литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Алесандро Барико
NEXT: мирна революция
Страница: 2/4



2. Силата на неудачния пример
Както казахме, поголовно се наблюдава една странна тенденция глобализацията да се определя посредством очевидно неверни (тибетските монаси в Интернет), полуистинни (либерализацията на финансовия пазар) или основателни, но количествено несъществени примери (индиецът, който пие “Кока Кола”, и хората, които пазаруват памперси онлайн). То е малко, ще прощавате за сравнението, като да погледнеш двама души, които правят любов и да ги определиш като “оргия, към която другите още не са се присъединили”. Откъде произтича тази неестествена склонност към логическата акробатика? Как стана така, че реализмът на хората допусна подобно нашествие на въображението?

Представете си следната ситуация. Един съботен следобед сте отишли да се разтъпчете в центъра, където вече има толкова народ, че трудно се разминавате. Внезапно виждате как четирима (не повече: четирима) от навалицата хукват да бягат презглава с ужасени викове. За част от секундата се озовавате пред необходимостта да решите дали това са четирима луди или четирима като вас, видели нещо, което вие сте пропуснали (как близката къща ви се срутва на главата или зад гърба ви е застанал откачен с картечница). Ако предпочетете първото, ще продължите да се разхождате и загрижено да цъкате. Ако се спрете на второто, също ще хукнете да бягате с крясъци. Докато още размишлявате по въпроса, други хора, по-чевръсти от вас, вече са решили и са се втурнали нанякъде. Четиримата са станали примерно двайсет. Мозъкът ви работи и с право започва да клони към бягството. Изумително е как в подобни обстоятелства онова, което правят четирима или двайсетима от присъстващите, има по-голяма тежест от правеното от останалите хиляда! Но това е положението. Рано или късно, няма съмнение, и вие ще нададете вик и ще се ометете. И на свой ред ще повлияете на по-нерешителните около вас. Ако някой ви спре и попита: “Какво става?”, няма да знаете какво да кажете. Може би: “Всички се разбягаха”.

Ако някой ви спре и попита: “Какво е глобализация?”, по принцип ще е редно да си признаете, че не сте много наясно. Но ще приведете примери: мога всичко да напазарувам в Интернет, “Кока Кола” е навсякъде, тибетските монаси сърфират в Мрежата и мога да си купя акции на всичките световни борси. Всички се разбягаха. Всъщност щуращите се наоколо са все още двайсет на хиляда и може да излезе, че от нищо не се спасяват, а тичат за здраве, или просто са обезумели, или ще си изтърват автобуса. Но при все това казвате: всички се разбягаха. И нямате време за повече, защото сами се отдалечавате на бегом.

Това ли се случва в главите на хората във връзка с глобализацията? Мисля, че да. Един сроден механизъм се е задействал и смила света (поне Запада със сигурност). Така че следващият логичен въпрос се отнася до сърцевината на проблема: кой организира играта? Кой събаря къщата върху ми и плаща на първите четирима побегнали? Немислимо е всичко да е започнало ей тъй, случайно, не е възможно и да продължи след началото си толкова безпрепятствено, като лавина. В свличането си към глобализация, планетата е набрала такава мощна инерция, че няма как да допуснем, че не й е даден начален тласък и пътят й не е направляван и постоянно ограничаван, етап по етап. Не е достатъчно да се разбере как работи двигателят на глобализацията – по-полезно ще е да узнаем кой го зарежда с гориво.

Мислете простичко. Както винаги, когато нещата се усложнят прекалено. Коя е основната тяга на глобализацията? Парите. Може би не е излишно да споменем, че ако я освободим от фльонгите и оглозгаме до кокал, глобализацията ще се окаже гол финансов проблем. Въпрос на парично движение. Пари, които търсят по-пространни игрални терени, защото старите им площадки не могат да се разширяват безкрайно и са им отеснели до задушаване. Ако произвеждате сирене и сте станали лидер във вашия сектор, не можете да претендирате хората от вашия град да харчат повече за сирене от това, което вече харчат. Значи – при условие, че държите да продължите да богатеете – имате една възможност: да продавате сиренето в съседния град или направо да прехвърлите част от производството си там и да доите кравите на ближния. Векове наред изпълнението на подобни трикове е означавало само едно – война. Завземане на съседния град. Както и да са ви ги разправяли, войните открай време се правят, за да съживят паричното обращение, да нахлуят на нови пазари, да отнемат чуждите суровини. За да дадат на парите поле за действие.

Революционното на глобализацията е това, че дава възможност на капитала да си поеме дъх в мира. Не само не й е нужна война – трябва й мир. Никога няма да продавате сирене в страна, която е във война с вашата. Нито ще идете да го правите на място, което подлежи на килимна бомбардировка, даже и да ви подарят млякото. Дори да беше само хипотеза, глобализацията никога нямаше да се роди, ако светът не беше кротнал без войни. Не твърдя, че парите изведнъж са станали добри и са решили да заровят томахавката. Твърдя, че в този момент технически им е по-удобно да ползват мира. Цената на войната стана толкова висока (в човешки страдания и разнебитване на системата), че е време за нови способи. Западните капитали завладяха комунистическите страни като просто ги купиха и това разрешение на студената война се оказа безкрайно по-практично от хвърлянето на атомни бомби. Само преди петдесет години въпросното хвърляне беше все още единственият познат способ.

