райна маркова ch1r0n | Страница: 2/3
Четвъртък, Февруари 21 2003
Satie — [01:05]
Сякаш всичко почна в периода между Vespertine и Druqs, през онзи знаменателен септември на 2001 под формата на предчувствия, низ от случайности или не низ, по-скоро вихрушка от случайности, завъртяла и разпръснала частиците на огромен пъзел, не позволявайки им да се подредят и до днес в ясна картина.
Един от многото образи, които витаят и не искат да си намерят мястото е този на Доктор Фаустус. Тогава се бе мернал в рецензия на мой текст, от лавиците на библиотека в дома, в който живеех, мяркаше се непрестанно в разговори със случайни и не дотам случайни хора. Случи се тогава да живея в един дом на улица Мизия, (близо до Военна и до Музикална Академии), който после се оказа домът на преводача на пак същия този Доктор Фаустус. А пак през същият септември, докато близките празнуваха 100 години от рождението му, аз слушах пресните новини за WTC. Вой на тема “ислямския фашизъм” в акомпанимента на съседските цигулки, пиана и маримби ми бяха саундтрака докато четях Океан от звук... който пък друг един познат, свързан с музика, случайно ми бе подарил преди да замине обратно за Германия. Тогава често ходех в КЕВА. Там все си намирах с кого да говоря за la belle epoque и за това, колко ми напомня тя за случващото се напоследък. В КЕВА се видях за малко и с Б. М., завърнал се току що от Констанц. Говорихме си за фанатизъм и реформаторство, за Ян Хус. Тогава за пръв път и на съвсем подсъзнателно ниво, долових нуждата си да превеждам.
[02:30]
В един късен кален следобед в края на есента на 2001 на излизане от един музикален магазин след мен по улицата тръгна мъж с червена коса и сива “федора”. Каза, че току що ме чул да питам за Vexations на Ерик Сати. Беше като че ли леко учуден, аз — също. Щастието ме връхлетя като тенистопка с часовников механизъм без дори да съм готова за сервис. Предложи ми да пием капучино “Къде?”, “Където и да е. Или чай?”. Нямах време за колебания, съгласих се. Бях тръгнала към някаква книжна премиера на балкона на Театъра, така че държах да е наоколо, но да е на открито, за да мога да гледам тази ярка глава насред потока от хора в сивия ден, докато мРАКът наоколо се сгъстява.
Страхувах се да не се окажа прекалено лош събеседник. Ставам аутистична в компанията на ровещи, инвентаризиращи мозъчното ми съдържание плюшкински умове. А и за Сати почти нищо не знаех.
Страховете ми бяха излишни — червенокосият се оказа небрежен събеседник. Обиколихме много места в търсене на пиано-бар, където да ми изсвири ... не, не Вексейшън, а една от петте Гносиени...
... за да чуя ритъма на душата — на дишащия космос — освободен от тактови линии — принуди — препинации — ремарки — (освен най-безумните) — за да чуя преливащата се — отмиваща се наследственост — на телата —
които търсят безсмъртие — по стълбичката нагоре
в бавен танц
Бога ми... човекът бе луд. Обещах му да се видим пак непременно.
После отидох на проклетата премиера. Там, сред мириса на сирена и ВИНА, се запознах със Златомир наживо. Другото бяха погледи и черната ми рокля се покри се петна от тях.
После — клуб Веселата Крава. Или май кравата беше жълта — не помня. Един поет с фамилия като моята ми говореше за връзките си с мафията... или май за това, как се бори с лошата мафия... и пръскаше слюнки в лицето ми, а дъхът му вонеше на развалено месо. Казах, че ми се повръща и искам да си ходя, а той настоя да ме изпрати. Раздели се с мен думите “дължиш ми едно чукане”.
След седмица пак те видях и ТИ ми каза: “Ще летя за Виена, но не заради музиката”. Тогава дори не обърнах внимание на недомлъвката, мислех си: Всеки е свободен да лети където си ще.
[3:32]
На другия ден ти пак се обади, за да ми съобщиш, че си голям задник, но че искаш да ме видиш... и други такива, които изслушвах на крак, докато се стягах за излизане.
Не разбирах скрупулите ти, но обещах да намина.
Посрещна ме облечен в халат и хавлия, метната на врата. Каза ми, че искаш да правиш секс с мен... и след като ме изчака да отговоря с ДА, ти, подлецът, ми постави условие: само ако ВЕДНАГА след това си намеря някой друг.
Отговорих, че не е нужно някой да ми го поставя като условие и така тряснах вратата на излизане, че къщата потрепера.
Назад (1/3) - Напред (3/3) 
| |
| |
Накратко | ... a аз в миг си представих телата готови за ритуална размяна, "fighting with property”, нещо като индиански потлач вместо обичайната битка между примати, където телата са единствената property... и ние, щастливите нещастни деца на 60-те, забравени от Бога и забравили Бога, самодостатъчни и нарцистично обсебени от споделената тайна помежду си – оставяме единствените посветени в тази странна икономия на дара!
| |
Още сведения | публикувано на сряда, февруари 02 @ 10:54:51 EET изпратено от rayna
Подведено под: Болест | * | проза |
6800 прочита
| |
Рейтинг | Средна оценка: 4.39 Гласа: 43

| |
Инструменти |
Версия за печат
Препраща на друг
| |
|