Но да предположим, че някой успее да стигне до края
на въздуха, че стане птица и долети — ще измъкне
глава навън и ще погледне... И ако неговата природа
издържи гледката, ще разбере, че истинско е онова 
небе там и онази там светлина, и онази земя. 

Платон, Федон

Ето — каза той, — лежа
Разбит на този
Остров — сред море и
Слюда...

Я! — възкликна тя. — И приближи
За миг, а после
Ослепи го с поглед.
Нощ — прошепна той, — кога дойде?

Пеплосът й падна на тревата
И тя се втурна подир него към
Реката, докато хвърляше наз-
Ад камъни в самия Ад.

Един до друг, а все така
Далечни — рече той.
И разделени — тя отвърна, -
Пак един до друг.

До този бряг да стигна
И после нищо друго!
Кипариси. И мирис на
Елей...

И както си кръжах в небето,
Както гледах мравките и хората,
А струваха ми се еднакво жалки,
Разбрах, че гледаха ме също.

Този е добър за
Роб — си рече тя и хвърли
Обол в лицето на самия
Янус...

Ох! — отрони той, — не съм ти враг.
Но ти ме подозираш.
А това — добави тя, -
Ни прави неприятели.

Реката — рече той, — ще ни
Умие със забрава.
На брега стоеше тя.
Отказа да го следва.

Лебедът е изпънал шия, отвъд
Езерото е запратил поглед към
Далечните ята на птиците,
А те му махат на сбогуване.

Леглото пази отпечатъка й, както
Елата спомена за миналия сняг.
Талази хлад обгръщат всичко — каза той. -
А сякаш лятото е спало тук!

Поне да можех — рече тя, -
Очите си да ти даря,
Нямаше навярно да си
Толкоз черноглед.

Корабът люлее се едва.
Лятото в скалите се оглежда.
И макар без грам надежда
Одисей се връща у дома.

Когато спусна котвата,
Разбра: не го очакваха.
Изненадани ли бяха или просто
Тук не беше неговото място?

Ако не беше ти — й каза, -
Разбира се, че щеше да е друго.
Говориш, сякаш съжаляваш -
Отвърна тя и си отиде.

Седи на камъка и гледа
Кораба на хоризонта.
И — аха — да викне...
Този няма да ме чуе — рече.

Елада басня е! На дъното,
Захвърлена от луд аед.
Отдавна сляп, Циклопът търси
Потъналите светове...

Сляп съм — каза той. — Не мога да те видя.
А чувам глъчката на острова...
Фенери са гърдите ми — отвърна му. -
Очите ми са тъмни ями!

Островите още плават.[*]
Мъртвите са на Олимп.
Идеалната държава в
Раковината шуми...

Баща съм — рече той, — на себе си.
А ти си майка на плътта.
Коринт е спомен! И треперят там
Хетерите сами в нощта.

Харесвам те — му каза, — както
Ефирът всичко на света.
Разочарован той отмина.
А вечерта покри го с глина.

Здрачът пада като поразен
Елин на остров Саламин.
Враговете го затрупват,
Сякаш боговете туй очакват.

Лети към острова жена и -
Ето! — коремът й е пълен.
Тъй птицата кръжи с тревожно
Очакване покрай гнездото.

А ти — попита го, — такъв
Ревнив и лош — какво очакваш?
Еленът бие се до кръв,
Смъртта му — каза, — е залог.

Не може никой да ме спре.
И ти напразно се надяваш.
Кръвта ми е като море...
Ела и ме залей тогава!

А любовта не е — й каза, -
Това, което ти си мислиш.
И не е и това — добави, -
Сами, което причиняваме.

Анемониите зад свещта
Хвърлят сенките си по стената.
И при всеки полъх на пердето
Лекият ветрец ги оживява.

Мир на праха ти! Мир.
И да забравим този уморителен
Разговор ли беше или...
А не бе ли само намерение?

Хералдически знаци. Мистика.
Ритуали на мъртви жреци.
И се кръстиш като пред изповед,
Забранена за чужди очи.

А сега какво? — попита го.
Краят — каза той, — е близо.
И ковчегът — чувам, — вече
Дърводелецът кове...

Епоха на герои? Нищо.
Залезът горчив догаря.
Овенът в нивата не вижда
Нивите на господаря...

А ти попита ли, безумецо,
Яйцето
Как побира в себе си
Света?

Улиците към морето са задръстени с
Рибари и хлапета. А къде са мрежите?
А къде са лодките им? В пристана
Няма и следа от тях.

Кой ще каже днес къде да търсим
Останалите да ни чакат тук?
Разорени са дворците, къщите...
А какво да правим с руините?

Един след друг вървят,
Нанякъде са се запътили.
Едва крепят самата
Йония на раменете си...

Магарето на моста се е спряло.
И ни напред, и ни назад.
Дали не сме и ние като него?
А мислим, че реката пазим.

Фалически празник. Менади.
А после и Deus ex machina.[**]
Устните търсят жадно
Нещо за хапане.

Харесвам те — й каза, — цялата!
Обичам те! Не знам защо.
Разумът говори с тялото.
И няма нищо по-добро.

Можеш ли да обясниш трелите на
Ухо, което глухо е за тях? — попита.
Защото същото е с любовта —
И рече — разбереш ли я, си я загубил.

Хей! — викна и заръкомаха от
Един опърлен сипаничав остров.
Летеше над морето птицата...
А в човчицата си държеше сламка.

5-24 ноември 2004 г.