Анета Димитрова Обстоятелственият контекст на жанра диалог и отношението му към литературния пир | Страница: 2/5
Диалогът и неговият вътрешен контекст
За произхода на диалога като литературен жанр е казано много[3]. Смята се, че негов създател е Платон[4], който има съответните литературни образци в диалозите от комедиите на Аристофан и Епихарм, в епизоди от Херодот и Тукидид, но най-вече в мимовете на Софрон. D. Clay дава сведения, че не Платон е първият автор на сократически диалози: “...Plato was not the first to write a “narrative” dialogue” (Clay, с. 28), “It seems to have been the tendency of the biographers to make the innovator in a genre its “inventor” (с. 33, бел. 20 - бележка върху цитат от Диоген Лаерций), но отдава по-голямо значение не на това кой е първият, а на базата на какъв жанр се развива сократическият диалог (с. 33-34).
С възникването си диалогът се противопоставя както на поезията (епос и драма - литература par excellence за елините), която има множествен субект, така и на реторическото прозаично говорене, което е насочено към множествен обект. Макар че диалозите[5] говорят за високото, и то не само аналитично, но и символично, частното пространство и отделният човек присъстват в тях на много нива. Самата форма пресъздава неофициален разговор, участниците са поставени в ежедневни ситуации-случки, за които да се разказва, например смъртта на Сократ или идването на Протагор в Атина - “извънредно”, но частно.
Ситуирането на разговора-диалог в някакъв контекст увеличава художествената условност, прави го наративен[6], конструира една по-цялостна картина на действителността. Пресъздава се не само разнообразието на живота, но и една важна характеристика на диалога - наличието на вътрешен контекст, който има отношение и към съдържанието. В някои диалози като “Протагор” и “Федон” контекстът е пряко обвързан с темата на разговора и неговото протичане, в други случаи, когато връзката не е толкова директна (напр. “Федър”), поводът за разговора се съдържа в тази обрамчваща среда. Това не е претекст за започване на разговор върху предварително избрана тема, а наподобяване на естествената асоциативна мисъл, с която се променя темата на “живия” диалог. От друга страна отделянето на особено внимание върху обстоятелства без директно отношение към философското съдържание на диалога го прави художествена литература в тесния смисъл на думата, “поетическа фантазия” на автора (Hirzel). И все пак обстоятелствата само придружават разговора, а не са негов център, затова могат и да отсъстват. Т. нар. “директни” или “драматични” диалози са пример за съсредоточаване на вниманието изцяло върху съдържанието (вж. напр. “Ион”), но показателен е фактът, че изобразяването на контекста, макар и като второстепенен елемент, създава традиция в този жанр. Когато Hirzel коментира същинските диалози на Ксенофонт - “Пирът”, “За стопанството” и “Хиерон” - той отбелязва, че въвеждащите обстоятелства могат и да се махнат, но това, че остават, е характерна черта на Ксенофонт и приобщава тези произведения към вече създадената традиция на разказания сократически диалог (Hirzel, с. 174, бел.1).
И така - диалогът възниква като подражание на разговор, но целта му е да се използва въпросо-отговорната структура за разгръщане на диалектически подход към поставен проблем; в “чистата” си форма може по драматичен начин да пресъздаде жив диалог, но когато изобразява странични обстоятелства, те се съотнасят със съдържанието и го правят същевременно по-отворен и по-завършен в своята цялостност текст. След като изобразяването на контекста е въпрос на избор, доколкото самата форма съдържа пресупозицията “неофициалност” и не се нуждае от допълнителни маркери, възниква въпросът как една от възможните рамки се превръща в изключително продуктивен жанр? Доколко литературният пир (symposion) е диалог, доколко е рамка на диалог, кои са характеристиките, които го отличават и му позволяват да се репродуцира у толкова автори по толкова различни начини?
Назад (1/5) - Напред (3/5) 
| |
| |
Накратко | С възникването си диалогът се противопоставя както на поезията (епос и драма - литература par excellence за елините), която има множествен субект, така и на реторическото прозаично говорене, което е насочено към множествен обект. Макар че диалозите говорят за високото, и то не само аналитично, но и символично, частното пространство и отделният човек присъстват в тях на много нива. Самата форма пресъздава неофициален разговор, участниците са поставени в ежедневни ситуации-случки, за които да се разказва, например смъртта на Сократ или идването на Протагор в Атина - “извънредно”, но частно.
Ситуирането на разговора-диалог в някакъв контекст увеличава художествената условност, прави го наративен, конструира една по-цялостна картина на действителността. Пресъздава се не само разнообразието на живота, но и една важна характеристика на диалога - наличието на вътрешен контекст, който има отношение и към съдържанието.
| |
Бележки под линия: | [1] Тук и по-долу “контекст” се употребява със значение на съдържаща се в текста рамка, за разлика от историко-културния контекст, който е присъщ на всеки текст, но в случая не се взима под внимание.
[2] Слезак, Т. А., Да четем Платон, С., 2002, 29-36, 126-133, 142-143.
[3] Вж. напр. Hirzel, R. Der Dialog. Ein literaturhistorischer Versuch, Bd. 1, Leipzig, 1895; Clay, D. The Origins of the Socratic Dialogue, In: The Socratic Movement, ed. by Paul A. Vander Waerdt, Cornell UP, Ithaca and London, 1994, 23-47.
[4] Hirzel, op. cit., 2-67; Богданов, Б. Мит и литература, т. 1, София, 1998, 238.
[5] Имат се предвид най-вече диалозите на Платон като представителни за жанра, но от друга страна те са изключителни, много по-богати на смисли, което ги отличава от традицията.
[6] Срв. делението на диалозите на драматични и наративни, което има отношение към наличието на “разказ за”, на рамка.
[7] Тук се имат предвид пировете от класическата епоха, които са модел за литературно изображение. Връзката с аристократическия им произход и наличието на такива сцени още у Омир не противоречи на изложената теза, но в случая не се анализира.
[8] Пак там в бел. 1 се отбелязва, че вероятно пример за това дава Аристотел в своето произведение “Пирът”.
[9] Xen. Symp. I. 1 (курс. м., А. Д.). Прев. Р. Стефанов, в: Ксенофонт, Сократически съчинения, С., 1985, 141.
[10] Срв. Xen. Symp. II. 1.
[11] Хьойзинха, Й., Homo Ludens. Изследване на игровия елемент на културата, С., 212-226.
[12] На бълг.: “Пиршеството, или лапитите”, прев. Вл. Атанасов, в: Лукиан. Сатири и пародии, С., 1986.
[13] Известно е, че за основа на пародията Лукиан използва Платоновия диалог “Пирът” и някои епизоди пряко си кореспондират - те няма да бъдат подробно коментирани.
| |
Рейтинг | Средна оценка: 5 Гласа: 13

| |
Инструменти |
Версия за печат
Препраща на друг
| |
|