Очевидно наблюдаваме произтичането на главоломен обрат, който в известен смисъл е “първи път” в човешката история: капиталът решава да се придвижва, яхнал не войната, а мира. Естествено е съпътстващите проекта проблеми да са неизброими и да се налага взимането на някакво колективно решение, както и плътна, макар и ирационална подкрепа на масите. И тъкмо тук възникват понятието “глобализация” и мита зад него. Това ми напомня за Дивия Запад, където целта също била увеличаване на жизнената площ на парите, за да могат те да се възпроизвеждат. Занятието имало съвсем елементарни параметри – Западът представлявал идеалното разширение на игралното поле – километри земя, готови да бъдат завзети и напълнени с консуматори. Единственият проблем за тогавашния свят били разстоянията. Решението се явило незабавно: железниците.

Донякъде както Интернет сега, навремето железниците скъсявали дистанциите и сроковете. Приближавали далечното. От едно огромно пространство правели държава. Налагало се обаче да се построят, а строежите гълтат средства. За набирането на средства се налагало определени хора да рискуват собствените си пари, но най-вече се налагало много повече хора наистина да прегърнат идеята, за да се качат на влаковете и да заминат да си правят нов живот през девет земи в десета. Да повярват, че Западът съществува наистина. Те трябвало да бъдат тласнати далеч отвъд онова, което можели да удостоверят със своя здрав разум. Трябвало да им се внуши важността на нещо, което не били докосвали и помирисвали и необходимостта от нещо, за което нямали доказателства. Трябвало да бъдат убедени, че желаят нещо, за което нищо не знаят. Налагало се Западът да стане истина в главите на хората, преди да е станал истина наистина. Онези железници никога нямало да потеглят, ако не успеели да се натоварят, още преди да бъдат построени, с фантазиите на хората. И пари за направата им нямало да се намерят. В този смисъл Западът е съвършеният прототип на една специфична ситуация – нещо, което не съществува, може да се осъществи, при условие, че всички повярват, че го има.

Преди десет години, глобализацията беше точно нещо подобно. Нещо, което не съществува, но потенциално може да бъде, стига всички да са достатъчно убедени. Капиталите построиха “железниците”: отидоха да произвеждат в далечни страни; научиха се да употребяват мира, за да се добират до пазари, които до момента са били недостъпни; бутнаха огражденията, задушаващи финансовите пазари; възседнаха Интернет-революцията; умножиха възможностите за консумация; рискуваха огромни средства, само и само да положат релси навсякъде. Но, за да тръгне влакът, освен другото се налага и светът да се качи във вагоните му. За задвижване на парите, се налага задвижването на парите на всички. След построяването на новото игрище, се очаква всички да излязат да играят. В известен смисъл това, което всъщност е нужно, е колективното въображение да прескочи фактите и да ги придърпа към себе си. Този скок в нафантазираното си има име: “глобализация”. Нашият Див Запад.

“Глобализация” е думата, която употребяваме за неща като интернационализма, колониализма, модернизацията, когато решим да ги сумираме и издигнем до статуса на колективно, епохално, епично приключение. Ако се питаме съществува ли или не, няма да получим отговор, защото зле задаваме въпроса: зависи. Противно на привидностите, примерите, които хората дават за наличието на глобализация не са глупави, а удивително точни и помагат за по-правилното задаване на нашия въпрос. Тъкмо защото са лъжливи или полуистинни или несъществени, те уцелват в десятката: показват, че глобализацията е нематериална проекция, която става действителност, ако бъде сметната за такава. Вижте отново тибетските монаси. Те не сърфират из Интернет, но ако всички вярват, че е така и се държат по съответен начин, тези всички в крайна сметка ще произведат свят, в който тибетските монаси наистина ще ползват мрежата. Има ли по-точно определение за глобализацията?

Глобализацията е хипотетичен пейзаж, почиващ на една единствена идея: как да дадем на парите възможно най-обширно поле за действие. Кой е измислил този пейзаж и кой го захранва ежедневно? Парите. Големите капитали, разбира се, но и нашите, малки пари, на тези, които работят обикновени неща (ако хубавичко се позамислим, ще установим, че структурата, в която работим, върви към глобализация – къде с отварянето на уебсайт, къде с опити за електронна търговия, къде чрез оповестяване на една новина вместо друга – и напредва според възможностите си, сякаш глобализацията е вече факт). Педантичната подготовка на събитията постигна целта си.

