литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Георги Гочев
VOGELFREI
1881 г. без Маркс




“Нацията се чувства като онзи побъркан англичанин в Бедлам, който мисли, че живее във времето на древните фараони и всеки ден се оплаква от тежкия труд, който е принуден да върши като златокопач в етиопските мини, затворен в този подземен затвор, при слабо светеща лампа, закрепена на собствената му глава, под надзора на надзирателя на робите с дълъг камшик в ръка и на тълпящите се при изходите варвари-войници, които не разбират нито каторжниците в мините, нито се разбират помежду си, защото всички говорят на различни езици. “И всичко това трябва да понасям аз” – въздиша побърканият англичанин, - “роденият свободен британец, за да добивам злато за древните фараони.” (Карл Маркс, "Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт")




Действащи лица: Дидим Закс; г-жа Закс, Йоаким Закс; Пиер Жарден-Ламаркьор; Сибил Ламаркьор; Шарл Гарние; Сюсон; Наполеон III; императрица Йожени де Монтихо; Луи Блан; Луи Ежен Кавеняк; Жул Мараст; Клод Дебюси; Монтеламбер; военният комендант на Париж; съдът на Бурж; архитектурна комисия; обвиняеми; непознати граждани и клиенти; убитите комунари.




I. СЮСОН



1881 г. Приземният етаж в къщата на сем. Закс в Париж







Г-жа Закс: Къде сте загубила една яка?




Сюсон: Каква яка?



Г-жа Закс: Е, хайде, една от тези на сина ми… нали си броите всичко, как иначе се организирате с толкова къщи и еднакви яки… трябва да имате някаква система.



Сюсон: Вярно е, броя и затова не ви разбирам, тази сутрин събрах прането, отделих го по къщи и като тръгвах – всичко беше наред.



Г-жа Закс: Може по пътя… или да сте оставила някъде повече… опитайте да си припомните.



Сюсон: Ако и в другите къщи, където работя, са като вас… искам да кажа, ако се обадят за яката в повече, значи съм сгрешила наистина, но чак утре ще разбера, няма сега да се връщам.



Г-жа Закс: Не ми дръж такъв тон. Няма да се срещаш със сина ми.



Сюсон: Боя се, че отново не ви разбирам. Аз и тук го виждам рядко.



Г-жа Закс: Ти да не искаш да ти разрешим специално да го виждаш, да ти дадем стая по този случай… прислужница, будоар да ти направим…



Сюсон: Какво говорите! За една яка, такива…



Г-жа Закс: Яката няма общо.



Сюсон: Нали казахте, че липсвала.



Г-жа Закс: Сега и да ти се извинявам, като ме правиш на глупачка толкова време, та чак съседите, тия устати французи… че какво друго от тях… говорят, подсмихват се.



Сюсон: Не съм забелязала.



Г-жа Закс: Вие сте си солидарни, но я им влез в къщата, да ги видя тогава.



Сюсон: Пера почти само за французи, никой не се е оплаквал.



Г-жа Закс: Сега им повтаряш думите – като сме чужденци, да не сме по-особени.



Сюсон: Не ме засяга какви сте; досега не съм имала проблеми с вас, затова сега…



Г-жа Закс: Какво сега, да не тръгнеш да ми обясняваш за любовта си… или ме заплашваш.



Сюсон: На вас ли; с вас само работя, то не ви засяга.



Г-жа Закс: Значи ме заплашваш. Но отсега си дръпната – ако ще ми ставаш снаха, ще ме засяга… очевидно е.



Сюсон: Да ви ставам снаха…



Г-жа Закс: Говоря сносен френски…



Сюсон: Няма съмнение, но май не го разбирате толкова добре.



Г-жа Закс: Предупредих те, не се заяждай с мен, искам обяснения.



Сюсон: Какви обяснения?



Г-жа Закс: Все тия пози: като ви гледам какви сте, как се палите от малкото. И в Германия бяха такива: покажи им как да хванат нещо и оставят семейството си, дома си, деца – ако имат, заминават и стават “социалистки”, така му казват, равни с мъжете стават… то в глупостта… но нали сте много коректни тук…



Сюсон: Досега съм била коректна с вас. Идвам навреме, връщам прането навреме, нищо не съм губела или скъсала досега, изключвам въпросната …



Г-жа Закс: Остави я яката…



Сюсон: Повече пране ми давате, отколкото в другите къщи, но не съм казала нищо, или да съм ви поискала повече пари…



Г-жа Закс: Е, каза го… да не искаш да ти увеличим плащането… след като си ни толкова близка, сигурно е логично да ти плащаме повече.



Сюсон: Не, не бих настоявала.



Г-жа Закс: Аз не мога да разбера дали го искаш… до настоятелност едва ли ще стигнем.



Сюсон: Може да ми плащате колкото работя… не искам повече.



Г-жа Закс: Звучи справедливо… много си хитра… други някакви желание, стаята, както казах.



Сюсон: Каква стая, имам си жилище, а и вие имате момиче.



