Новелата: между статута и статуса на сокола Борис Минков, Пловдив 2005, изд. Летера
Страница: 3/3
Сянката на сокола върху парите на романтиците
(втори екскурс)
И така, като медиум за симулиране на недостатъчността и в този смисъл като явяващи се недостатъчност на втора степен парите работят само тогава, когато са броени, когато са “едва достигащи”[1]. Когато, напротив, са в изобилие, когато нямат брой, техният смисъл отпада, тогава те се превръщат в оксиморон. Романтиците имат по правило изострени сетива за коварствата на безбройното и затова една от обикнатите истории, които те често репродуцират, е митът за Мидас, който превръщал в злато всичко, до което се докосне, и следователно не можел да се храни. Този сюжет напомня на новелата за сокола на рицаря Федериго, който в решаващия момент се е оказал в неподходящия, в неупотребимия статус. И в двата случая зад неупотребимото стои един неудачен избор — изборът на разточителството. За Петер Шлемил на Адалберт Шамисо и Петер Мунк на Вилхелм Хауф изобилието се превръща във фигуративен вариант на запушването на комуникативните канали; изобилието е извадило тези персонажи извън общността на всекидневната комуникация така както по-рано недостигът ги е изолирал от нея. Секването на запушващия комуникативните канали поток на изобилието става значително по-трудно отколкото преодоляването на хроничния недостиг. Парите, които нямат брой, както е в “Причудливата история на Петер Шлемил” и “Студеното сърце”, не работят, защото комуникативността на всяко плащане се определя, както вече стана въпрос по повод новелата на Бокачо, не от сегашната, а от мисълта за бъдещата платежоспособност. Наскоро след като в началото на новелата на Шамисо Петер Шлемил е направил погрешен избор, предостъпвайки сянката си на непознатия странен човек със сиви дрехи срещу неговата вълшебна кесийка, той е готов да пожертва придобивката, за да върне към общността на порядъчните хора, притежаващи сенки, но възможностите да се прекрати сделката е еднопосочна. Нещо повече, подобно на Натанаел от прочутото Хофманово ноктюрно “Пясъчният човек”, с приемането на сделката Петер Шлемил е изпаднал в състояние на пълна наблюдаемост[2]. — Разстоянието между него и непознатия не е еднакво в двете посоки, като при това то се предоговаря в хода на новелата; номинално Петер е неизмеримо далеч от непознатия (така както е потопен в неизмеримото злато на вълшебната кесийка), докато непознатият е винаги на крачка от него. Подобно разполагане представлява такъв случай на интерпретация на традиционното новелистично “общество”, при който един видимо несменяем “цар на деня” упражнява своя тълкувателен произвол не “вътре”, а извън групата, доколкото вътре в “обществото” неговите жестикулации не се възприемат като въвличащи в общността чудеса, а само като контролиращи едно установено по-рано общностно единство. Но за външния за общността Петер Шлемил интегрирането към общностното единство е както въпрос на необходимост, така и на престиж. За него входът към обществото на господин Джон представлява неразрешима в своята парадоксалност загадка: сянката е едновременно и “средство, чрез което човек се легитимира”[3], и предмет, който трябва да се пожертва, като се остави на входа. Подобна двупосочност между необходимостите от запазване и пожертване отново свързва сянката на Шлемил със сокола на Федериго. Докато Бокачовата новела разполага колебанието между тези необходимости в режима на реторическото разгръщане, произведението на Шамисо работи с мотивациите на дистанцирането и приближаването.
От тази позиция парите ще приемат следната роля в новелата: да налагат такова съотнасяне между човешките желания и представите на човека за ценност, което преминава през отчитане на разстоянията, през представите за близко и далечно, през обозримото и необозримото, крайното и безкрайното. Затова не е случайно, че метаморфозата на спасението на Петер Шлемил преминава през вълшебните ботуши, с които всяка измината крачка е от по седем мили. Така, след като е успял да се освободи от проклятието на изобилните пари, Шлемил обикаля два пъти света и получава възможност на свой ред да го наблюдава в панорамна перспектива; така той се освобождава и от контрола на непознатия. В този смисъл мотивът за сянката също не се изчерпва единствено с проблема за принадлежността; той включва в себе си и парадоксите на разстоянието. Когато някой се приближи до останалия без сянка Петер Шлемил, той задължително трябва или да му заплати (ако доближилият е случаен преминаващ), или да обещае в скоро време да си върне сянката (в случай че става дума за човек, с когото желае близост), като при това разгърне цял арсенал от обяснения за временната й липса. Когато далечният се приближава, действието на плащането разтоварва от човечности като омраза, насилие и неприязън; то преобразява всички останали в зрители на паричната магия, потапя ги в благотворен неутралитет[4]. Когато близкият започва да се отдалечава, отлагането остава единствената, макар и крайно съмнителна възможност. Като пояснява липсващата сянка като замръзнала в студовете на Русия, настъпана от невнимателен минувач, дадена на поправка и т. н., Шлемил не лъже, а отлага отговора, но и в същото време подготвя за него. “Дистанцирането и приближаването са също на практика понятия на размяната, всяко от което обуславя другото”, пише Зимел във “Философия на парите”, “при това дистанцирането и приближаването образуват двете страни на отношението към предметите; субективно ние наричаме тези отношения желания (Begehren), а обективно стойност/ценност (Wert). За постигане на състоянието на наслада, ние наистина трябва да се отдалечим, за да можем отново да събудим желанието; спрямо далечното пък това желание представлява първото стъпало на приближаване, първото идеално отношение спрямо него. Това двойно значение на желанието — че възниква при дистанцията от нещата, но предпоставя и възможната близост [...] — определя разполагането на любовта като нещо средно — като състоянието между имам и нямам.”