглед, за да заблестят ботушите в малинов цвят на бившия чекист Челюстников на краката на новия им собственик (Костик) или пък, с любезното и милостиво съдействие на готвача — бивш доносник и убиец, да се угои съпругата на бившия секретар на Райкома, белокожата Настася Федотиевна М.[3] и да се заведе при Костик, защото Артиста обичал тлъсти дами “белокожи и пищни, какъвто е типът на нашата, руска жена”.

Тъй като и след дългото си признание Костик продължавал да трепери (въпреки че следователят не повишил тон и дори, за да го предразположи и същевременно подиграе, се обръщал към него с “гражданино”), капитан Морозов, воден по-скоро от някаква странна интуиция, отколкото от информацията на един от шпионите си, дал на специалистите да сравнят отпечатъците, намерени върху “козия крак” — инструмент на касоразбивачите, с който преди четири години в Тюмен бил убит някой си Карл Георгиевич Таубе. Резултатите били положителни. Така, поне частично, била разбулена тайната около едно на пръв поглед безсмислено убийство.

Напред (2/13)

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а