Г-жа Закс: Добре, че го спомена, то например никога не е злоупотребявало.



Сюсон: С кое?



Г-жа Закс: С какво си играят хората – с доверието и наивността, а ние сме лесни – чужденци, без особени средства, даже скоро съвсем ще превършат, мъжът ми стои без работа, макар, че е лекар, а за Париж говореха… както и да е… тя не е като теб.



Сюсон: По-възрастна ли е?



Г-жа Закс: Няма значение. Птицата и стара да е, пак може да те клъвне през кафеза.



Сюсон: Странна сте, не се обиждайте…



Г-жа Закс: Да ти се обидя за такова нещо…



Сюсон: Радвам се.



Г-жа Закс: Не се радвай… няма да се виждаш със сина ни.



Сюсон: Вече ви казах, че го виждам рядко.



Г-жа Закс: Продължаваш на своята. Виж какво – едни ни се възхищават, че сме в изгнание, че съпругът ми бил уважаван политик в Германия, други ни се подиграват, задето сме станали като цигани да обикаляме, но за такова нещо няма кой да ни похвали… най-много да се подсмихват, както досега… даже не разбирам откъде тази добронамереност… в Берлин щяха да ни изхвърлят от къщата веднага…



Сюсон: Чувам само добри неща за вас.



Г-жа Закс: А ние за теб се излъгахме.



Сюсон: Защо?



Г-жа Закс: Като питахме за такова момиче, те не ни казаха, че си такова момиче.



Сюсон: Сега пък… какво момиче.



Г-жа Закс: Няма да се срамя.



Сюсон: Нито пък аз да ви слушам! Мога ли да тръгвам?



Г-жа Закс: Можеш, разбира се. Ясна ли бях достатъчно?



Сюсон: Боя се, че всъщност не… вярно е, че има “такива момичета”, както казахте, но те не работят в добрите къщи и не се задържат никак дълго на работа.



Г-жа Закс: Почваш да звучиш разумно. Мислиш пресметливо и това сигурно е добро качество за младо момиче от покрайнините на Париж; боя се обаче, да не би това да е слабата ти степен на пресметливост.



Сюсон: Даже съм като вас, наивна, нали така казахте.



Г-жа Закс: То е ясно, наивна си, ако мислеш, че номерът ще мине.



Сюсон: Ако знаех номера или бях по-хитра, нямаше да ви пера прането.



Г-жа Закс: Аха, прословутата гордост на перачките – те не биха станали такива, ако имаха друга възможност и подобни глупости… истината е, че съвсем сте си за работата и ако чистотата, с която се занимавате, ви прави миловидни, то това по-скоро скрива…



Сюсон: Никой не ми е говорил така.



Г-жа Закс: Аз нали съм по-специална за теб.



Сюсон: В какво сте ми по-специална, освен че наистина досега не съм виждала подобно нещо.



Г-жа Закс: Може би си на път да кажеш какво те е привлякло… бих ти станала довереница.



Сюсон: Семейството ви е симпатично.



Г-жа Закс: Друго?



Сюсон: Не сте надменни.



Г-жа Закс: Само това ли?



Сюсон: Даже човек може да изпита състрадание към вас заради вашата…



Г-жа Закс: Моля, добре ли те чух… правиш го от състрадание… защото не го правиш тогава без пари.



Сюсон: Защото работя, работя за вас… не съм ви приятелка.



Г-жа Закс: То ще е едно семейство!



Сюсон: Имам малък брат, баща ми работи като чиновник в статистиката, майка ми почина…



Г-жа Закс: Какво да кажа, много ми е приятно.



Г-жа Закс излиза, след нея и Сюсон.







ІІ. РАЗГОВОР ЗА 1848 г.







Горният етаж на къщата.





Г-жа Закс: Виждал ли си Йоаким?



Дидим Закс: Ами, последно… не, няма да ти кажа…



Г-жа Закс: И защо, да не е направил нещо?



Дидим Закс: Не искаше ти да знаеш…



Г-жа Закс: Сигурно се е притеснявал… е, аз вече знам…



Дидим Закс: Така ли?



Г-жа Закс: Защо се чудиш толкова, хората са го видели и ме подсетиха, така да се каже…



Дидим Закс: Според мен бяха тихи, няма как да си научила…



Г-жа Закс: Стига с тоя цирк, ако и ти си знаел, вие съвсем ми се подигравате…



Дидим Закс: Нищо подобно… трябва добре да обмислим всичко, ще трябва да съберем приятелите, да подготвя пари, дрехи, билети…



Г-жа Закс: Май си приел работата… за свършена.



Дидим Закс: Тя е свършена… няма сега да се крием, въпросът е как да измъкнем Йоаким и да мине по-безболезнено… ще сменяме къщата, трябва да кажеш на перачката…



Г-жа Закс: Тя сама ще научи, нали… тревожа се за него… доста е млад за такива неща…



Дидим Закс: Това не е аргумент…



Г-жа Закс: Напротив!



