Николай Гочев: Ars Academica - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

І. Пътуващият Археолог

И тъй, нека разкажа какво сподели с мен неотдавна един мой близък, комуто симпатизирам, макар и да виждам в личността му немалко недостатъци. И той като мен е весел и доволен човек, и обича да гледа на света естетически, и особено откъм комичната му страна. И той е любопитен и общителен. Ще предам разказа му без пряка реч и ще го поставя като герой в изложението - все едно, че говоря от свое име. Но това, което предстои да чуеш, не се е случило на мен и не знам дали е истина – аз говоря за нещата така, както ги е видял той.

* * *

В нашата красива и шумна столица съществува издателство. Няма да го нарека със собственото му име, което мнозина тук знаят, а ще послужа с друго, измислено от мен – и нека то да бъде “Две хубави очи”. За да го представя накратко, ще кажа, че това е едно младо, но продуктивно и развиващо се издателство, което отпечата и разпространи из страната много книги – даже смайващо много, ако човек си спомни как вървеше книгоиздаването през 80-те, а да не говорим за по-рано. Сиреч, не че тогава не се издаваха книги, но повечето от тях никой не искаше да ги чете, и това обясняваше всекидневното струпване на тълпи пред единствената по-голяма антикварна книжарница в града. Независимо от това, тези книги се печатаха в невероятно големи тиражи. Може би се е мислело, че ако затрупаш потребителя с ненужна нему стока, той ще престане да забелязва, че тя е ненужна – ще свикне с нея. И това беше точно така. (Макар и не всякога. Веднъж Войнович писал на Брежнев за стойността на книгите, които всеки от двамата издавал от свое име: оказвало се, че хората в СССР продавали на “Вторични суровини” по десет килограма от съчиненията на Леонид Илич, за да си купят един том от тези на Войнович.)

Та нека кажа за издателството. Там се печата в изобилие хуманитарна литература от чуждестранни, но и наши автори, и това е хубаво; защото след Промяната в страната ни имаше голям глад за четене и писане. Нали дотогава хората не можеха да четат, каквото ги интересуваше, но не можеха и да пишат, защото нямаше никаква гаранция, че книгите им ще бъдат публикувани. Издателство “Две хубави очи” се зае да удовлетвори този глад и за кратко време отпечата доста преводи на прочути, но доскоро забранени чуждестранни автори, а също и умерено субсидирани книги на български хуманитари, с което стори голяма услуга на нашето съсловие: изведнъж хората разбраха, че човек може да оповести свободно това, което желае да каже. Ето защо неговата дейност, която продължава с успех и днес, заслужава адмирации и поздравления.

След като позасити интереса на публиката към редица знаменити нови и най-нови автори, издателството обърна поглед и към основите на западната словесност – значи към античните и средновековни мислители (казвам мислители, защото преди Промяната те бяха издавани много слабо, докато художествена литература от тези епохи все пак се превеждаше). Но интересът към античните бързо се поизгуби - не толкова у публиката, колкото у издателите - и причината може би беше подобна. Все пак в предните години издаването на античен философ изглеждаше по-безобидна работа, отколкото на такъв, който пише като християнин. Защото властта не беше чувала някъде по света да се изповядва масово религията на, да кажем, Зевс: докато с християнството нещата бяха далеч по-други. Не че и онзи Бог не беше мъртъв, а религията му – отживелица, опиум и т.н., но все още по земята се намираха хора и съсловия, които (лицемерно и користно, разбира се) да я проповядват; а също и овчедушно да я изповядват; а и тук, на територията на прогресивната ни родина, продължаваше да е пълно с храм-паметници на това заблуждение. А на храм-паметника стига само да му задраскаш “паметника” и ще си остане единият храм. Тъй че средновековни мислители – с малко изключения и то късно през 80-те – не се издаваха, и сега беше дошъл моментът тази липса да се запълни.

През Средновековието на Европа, както мнозина знаят, се е пишело главно на латински и гръцки: така че бъдещите преводачи и редактори на средновековните текстове не можеха да бъдат всякакви хора. Така си е мислел тогава моят близък, и даже не го е мислел специално, защото за него това е било напълно естествено и очевидно; та това трябваше да бъдат хора не само ентусиасти, но също и подготвени, школувани, учили където трябва и колкото трябва – или ако не, тогава ентусиазмът им би трябвало да се насочи повече към организацията, сиреч мениджмънта на тази дейност, или пък към даване на консултации на преводачите по въпроси, които ги затрудняват – защото никой преводач не знае всичко, което си заслужава да се знае около неговия автор. Така си мислеше моят близък, когото от деликатност няма да нарека със собственото му име, а ще си послужа – тъй като той е съгласен с това – с прозвището “Пътуващият Археолог”.