Това изненадващо ли е? Не особено. В миналото, многократно при това, парите са успявали да убедят милиони човешки същества на драго сърце да станат пушечно месо – защо сега да не ги убедят да се преселят завинаги в Страната на чудесата? Поради единствената, тъповата причина, че Страната на чудесата още не съществува? Не. Изненадващо е само, че нещата не потръгнаха по най-гладкия възможен начин. Защото на сцената се яви движението на антиглобалистите. Тези, които ненадейно слязоха от влака, защото им се стори, че има нещо гнило в Запада. И гракнаха, че царят е гол. И че новата граница не е тяхната нова граница, а нечия чужда мечта. При това не особено чистоплътна.

Какво да мислим за тях? Ненормални ли са или са единствените, съхранили непомътнен своя разсъдък? Дали са съвременните лудити или ясновидци? И дали обричат бедните по цялата Земя на мизерия или ги защитават?



Назад Назад (1/4) - Напред (3/4) Напред



  
Накратко
Алесандро Барико е роден през 1958 г. в Торино и е един от най-популярните съвременни италиански разказвачи. Дебютира като музикален критик в “Ла Република”, по-късно е културен редактор в “Ла Стампа”, изявява се в радиото и телевизията, основава в Торино школата по художествено писане “Холдън”. Сред най-известните му съчинения са “XX век” (1994 г.: по театралната версия е направен филмът “Легенда за пианиста” на Джузепе Торнаторе, който бе прожектиран и в България); “Коприна” (1996 г.) и двата “Барнум”-а – сборници от появили се в пресата критически статии на различни теми: от Мария Калас и земетресението, съсипало фреските на Джото в Асизи, до пътешествие в Япония и обзор на творчеството на Калвино (1995, 1998 г.). Памфлетът “Next” излезе във в. “Ла Република” в четири части на 20, 23, 26, 30 октовмри 2001 г., а впоследствие беше пуснат в леко разширен вид като самостоятелна книжка от издателство “Фелтринели” (май 2002 г.) и незабавно оглави класациите по продажби.

Още сведения

публикувано на понеделник, август 18 @ 01:38:19 EEST изпратено от Neva

Подведено под:
Deus ex machina | ¡Todos a babor! | публицистика |

12579 прочита

Още в тази връзка
· Алесандро Барико


Най-четеното в блок Deus ex machina:
NEXT: мирна революция


Рейтинг
Средна оценка: 4.67
Гласа: 67


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"NEXT: мирна революция" | | 5 коментара

Re: NEXT: мирна революция (Оценка: 1)
от PeliKant на неделя, септември 21 @ 06:32:04 EEST
(Сведения за читател )
Много е хубаво, но вече е било казано и много по-рано. В Манифеста на Маркс и Енгелс.
Оттогава всички опити да бъде видяно доброто бъдеще остонаха добри пожелания.
Примери има, но едва ли е нужно тук да бъдат дъвкани за кой ли път. Защо?Виж горе в материала...




Re: NEXT: мирна революция (Оценка: 1)
от zed1961 на неделя, декември 05 @ 14:55:53 EET
(Сведения за читател )
Наистина ли е необходимо всеки път, когато прочетем нещо ново, да се мръщим интелигентно и да обясняваме, че това вече сме го чували? Толкова ли е трудно поне веднъж да се каже „Ах, това е чудесно!“. Що се отнася до мен поне, моятa шапка вече е свалена. Толкова интелигентно и задълбочено нещо, при това по една толкова трудна тема, не бях чел много отдавна (всъщност, откровено казано, изобщо не си спомням кога е бил последния път, в в който съм чел нещо подобно).




Re: NEXT: мирна революция (Оценка: 1)
от Lelaina на петък, март 11 @ 07:27:39 EET
(Сведения за читател )
Авторът май забравя кой плаща на неговите рекламни лица на глобализацията: те не вземат решенията, решенията как да се глобализира света отдавна са взети от бордовете на директорите на обичните му найкове. А какви ли са техните приоритети!? Дали се интересуват от жизнения стандарт на работниците в азиатските фабрики или от своята brand loyalty и... ах, как беше тази странна дума ... аха, ПЕЧАЛБА! Моделите, които се работили през 30-те, сега просто не съществуват. А щом той си позволява да сравнява Найк с музиката на Бетовен и “Илиада” и “Одисея” – значи корпоративната им политиката е успяла. Разликата е, че в единия случай става въпрос за постижения на човешкия гений, а в другия... Благодаря много, но не искам Найк и Макдоналдс да са световете и културата ми. Същност бъдещето е обречено (Check this! http://www.bukvite.com/k-e-f/matr/prog_dgr.htm и http://www.bukvite.com/k-e-f/matr/ip_eucon.htm ), но аз лично отказвам да им го измечтая! А на уважаемия г-н Барико препоръчвам да дочете следващите 200 страници от “Без лого”!




Re: NEXT: мирна революция (Оценка: 1)
от pelikant2 на неделя, март 20 @ 01:51:20 EET
(Сведения за читател )
Препрочетох студията. Комплименти за пеликани.





литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.09 Секунди