Дидим Закс: И аз съм правил такива неща, нямаше как, с това тъпо правителство…



Г-жа Закс: Да не би да е било държавна политика…



Дидим Закс: Всячески искаха да ни правят религиозни…



Г-жа Закс: … да се отдавате на перачки…



Дидим Закс: Правили сме го, разбира се!



Г-жа Закс: Ти кога научи?



Дидим Закс: Преди малко, докато ти говореше със Сюсон.



Г-жа Закс: Някой дойде и ти каза…



Дидим Закс: Поне бяха дискретни…



Г-жа Закс: Е, то за такива работи… но че дошли – много официално. Да не ни наблюдават?



Дидим Закс: Даже е странно колко бяха внимателни, в Германия щяха да ни опънат на улицата пред църквата да се червим и после направо на стената… сега са по-демократични – процес, може би смъртна присъда, но може и амнистия, ако ги уплаши нещо.



Г-жа Закс: Малко прекаляваш…



Дидим Закс: “Застрелял с някакъв художник архиепископ Афр” – малко прекаляваш ли му викаш на това…



Г-жа Закс: Какво направил?



Дидим Закс: Вчера сутринта при барикадите застрелял Афр. Имало и друг, хванали го, той го издал…



Г-жа Закс: Какви барикади, ти да не си се побъркал…



Дидим Закс: Вестниците писаха…



Г-жа Закс: Нали се шегуваш…



Дидим Закс: Разбира се, какво – да не се изплаши…



Г-жа Закс: Как не… понякога си като дете… искам да говоря с теб…



Дидим Закс: Говори…



Г-жа Закс: После.



Дидим Закс: Сега ще мине Пиер да го прегледам, нещо се оплаква…



Г-жа Закс: Пак твоя Пиер, поне да имаше някаква полза…





Следобед в кабинета на Дидим Закс.





Пиер Жарден-Ламаркьор: Какво приказваш… ами кредита. Евреите спряха да дават, не знам какво точно усетиха, но усетиха нещо сигурно, – че на държавата й къркори стомаха от картофената история. Никой не произвеждаше, а внесеното струваше колкото луксозните стоки…



Дидим Закс: Знам, тия проклети картофи… Баба ми е от провинция, където с това се занимават. Преди имаше стан, тъчеше вкъщи, произвеждаше малко, но като го продадеше, си докарваха съвсем приличен доход… само дядо ми се занимаваше с картофи… После съсипаха работата със стана и тя, за да не стои вързана, отиде на картофите



Пиер Жарден-Ламаркьор:… Излизаш да купиш нещо за ядене – нямаш избор… на безбожни цени ти продават застояла стока. Люксембургският сфинкс, борсата, операта… прави бяха онези: температурата на революцията се повишава и творческата й сила расте в същата степен, в която кредитът пада. Като ни кипна главата, а за жалост не кипна както трябва – кой ще ти гледа кое е по-справедливо…



Дидим Закс: Така е; вашият Прудон много бързо изпадна…



Пиер Жарден-Ламаркьор: Как няма; в такъв момент на никой не му е до… до морални въпроси … държавата да има пари или група мошеници да играят с борсата.



Дидим Закс: Обаче не предвидихме, че ако кредитът замръзне, а те така представяха работите – на тоя дължим толкова, на тоя – толкова… само взимат пари, печатат облигации, а кредитите им не мърдат… това беше революция на студа, на вкочанения кредит…



Пиер Жарден-Ламаркьор: Замръзнало – замръзнахме ние: поспестихме пари, за да осигурим старините си – колкото и да е допотопно желанието ни… да, ние сме страхотни еснафи, няма спор… тя, революцията няма да спре заради нашите 1500-2000 франка. Докато се плашихме, че превратаджиите ще отчуждят всичко – и щяхме сигурно да го дадем, ако трябваше, то държавата реши да ни защитава… “Ние ще ви опазим от преврата, ние ще опазим парите ви”… като ни лиши от този страх – остави ни 100 франка и каза, че с останалото щяла да се издължи на евреите, така че сметките да се изчистят и да не се плашим от преврати.



Дидим Закс: Трябваше да затворят държавната банка още преди революцията, като предупредят хората да си изтеглят парите…



Пиер Жарден-Ламаркьор: И какво от това? В прокламациите хората виждаха само заплахи.



Дидим Закс: Щяха да плеснат богаташите: те нямаше как да си изтеглят парите, защото ги бяха покрили в акционерни дружества, на борсата, в имоти и т.н. – докато се усетеха и щеше да е късно. Юлските дебелаци щяха да останат със съдовете си и някоя друга испанска картина, които да продават на безценица.



Пиер Жарден-Ламаркьор: Нищо такова – даже напечатаха още банкноти и ги заковаха за сделките със несъществуващото злато на спекулантите. Когато онези поискаха да спечелят – обърнаха банкнотите си в колкото злато действително съществуваше и наводниха пазара с тях, като отгоре на това си оставиха достатъчно книжки, за да си купуват с тях необходимото… картините, някои по две колекции събраха… и не затвориха банката, ами купиха и провинциалните клонове и хвърлиха мрежата над цяла Франция.