Пътуващият Археолог е бил, по времето на събитията, за които ще стане дума, още твърде млад, сравнително зле запознат с академичната ситуация в страната, и – предвид почти идеалната обстановка, в която е могъл да се образова – напълно неспособен да проумее как някой може да се захване с работа, за която не е учил; или пък, ако случайно се захване, как е възможно да не хвърли всички сили за квалификацията си, което включва контакти и молби за помощ от всекиго, който знае нещо повече за дейността, на която е решил да се посвети. Пътуващият Археолог – иначе човек небезупречен в много отношения – и до днес си въобразява, че пред Знанието трябва да се стои с наведена глава или направо да се коленичи, и че никакви крайни облаги и приятни съпътствия на една професия не струват и грош, ако човек не се пребори – с течение на годините, разбира се – да овладее самата нея.

Но Пътуващият Археолог си беше живял твърде безгрижно. Той никак не мислеше за това, че току-що, почти пред очите му, се беше сринала цяла една култура на словото – грозновата и прогнила, да, но все пак култура, нещо като светогледно общежитие. Че в това общежитие, управлявано в началото от фанатизирани или раболепни, но обикновено невежи портиери, а после полека-лека запуснато и оставено на самодисциплината на обитателите, сиреч на страха и взаимната им омраза, се бяха самонастанили безчет лениви, неспособни, но и амбициозни люде, които си редяха групички, поддържаха междусъседски интриги и чакаха “нещо да стане”. И тогава изведнъж, за всеобща изненада “нещо стана”. Сградата, вече съвсем взела-дала, набързо се срина и в хаоса на евакуацията повечето от тях не можаха да разберат, че са останали бедни, боси, и съвсем без дом. Не че много си харесваха досегашния, но вярваха, че е бил все пак по-добър от нищото. И сега им предстоеше да си търсят нов.

Разбира се, всичко това са метафори. По това време голямата задача на интелигенцията, и особено на тази, която се беше установила за постоянно в идеологическите специалности (където трябваше да се кове истинното слово на соц-обществото), беше да установи що е тя и каква е. Тогава на малцина им хрумна, че могат да си останат просто марксисти или маркс-ленинци. И правилно, защото: 1) те и преди не бяха такива; 2) бояха се от репресии, и 3) съвсем не знаеха как се защитава идеология, която не е подкрепена от никаква политическа или институционална власт. Защото в новата обстановка марксистът трябваше да обоснове това, че е марксист. В старата – не.

В тази бъркотия интелигенцията се ориентира по един достатъчно прост начин. Преди 89-та, когато на власт все още беше единствената Истина, хората, заети в образователните институции, си позволяваха да имат нещо като хобита. Един се интересува, примерно, от източни религии, друг от платонизъм, трети от естетика, четвърти – от съвременна западна философия. Всички тези неща сами по себе си бяха безспорно маловажни, защото чрез тях само се трупаха потвърждения за онова, което тъй или иначе се знаеше. Така че нямаше какво да се намира, истината беше известна, и затова човек можеше хем да ходи на работа, хем да си почива. Но когато дойде Краят, и служебното положение трябваше да се спаси, пък и да се запази някакво достойнство, тогава остана само едно – забавлението да стане професия. И хората трябваше да си кажат бързо, че: “аз не любопитствам относно тези неща – аз работя тези неща”. И така, марксистът, интересуващ се от християнска философия, стана християнски философ.

Пътуващият Археолог обаче не бе в течение на тези работи и не ги разбираше, защото на него никога не му е трябвало да се справя с подобна криза. За този млад херой на историческата хуманитаристика нещата винаги са били достатъчно ясни. От младежка, не, от момчешка възраст, той е знаел – аз уча археология. И толкова. Какво общо има Ленин с археологията? Най-много да е писал някъде, че истински комунист ще е само онзи, който познава и владее всичко, включително и нея. Това е като да си женен за Мъдростта. Пътуващият археолог, който инстинктивно е разглеждал и марксизма, и ленинизма като инструменти на една власт (с която, забележете, не си е имал лични неприятности) и преходни явления в дългата човешка история, би се усмихнал с отегчение на подобни приказки. Сега обаче на него му предстоеше да се срещне с хора, които бяха възпитавани да вярват именно на такива приказки. И в тези срещи той научи много нови неща за интелектуалната история на своята страна.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а