Аристотел: ФИЗИКА <br>Книга Втора, Глава Първа - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

От съществуващите [неща] едни са по природа, докато останалите съществуват по други причини.
“По природа” са животните и частите им, растенията, както и простите тела като земя, огън, въздух и вода (защото именно за тях и подобните им казваме, че съществуват “по природа”). Всички те, изглежда, са различни от нещата, които не са образувани по природа, тъй като всичките съдържат в себе си началото на движението и покоя: едни — по отношение на мястото, други — във връзка с нарастването и смаляването, трети — по отношение на качественото си изменяне.

От друга страна, леглото, плащът и който и да е друг подобен род [вещи], доколкото във всяка отделна категория се разглеждат [като артефакти] и съществуват в резултат на [човешкото] изкуство[1], не притежават естествено заложен (émphutos) стремеж към промяна. [Такъв стремеж те изпитват единствено] доколкото се е случило да бъдат [по съпътстващ признак[2]] каменни, земни или пък съставени от двете,[3] и то до такава степен, че природата е начало и причина на движението и покоя за това, в което присъства първично, сама по себе си, а не акцидентално.[4] Казвам “а не като съпътстващ признак”, защото човек, в случай че бъде лекар, би могъл да стане причина за собственото си здраве.[5] И все пак, той владее лекарското [изкуство] не доколкото оздравява — просто се е случило един и същ човек да бъде [едновременно] лекар и оздравяващ, и затова понякога [тези две неща] се различават едно от друго. Същото важи и за всяка една от останалите вещи, създадени [от човека]: никоя от тях няма началото на направата си в самата себе си, но някои [от тях имат началото си] отвън, в други (къщата, например, и [въобще] всички продукти на ръчния труд), докато друга част, които биха могли да бъдат причина за самите себе си [само] по случайност, [имат начало] в себе си, но съвсем не като такива[6].

И така, “природа” е това, което вече казахме: “природа” притежават всички неща, които имат подобно начало [на движението и покоя в себе си]. Освен това, всички те са “същност”, понеже [същността] е субект, а природата съществува винаги в даден субект.[7] “По природа” пък са както тези [неща], така и всичко [онова], което им е собствено присъщо, точно както на огъня [е собствено присъщо] да се издига нагоре. Защото този [процес] нито е природа, нито има природа, ами става по природа и според природата.

Значи казахме какво е природа, какво е “по природа” и какво е “според природата”. А че природата съществува, е смешно даже да опитваме да докажем, тъй като е очевидно, че голяма част от съществуващите неща са именно такива, а пък очевидното да се доказва с неочевидното е присъщо [само] на неспособния да отдели само по себе си познаваемото от непознаваемото. (Явно е, че човек може да бъде такъв, тъй като за цветовете е възможно да размишлява и слепият по рождение.) Така че такива хора по необходимост обсъждат имена, но нищо не мислят [за тях].

Впрочем някои считат, че природата и същността на съществуващите по природа неща се състои в първичния, вътрешно присъщ на всяко отделно нещо [елемент], който сам по себе си е неорганизиран[8], както да кажем дървеният материал е природа на леглото, а медта — на статуята. Белег за това, твърди Антифонт, е, че ако някой зарови в земята легло и гниещото дърво придобие силата да покълне, то [от него] ще се роди не легло, ами [нова] дървесина. В този смисъл, устройството по закона [на изкуството] и самото изкуство са нещо вътрешно присъщо [на дървото само] акцидентално, докато негова същност е онова, което се запазва [в него], докато непрекъснато търпи подобни [промени].[9]

Но ако всяка от [материите на] тези неща се свежда по същия начин до нещо друго (например медта и златото — до вода, костите и дървеният материал — до земя, и по същия начин [материята на] всички останали неща), именно това нещо, [твърди Антифонт], представлява тяхна природа и същност. Затова и едни обявяват за природа на съществуващите неща огъня, други — земята, трети — въздуха, четвърти — определена част от [елементите], пети — всичките заедно. Защото всяко нещо (независимо дали едно или много), което някой [от тези мислители] е приел за такова [начало], казва, че цялата същност е едно и [нещата] са толкова на брой, докато останалите неща [се разглеждат просто като] нейни претърпявания, състояния или подредби. И всеки един от тези [елементи] се счита за вечен (при тях няма промяна от едно в друго), докато нещата възникват и се унищожават до безкрайност.

И така, природата в своя първи смисъл се нарича по този начин: [това е] първичната подлежаща материя на всяко едно от нещата, които имат началото на движението и промяната си в себе си.

В друг смисъл [“природа” се наричат още] формата и видът [на нещото, които са дадени], съответстващи на определението. Всъщност, както продуктът на умелостта и умелостта се наричат “изкуство”, по същия начин “природа” [се нарича и] това, което е според природата, и самото природно. В първия случай не бихме казали, че [конкретното] нещо съществува “според изкуството” или е “изкуство”, ако е легло само във възможност и още не притежава вида на леглото. [Същото е] и с нещата по природа: това, [което е] плът и кости във възможност, все още няма собствена природа и не е по природа, преди да придобие онзи вид, съответстващ му по определение, с чиято помощ казваме какво е плът и кости. Ето защо, в друг смисъл “природа” ще са още формата и видът на нещата, които имат началото на движението в самите себе си. (Тук видът не е отделим [от тях иначе], освен в мисълта; и това, [което се отделя] от тях — да речем, “човек”, — не е природа, а по природа.)

Освен това, формата е в по-висша степен “природа” от материята, защото за всяко нещо се казва, [че е това, което е по своята същност], по-скоро тогава, когато съществува в ентелехия, отколкото когато е във възможност. И освен това, от човека се ражда човек, но от леглото не се ражда легло. Затова и хората твърдят, че не формата, а именно дървото е природата [в случая] – ако [заровеното легло] покълне, [ще порасте] не легло, ами дърво. Следователно [дървеният материал] да е природа,[10] то природа ще е и формата, тъй като от човека възниква именно човек.[11] А естественият процес[12], който се нарича “възникване”, е именно път към природата. За разлика от лечението, за което се казва, че е път към здравето, а не към лечителското [изкуство] (все пак нужно е то да изхожда от, а не да води до лечителското [изкуство]), [отделната] природа не се отнася към [друга] такава по този начин, ами доколкото израства, израстващото се развива от едно нещо в друго. Следователно като какво израства то? Не като това, от което [израства], ами като онова, в което [се превръща накрая].[13] Значи формата е без съмнение природа.

А формата и природата се употребяват основно в две значения, доколкото и лишеността е в някакъв смисъл ейдос. Само че [въпроса], дали при простото възникване има или няма някаква лишеност и противоположност, ще разгледаме по-късно.

Забележка:

Превод от старогръцки: Зоя Христова.

Преводът следва изданието: Aristotelis Physica, ed. W. D. Ross. Oxford: Clarendon Press, 1950 (repr. 1966 (1st edn. corr.)), 192b8 — 193b21.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а