Дидим Закс: Всичко сега звучи обидно лесно, но защо не се усетихте тогава.



Пиер Жарден-Ламаркьор: Като лекар знаеш – боли те чак като ти бръкнат и в ежедневието. Донякъде ми се струва, че така им се пада на селяните – един нов данък, който одуши бедния Jacques le bonhomme. Толкова и го одуши всъщност… Какво тогава казаха същите тия селяни – ето толкова ни струваше републиката (не че бяха направили нещо за нея) – 45 сантима. Иде ми да им се подигравам, но с моите сто франка спестявания би било смешно… освен това с тоя данък после ни го изкараха през ушите… докато ние, спестителите, си спестихме миговете на радост… докато се усетим и стане късно…



Дидим Закс: То друго не ти е оставало… нашите да не бяха по-малко злоради…



Пиер Жарден-Ламаркьор: Не се изненадвай, така да се каже, имах избор, защото използваха момента, за да отворят работа на младите хора без средства… разбира се, по тяхна вина, която излезе вина на бащите ни… бях на осемнайсет тогава, като се опитаха да ме набутат в батальоните на Мобилната гвардия заедно с всички лумпени от предградията и край фабриките, които висят по цял ден без работа и само просят пари и цигари.



Дидим Закс: И сега ги има… приятелчетата на Йоаким – от сутринта до късните вестници говорят за рисуване и социал-демокрация в “Тортони”…



Пиер Жарден-Ламаркьор: О, не… те бяха по-лоши от онези, които се шляят уж из артистичните квартали; артистите – като за тях ни е думата – те бяха толкова равнодушни, че дори да им подпалиш дрехите, ще ги домързи да се загасят…



Дидим Закс: И какво стана?



Пиер Жарден-Ламаркьор: Откупих се и макар наборната комисия много да се изненада от предложението ми, приеха го без много шум.



Дидим Закс: Странно е, че са те пуснали…



Пиер Жарден-Ламаркьор: Кое е странното… тогава не бяха по-малко подкупни, впрочем същите комисионери сега размахват пръст за утопиите на почтената република…



Дидим Закс: Имах предвид, че скуката на лумпена кондензира огромна енергия… разбирам ги в правителството… стига да им “направиш забавно” на тия хора – а това колко им струва – почти нищо – ще са ти изключително верни. Добре е станало така… за тях и правителството имам предвид.



Пиер Жарден-Ламаркьор: За тях не знам, но за правителството как иначе… това са крадци и престъпници, хранещи се с трохи и волни дарения на гузните богаташки; нямат професия, скитат – gens sans feu et sans aveu, понякога има по-умни, но винаги и нявсякъде имат черти на лацарони. Скачаха и се промъкваха, здрависваха и удряха, галеха и проституираха за, представи си, 1 франк и 50 сантима на ден, които временното правителство реши да им отпусне.



Дидим Закс: От разхайтените им навици направиха примери за ред… и с униформите.



Жарден-Ламаркьор: Разбира се, тя беше в заплащането…



Дидим Закс: Виждал съм подобни по вестниците. Какъв принос от такива – прирастъци към всяко движение, на всяко събрание – ухо; имаше слухове, че някои издавали на властите какво си говорели вкъщи родителите им… Даваха им фрази-родители, даваха им идеали за пазене, не за отвоюване, затова и бяха винаги толкова подозрителни към всичко.



Пиер Жарден-Ламаркьор: Мобилната гвардия беше от и срещу гражданите, срещу родителите и въобще срещу създаването и гледането на поколение. Да си призная и аз не исках да създавам семейство, стигаше ми да се свържа с някаква идея, но тия точно ми се сториха прекалено организирани, някак даже скучни… После ме “поканиха” и в Националните работилници, изглеждал съм им здрав, но пак отказах, така де, измъкнах се…



Дидим Закс: Вече май не останаха такива… но по принцип не са лоша идея…



Жарден-Ламаркьор: Има – изисканите типове си правят пленери на открито, госпожиците ходят на излети, закуски…



Дидим Закс: Е, не говоря за това… в Англия имаше подобни работилници, доста модерни за онова време, и май привличали хората… баща ми разказваше – трудови домове, в които задължавали безработните да им помогнат, като им дадат работа. Любопитно – измъквали ги на полето, давали им – на един чук, на друг – ренде… хората го наричали помежду си “бастилия на бедните”… кафез за безделните, е по-точно… нищо лошо няма в това…



Пиер Жарден-Ламаркьор: Да, да, национални работилници, там като алхимици от привидна работа ковяха държавна пенсия – това е то социализма!



