Из „Живо месо”

Война

Тежкото арабско слънце
се изсипва върху
кирпичената колиба
Малко момиченце
в дрипи
проси храна от войника
който
разстреля майка му






Турски килим

Той е експлозия от различни багри
и нюанси,

но всеки цвят е сякаш единствен.

Как е възможно това?

Дори червеният, дори това кърваво
и мътночервено, прилича на прясна
рана.

И колкото повече го гледаш,
толкова по-силно кърви.






Този момент

Винаги се случва така;
когато слънцето бавно залязва,
когато ръбът на хоризонта прерязва
издутите облаци,
когато извъртам поглед
само за момент
и навън е вече тъмно.
Тогава ти отваряш вратата,
леко, само колкото да
провреш пръстите си, но там няма
никакви пръсти,
после още малко, достатъчно за
главата ти, но там и глава
не се появява,
и накрая ти влизаш в стаята,
гола, не, не гола,
а прозрачна, не, не дори и това,
ти си просто едно сърце в ръцете си,
пулсиращо, пулсиращо, кърваво,
и аз отварям контейнера, и ние
лягаме заедно върху леда,
после затварям капака и вече
не ни е тъмно.