[5] — Оттук Зимел извежда необходимостта на жертвата - друг важен за романтизма топос — във връзка с опита, че това желание не е възможно да бъде утолено/погасено (gestillt) безвъзмездно.[6]
Друга важна причина, която предизвиква интереса на романтиците към парите, е, че те представляват обратната страна на труда. Трудът (и специализираният, професионалният труд) е мястото, в което романтиците търсят магическото дело на днешния ден даже в моментите, в които това дело се срива пред очите им, когато рудните жили изтъняват (или обедняват) подобно на изтляването (или фалита) на човешкия живот[7], когато ирационалното в самото човешко съзнание избива на повърхността, за да потопи всяка идея за разумност и планомерно пресмятане. Романтиците знаят, че само един труд, който помни своя мистично-магически генезис, може да се съпротивлява срещу общата повлеченост на света към стоковото опредметяване. От позицията на техния светоглед специалистът представлява не толкова стълб на модерната държава и стопанство, колкото самия разказ за такива усилия, в които е възможно уподобяването на изначалния творчески акт. Тази историческа перспектива опитва да пренастрои представите за разделение между хората. В този смисъл бюргерството не се възприема като класа, противостояща на други класи, а е отношение на хората към труда и през него към другите хора. Романтиците виждат бюргерството, както гласи клишето, като разположено върху една капризна повърхност с двойно дъно - светът на действителността и светът на фантазното. Балансирането на това двойно дъно обаче е възможно само за примирилото парадоксите съзнание. Зимел, за когото парите са протометафора на по-късното понятие за живота, свързва разделената на разумност (Vernunft) и чувствителност (Gemüt) душа чрез присъединително вписващия се към релефа на действителността ценностен коментар: “Действителността и ценността/стойността/цената са едновременно два езика, в които логически взаимодействащите си, валидни в една идеална цялост съдържания на света [...], стават разбираеми за единната душа — или също така езиците, в които душата може да изрази чистия, стоящ отвъд противоречията образ на тези съдържания.”[8] За съвместяването на тези два езика е показателна репликата на Хофман спрямо емблематичната фигура на синьото цвете на Новалис: срещу пътя към непостижимото и неизмеримото е поставено златното гърне, получено механично в края на едноименното произведение като зестра; това гърне е обезпечено с всички знаци и активи на бюргерската сигурност и комфорт, то е толкова вездесъщо, че без колебание побира в себе си знаменитата Атлантида. Презумпцията за универсалната ценност на семейното щастие калкулира приключенията и ценообразува получените в тях магически предмети.
Парите моделират начина на поведение на отделния човек, като го вкарват във формите на калкулиращото, пресмятащото, наблюдаващото и скриващото поведение, карат го да следи за всеки един от своите избори. “Благотворният неутралитет” на всяка една позиция извън тази на плащащия разчленява това скриващо поведение по начина, по който е стратифицирано новелистичното “общество”. Възприемателят, който присъства в благотворния неутралитет в обществото на плащащия, може да се мисли и във връзка с инстанцията на читателя на новели, на която й е отказан достъп до събитийното ядро. [9]
Бележки
[1] По въпроса за медиума на парите виж: Bolz, Norbert: Am Ende der Gutenberg-Galaxis. Die neuen Kommunikationsverhältnisse. München 1993, S. 90-101 (тук 92).
[2] Темата за наблюдаемостта е въведена в “Причудливата история” още с долона (вид далекоглед), с който непознатият предоставя възможност на събралото се у господин Джон общество да наблюдава корабите в пристанището на града — мястото, откъдето Шлемил идва. Сравни: Шамисо, Адалберт фон: Чудната история на Петер Шлемил, Пловдив: Летера, 2001 (съставител и коментар: Светла Черпокова), стр. 6-9.
[3] Черпокова, Светла: За Адалберт фон Шамисо и “Чудната история на Петер Шлемил”, В: Шамисо, Адалберт фон: Чудната история на Петер Шлемил, П. 2001, стр. 153.
[4] Bolz, Norbert: Op. cit., S. 91.
[5] Simmel, Georg: Philosophie des Geldes, 6 Aufl. Berlin 1958, S. 24-25.
[6] Ebenda.
[7] Рударството е средищен топос сред романтическите професии. То заема важно място например в “Хайнрих фон Офтердинген” на Новалис и “Рудниците на Фалюн” на Е. Т. А. Хофман. Самият Петер Шлемил възнамерява да потърси работа в мина, когато открива чудото на ботушите; те пък го превръщат в естествоизпитател.
[8] Simmel, Georg: Op. cit. S. 7.
[9] Бенямин, Валтер: Художествена мисъл и културно самосъзнание, С. 1989.
Назад (2/3)
© литература плюс култура |*| GrosniPelikani Всички права запазени. [ Назад ] |