Дидим Закс: Естествено не е това… Иначе щях да си стоя в Германия…



Пиер Жарден-Ламаркьор: Не се обиждай… с едни обаче постъпиха, така да се каже, по-справедливо. Тук например, в Париж, казаха следното – който работник не е роден парижанин, не трябва да взима хляба на родените и безработни родени граждани; но ние не сме зли, затова ви осигуряваме работа – и ги пратиха да копат градини в Сулон. Да не ти разправям за индустрията за подправяне на родилни свидетелства. Въпреки нея изпъдиха доста хора, но понеже с това не изчерпаха целите си, решиха и друго, което вече ме засягаше лично – да изпъдят от работилниците неженени работници и тъй като такива после можеха или да умрат от глад, или да отидат във войската…



Дидим Закс: Ясно е, че това, последното никого не устройва… освен, може би готвачите…



Пиер Жарден-Ламаркьор (смее се):… забраниха да бъдат приемани в полковете неженени войници. Тогава още се чудех какво да уча, тепърва се насочвах към правото и за да не ме закачат някакви подобни мерки – вече бях станал парижанин, реших и да се оженя.



Влиза г-жа Закс



Дидим Закс: Какво има?



Г-жа Закс: Нищо, просто погледнах дали нямате нужда от нещо… да си виждал Йоаким?



Дидим Закс: Не съм… от последното ти питане… просто говорим. Ще седнеш ли?



Г-жа Закс: Не, не ми се слуша за избирателното право.



Г-жа Закс излиза



Пиер Жарден-Ламаркьор: Аз както я откарах мога, да разказвам до утре… и Сибил постоянно я няма…



Дидим Закс: Те си допаднаха… извинявай, дано нямаш против…



Пиер Жарден-Ламаркьор: В смисъл?



Дидим Закс: Да се срещат, мисля, че знаеш… Тук аз нямам особена работа, дали ще скучая, дали ще се оплаквам колко ми е неприятно да живея в изгнание, или ще слушам историите на французите – по-добре последното, макар да съм ги слушал много пъти… но Йоаким, предпочитам да се занимава с лични истории, отколкото да се пали в политически разговори…



Пиер Жарден-Ламаркьор: Аз мога, разбира се, да си тръгна… (става)… мислех, че ти е приятно… иначе знам, но не се меся… това си е тяхна работа.



Дидим Закс: Седни, седни, не се обиждай, просто ми прогърмяха ушите… вече двайсет години едно и също, и след 71-ва пак това, – че французите повлекли крак и сега с Германия революцията щяла да стане световна. Истината е, че преди изгнанието гледах основно комедията, която вашите Бланкисти набъркаха през април. После видях как комуната стегна здравето на Бисмарк, наля му селските бузи… а историите ни пропаднаха в небитието…



Пиер-Жарден-Ламаркьор: Не мисля, че имаме вина…



Дидим Закс: Не те обвинявам, просто работата, семейството, селото – те се политизираха твърде много… събираме се… да пеем… и вече на всички това е известно, разбира се на армията, която се е организирала и чака; тръгваме на избори – печелим, губим, няма значение, републиката оцелява, а с нея и старите разправии, и това парализиране на личния ни живот… загубихме си любовниците, Пиер, с тия комуни… нищо не мога да си спомня, защото все трябва да разказвам за политическата ситуация, все трябва да обяснявам колко струвало житото през тази година, кое повлияло на пазарите и как това впоследствие наострило правителството…



Пиер Жарден-Ламаркьор: Прав си за април… взе ни личното здраве…



Дидим Закс (смее се): Неличимо е… да го честваме обаче можем, от нередовните болести стават добри поводи за празник… празник с костюми и една и съща постановка… да си го бяха начертали като малоумни, проклетниците, нямаше толкова добре да го организират. Това се казва да работиш за себе си и другите…



Пиер Жарден-Ламаркьор: Става… можем така да направим: преобличаме стотина човека в мазни гащиризони, събираме ги на Марсово поле да обсъждат изборите все едно са на римски комиции – тържествено, официално, с речи; отделяме по-културните типове и ги качваме на рострата – този ще е Луи Блан, този Бланки, този Кабе, този Распай. Това от едната страна. От другата преобличаме хора във военни униформи, да кажем хиляда, за да спазим пропорциите, нареждаме ги по улиците на Париж; избираме сред тях по един Мараст, Ламартин, а може и по двама, по трима от всеки, нали са много ценни, и пускаме няколко особено гръмогласни глашатаи да викат “Долу комунистите. С вашите чукове, по вашите глави…”



Дидим Закс:… От работниците хукват на групи щастливи да известяват в града, че ето след малко ще нападнат кметството. При временното правителство пращаме депутации, всички предлагащи услугите си в спасение на обществото и отечеството – ще ги водят възрастни, червендалести еснафи. В същото време, благодарение новите железници, както писа един твой приятел, пращаме в града двойно количество войници и ги опъваме в равни колони по края на новите ни широки булеварди, така че да уцелят врага, веднага щом се покаже…



Пиер Жарден-Ламаркьор:… качваме се по-нависоко – например на последния етаж на кметството, излизаме на балкона, довели сме две очарователни създания, за да ни развличат с шегите си и отегчението, което ще показват пред “мъжките дела”, сипваме си шербети и гледаме. Групата работници пристига пред кметството. “Как са успели”, чудим се, “нима войниците бяха малко”. Бързо разбираме, че първото ни досещане – тези да са победителите в борбата, които идват да представят своите условия и съответно да вземат властта, се е оказало погрешно.



Дидим Закс:… “Ах, каква заблуда”, казва едното създание. Но войниците доста благоразумно не са дали изстрел. Работниците връчват своята петиция и сума за участие в изборите, която са събрали с патриотична подписка. Дивим се…



Пиер Жарден-Ламаркьор:… на лицата им – в този момент научават, че в една устроена с най-голяма предпазливост оперетна борба буржоазният Париж е победил тяхната сянка. Какво още да кажа – безкрайно сме доволни и се смеем много.



Дидим Закс: Чудесно… затова ме е яд. Не знам какъв е този късмет, но ние размножихме април, докато май, който произлезе от яда на хората – защото не могат да си играят с тях, него оставихме като сирак да събира съболезнования за неуспешните ни опити да постигнем нещо.



Пиер Жарден-Ламаркьор: Добре казано! Но имай предвид, че май за пръв път пресече млякото, видя се кой с кого воюва, още повече, че и доказа как републиката не е по-добра от монархията, ако бъде оставена в ръцете на същите играчи, банкери, шегаджии, подмятащи общи фрази; ако не ме е срам, щях да каже, че беше осветен – онези, които си траяха и мазно водеха за носа народа, се издразниха от дързостта на работниците и показаха колко са зли всъщност; онези, които бяха навити да се борят, но само на думи, усетиха, че примерът им ще увлече, че те самите ще станат привлекателни, ако и досега да са били най-обикновена измет…



Дидим Закс: Не знам. Понякога си мисля, че няма по-мизерна гледка от глупак, който е хукнал да става важен…



Пиер Жарден-Ламаркьор: Важни, та те бяха вече умрели… държаха пет дни в напрежение войската, Мобилната гвардия, Националната гвардия, дошлите от провинцията гвардейци. Обърнаха гарите на бордеи за тия иначе невинни войници, които се водеха по заповедите на министри, банкери…



Дидим Закс: Вестниците писаха за официални инспекции из местата на сраженията, както и по местата, където бяха лагерували войниците – това ме изненада, какво ще гледат толкова, все едно мъртвите или онези, които просто са си отишли, са заразили гарите, улиците с нещо страшно.



Пиер Жарден-Ламаркьор: Страшно е. Избиха 3000 – само пленени, колко по улиците – не могат да кажат. Страшно е. Наистина, по делегациите ходеха като замаяни от барутния дим…



Дидим Закс: Да, знам – в който изчезна фантастичната им република…



Пиер Жарден-Ламаркьор: И повечето граждани ги гледаха с някакъв укор, че им се налага да ги признаят за виновни.



Дидим Закс: Да, изпламтя братството. Първото, което се сещам, че някой коментира в Берлин, беше: Париж пухна такава илюминация, че да освети грандиозната си смърт. Разбира се, не се оказа прав… хората заспаха под дъжда и осверепяха на събуждане…







ІІІ. ГОЛЯМАТА ОПЕРА







Първа част: 1861 г., Шарл Гарние, 36 годишен, се явява на конкурс за построяване на новия Оперен Театър. Влиза пред комисията, носи в ръка картонен макет.





Комисията: Как ви е името? Кой номер сте в списъка.



Шарл Гарние: Шаргарние, шагарние…



Комисията: Шаргарние, близък сте на генерала?



Шарл Гарние: Не, не, не съм…



Комисията: Моля ви, по-високо говорете, не се притеснявайте толкова…няма да ви наказваме, нито ще ви изпитваме…<;br>


Шарл Гарние: Шаргание…



Комисията: Добре, по списък.



Шарл Гарние: Двайсет и трети. Двадесет и трети.



Комисията: Ясно…разгледахме макета ви… но седнете…



Сяда.



и решихме да ви включим във втория етап, нали така се казва. Ще бъде много интересно за вас… е, не се притеснявайте толкова… защото ще се състезавате с Виоле льо Дьок, учителя ви, както сте написали, но това, разбира се, не е конкурсът за “Света Богородица”, имате еднакви шансове всички, още повече, че ще трябва да се явите и пред императора… Нещо да попитате, вторият етап е след два дни… в двореца… имаме всичко, макета, така че се пригответе да отговаряте на въпроси… спечелили сте наградата на Рим, това е добре, но да видим… Довиждане.



Шарл Гарние излиза.





Втора част: Дворецът Тюйлери. Част от същата комисия.





Шарл Гарние: Дължина – 172 метра, ширина 101 метра, височина 79 метра, 6319 стъпала… но всичко е описано в плановете; вярно е, няма да броите стъпалата по макета, но мащабът е точен, така че може да измерите дължината…



Комисията: Колко време смятате, че ще се забави строителството, ако одобрим вашия проект. Да си го кажем направо, добре е да изчислим и това… всъщност това преди всичко.



Шарл Гарние: Зависи от средствата…



Комисията: За тях не отговаряте вие… кажете като архитект, като художник колко според вас ще се забавим?



Шарл Гарние: За грубия строеж…



Комисията: Не разчитайте на грубия строеж… ще показваме готова сграда, затова трябва и да помислим как междувременно ще скриваме от парижани особеностите й…



Шарл Гарние: Какви особености?



Комисията: Разбирате ли, проектът ви е много красив, но изпълнението му, без да се обиждате, ще бъде чудо, затова и трябва да прилича на такова… Няма защо да демонстрираме леснотата на строителните си познания, по-добре е да покажем, че без висшата помощ тази наистина огромна красота е… щяла да бъде просто невъзможна… С платнище ще го покрием, като мине грубия строеж… та колко…



Шарл Гарние: Колко кое?



Комисията: Не ме ли слушахте… колко ще се забавим. Като сте го рисували, сте помислили за това, предполагам… иначе въображението ви…



Влизат Наполеон III и императрицата; тя оглежда макета, а Наполеон се приближава към Шарл Гарние.



Императрицата: Много е красиво…



Шарл Гарние: Благоаря ного…



Наполеон III: Ама защо се притеснявате, ако ви изберем, ще работим с вас много време… (към комисията) питахте ли го за закъсненията…



Шарл Гарние: Две години най-много, ако няма някакви проблеми…



Наполеон III: Какви проблеми може да има?



Комисията: С художниците, с гравьорите, те винаги капризничат.



Наполеон III: Знам ги, и с тоя Салон… да капризничат колкото си искат, това не сме го забранили, даже някои дават добър пример за свободните професии… да свършат работата навреме, това е важното.



Императрицата: Какъв е този стил, не прилича на… гръцки, не е и ордер Луи XIV… градини ще има ли, вода…



Наполеон III: Спокойно, тя нищо не разбира, само е любопитна…



Шарл Гарние: Наполеон III, госпожо; Наполеон III.



Наполеон III (смее се): Поласкахте ме, но както е тръгнало, ще трябва да преименуваме града… с Осман може би ще си допаднете… Какво сте правили в Рим…



Шарл Гарние: Работих по новия градски план, заедно с льо Дьок, харесаха плановете и така… наградата…



Наполеон III: Не понасях Рим, дано сте го… благоустроили… но не виждам всъщност как, макар да се разбираме… е, няма значение това… Довиждане.



Наполеон III и императрицата излизат.



Комисията: Ще ви потърсим, когато решим окончателно… между нас казано… льо Дьок застарява вече, ще изберем по-млад кандидат.





Трета част: Сутринта в дома на Гарние. Разговаря с жена си.





Жената на Гарние: Някакви новини от конкурса… снощи се прибра доста късно и не можахме да говорим… има малък проблем с Пиер.



Шарл Гарние: Говорихме до късно в клуба, има най-различни слухове, но не е никак ясно. Видях льо Дьок, който ходи много наперен и събира поздравления, някой му бил казал… но мисля, че още няма окончателно решение, защото обещаха, че ще уведомят и загубилите.



Жената на Гарние: Е, той няма да се хвали без нищо… а нали е и почти hors concours.



Шарл Гарние: Ами. Хвали се като един Кутюр за миналите си успехи, като че сам е остатък от Римляните… нали всички могат да видят божествените му постижения сега, та си мисли, че по тази причина всичко е решено.



Жената на Гарние: Може би е, винаги са го харесвали… сам разправяш колко са консервативни в Академията…



Шарл Гарние: Такива са, но Наполеон им сви крилата… Льо Дьок освен това застарява, а както изглежда строежът ще се точи дълго – за какво им е някой да умре там. Ще има нужда от помощници, а какъвто е свадлив, кой ще се хване с него. Много е извествен, но е и стиснат, така че не може да привлече някой бедняк, който иска да се отърка в славата… империята създаде по-лесни канали…



Жената на Гарние: Прав си, но ето с “Богородицата”, дори и мазачите се хванаха на добра работа после, станаха художници…



Шарл Гарние: Да, да… ще видим. Операта не е църква, и едно е да реставрираш за Филип, друго е да строиш за Наполеон… този по-малко ще си поплюва да го изгони, колкото и да е стар нашият човек, ако нещо не му хареса.



Жената на Гарние: Може би не трябваше да се хващаш.



Шарл Гарние: Притеснява ме закъснението… който и да се хване, ще си има проблеми. Добре говорят за парите, но те едни военни кредити не могат да оправят толкова години, дето войската си я ползват, както се казва, на игра в двора, натрупали са толкова и покрай Осман… това ще им е като голям камък във ведрото, нищо чудно да прелее.



Жената на Гарние: Ще се оправиш…



Шарл Гарние: То не е моя работа, но ще трябва аз да им мисля по-евтини материали, да им търся закъсали художници, и накрая ще кажат, че не отговаряло на блясъка, че полутоновете… и така нататък. Доста гърла ще трябва да напълнят, докато някой си отвори гърлото вътре.



Жената на Гарние: Онзи ден минах…



Шарл Гарние: Извинявай… минах покрай изкопите, още не са ги заградили, всъщност само разчистват и кълват, но вече се вижда глина… няма как, ще избие вода и тогава гледай какви проблеми…



Жената на Гарние излиза.





Четвърта част: Същият ден, следобед. В дома на Гарние приемат човек от комисията.





Жената на Гарние: Заповядайте, добри ли са новините.



Шарл Гарние: Ще разберем…



Човекът от комисията: Одобрен сте… започвате работа следващия месец… искаме обаче точни изчисления за закъснението.



Шарл Гарние: Тогава ще ми трябват и… финансовите планове.



Човекът от комисията: Вие нали сте направили изчисление на разходите. Вашият проект е един от най-скъпите, което означава, че… щом сме ви избрали, сме помислили за това… няма да има проблем със средствата. Утре се събират кредиторите, ще започнете с осигурени пари.



Шарл Гарние: А водата, като гледам какво е отдолу, още малко като прокопаете и ще излезе…



Човекът от комисията: Не знам за водата… може да станете, както се пошегува императорът, льо Нотр на империята. Успех… поне няма да садите градини.



Излиза.







ІV. ЖАРДЕН СЪНУВА







Ложа в Националното събрание. Влиза бащата на Жарден.





Шарл Гарние: В първите дни на революцията, Пиер, можеше да видиш как собствениците на кафенета и средно големи ресторанти, как бакалите, хлебарите и търговците на зеленчуци, месарите и техните приятели, как готвачите на полкове – онези, които по някакъв начин “изхранваха” Париж, хукват срещу барикадите, за да отворят с ръцете си път на своите клиенти. Пред тях беше единствената възможност да се преборят със запрещените улици, защото зад тях, в сънищата и в деня им, бяха застанали кредиторите. Те работеха в наети магазини, живееха в пристройки над магазина също под наем, търгуваха със стока, която не беше тяхна. След революцията, по времето на тези тук, те само се притесняваха, защото очакваха, че народът пак ще се хвърли да извива вратовете на хора, които – признаваха те – си го заслужават. Затова, когато Наполеон се върна, казаха си – отваряме вече сигурни, че и утре ще отворим. Какво предпочетоха и от какво се лишиха – сигурна и позната клиентела, примирени кредитори, тях предпочетоха пред ролята на помощници в дело, от което не се виждаше изход; пресметнаха, че е по-уместно да бъдат слуги на старите отношения, отколкото да опитат да отхвърлят кредита и така да рискуват въобще прехраната си. Революциите им доказаха, че отмяната на взетите заеми облагодетелства само онези, които са взели заеми с ясната идея, че техните приятели в политиката срещу немалък дял, разбира се, ще ги опростят. Какво ти опрощение? Свещениците в тази социалистическа синагога – Блан, Бланки, останалите – те миропомазваха с общи фрази, зад които всеки разумен човек би прозрял извъртанията, сметките на тънките душички. Ресторантьорите и готвачите ги подминаха. И останалите – художници, писатели, архитекти – хора, които живееха под един или друг вид кредит, виждаха кошмари: картините им не се продават, книгите им са изхвърлени от книжарниците, макетите им – неподходящи за променящите се условия. Те не тръгнаха срещу барикадите, но всеки направи “каквото можа” за времето после, когато щяха да се коват оценките. Художниците нарисуваха изкривените лица на животните-работници, писателите написаха романи за средните професии – в тях най-дребните буржоа и работниците никога не си плащаха сметките, все извъртаха и мамеха справедливата администрация; архитектите, поучили се от слабото






  
Накратко
Пиеса в ХІ действия


Действащи лица: Дидим Закс; г-жа Закс, Йоаким Закс; Пиер Жарден-Ламаркьор; Сибил Ламаркьор; Шарл Гарние; Сюсон; Наполеон III; императрица Йожени де Монтихо; Луи Блан; Луи Ежен Кавеняк; Жул Мараст; Клод Дебюси; Монтеламбер; военният комендант на Париж; съдът на Бурж; архитектурна комисия; обвиняеми; непознати граждани и клиенти; убитите комунари.

Действия І-V

Още сведения

публикувано на вторник, септември 14 @ 10:18:26 EEST изпратено от grosnipe

Подведено под:
Deus ex machina | * | драматургия |

3055 прочита

Още в тази връзка
· Георги Гочев


Най-четеното в блок Deus ex machina:
NEXT: мирна революция


Рейтинг
Средна оценка: 4.25
Гласа: 4


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"VOGELFREI
1881 г. без Маркс" | | 0 коментара


литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.12 Секунди