литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Новелата: между статута и статуса на сокола
Борис Минков, Пловдив 2005, изд. Летера


Страница: 3/3


Сянката на сокола върху парите на романтиците
(втори екскурс)

И така, като медиум за симулиране на недостатъчността и в този смисъл като явяващи се недостатъчност на втора степен парите работят само тогава, когато са броени, когато са “едва достигащи”[1]. Когато, напротив, са в изобилие, когато нямат брой, техният смисъл отпада, тогава те се превръщат в оксиморон. Романтиците имат по правило изострени сетива за коварствата на безбройното и затова една от обикнатите истории, които те често репродуцират, е митът за Мидас, който превръщал в злато всичко, до което се докосне, и следователно не можел да се храни. Този сюжет напомня на новелата за сокола на рицаря Федериго, който в решаващия момент се е оказал в неподходящия, в неупотребимия статус. И в двата случая зад неупотребимото стои един неудачен избор — изборът на разточителството. За Петер Шлемил на Адалберт Шамисо и Петер Мунк на Вилхелм Хауф изобилието се превръща във фигуративен вариант на запушването на комуникативните канали; изобилието е извадило тези персонажи извън общността на всекидневната комуникация така както по-рано недостигът ги е изолирал от нея. Секването на запушващия комуникативните канали поток на изобилието става значително по-трудно отколкото преодоляването на хроничния недостиг. Парите, които нямат брой, както е в “Причудливата история на Петер Шлемил” и “Студеното сърце”, не работят, защото комуникативността на всяко плащане се определя, както вече стана въпрос по повод новелата на Бокачо, не от сегашната, а от мисълта за бъдещата платежоспособност. Наскоро след като в началото на новелата на Шамисо Петер Шлемил е направил погрешен избор, предостъпвайки сянката си на непознатия странен човек със сиви дрехи срещу неговата вълшебна кесийка, той е готов да пожертва придобивката, за да върне към общността на порядъчните хора, притежаващи сенки, но възможностите да се прекрати сделката е еднопосочна. Нещо повече, подобно на Натанаел от прочутото Хофманово ноктюрно “Пясъчният човек”, с приемането на сделката Петер Шлемил е изпаднал в състояние на пълна наблюдаемост[2]. — Разстоянието между него и непознатия не е еднакво в двете посоки, като при това то се предоговаря в хода на новелата; номинално Петер е неизмеримо далеч от непознатия (така както е потопен в неизмеримото злато на вълшебната кесийка), докато непознатият е винаги на крачка от него. Подобно разполагане представлява такъв случай на интерпретация на традиционното новелистично “общество”, при който един видимо несменяем “цар на деня” упражнява своя тълкувателен произвол не “вътре”, а извън групата, доколкото вътре в “обществото” неговите жестикулации не се възприемат като въвличащи в общността чудеса, а само като контролиращи едно установено по-рано общностно единство. Но за външния за общността Петер Шлемил интегрирането към общностното единство е както въпрос на необходимост, така и на престиж. За него входът към обществото на господин Джон представлява неразрешима в своята парадоксалност загадка: сянката е едновременно и “средство, чрез което човек се легитимира”[3], и предмет, който трябва да се пожертва, като се остави на входа. Подобна двупосочност между необходимостите от запазване и пожертване отново свързва сянката на Шлемил със сокола на Федериго. Докато Бокачовата новела разполага колебанието между тези необходимости в режима на реторическото разгръщане, произведението на Шамисо работи с мотивациите на дистанцирането и приближаването.

От тази позиция парите ще приемат следната роля в новелата: да налагат такова съотнасяне между човешките желания и представите на човека за ценност, което преминава през отчитане на разстоянията, през представите за близко и далечно, през обозримото и необозримото, крайното и безкрайното. Затова не е случайно, че метаморфозата на спасението на Петер Шлемил преминава през вълшебните ботуши, с които всяка измината крачка е от по седем мили. Така, след като е успял да се освободи от проклятието на изобилните пари, Шлемил обикаля два пъти света и получава възможност на свой ред да го наблюдава в панорамна перспектива; така той се освобождава и от контрола на непознатия. В този смисъл мотивът за сянката също не се изчерпва единствено с проблема за принадлежността; той включва в себе си и парадоксите на разстоянието. Когато някой се приближи до останалия без сянка Петер Шлемил, той задължително трябва или да му заплати (ако доближилият е случаен преминаващ), или да обещае в скоро време да си върне сянката (в случай че става дума за човек, с когото желае близост), като при това разгърне цял арсенал от обяснения за временната й липса. Когато далечният се приближава, действието на плащането разтоварва от човечности като омраза, насилие и неприязън; то преобразява всички останали в зрители на паричната магия, потапя ги в благотворен неутралитет[4]. Когато близкият започва да се отдалечава, отлагането остава единствената, макар и крайно съмнителна възможност. Като пояснява липсващата сянка като замръзнала в студовете на Русия, настъпана от невнимателен минувач, дадена на поправка и т. н., Шлемил не лъже, а отлага отговора, но и в същото време подготвя за него. “Дистанцирането и приближаването са също на практика понятия на размяната, всяко от което обуславя другото”, пише Зимел във “Философия на парите”, “при това дистанцирането и приближаването образуват двете страни на отношението към предметите; субективно ние наричаме тези отношения желания (Begehren), а обективно стойност/ценност (Wert). За постигане на състоянието на наслада, ние наистина трябва да се отдалечим, за да можем отново да събудим желанието; спрямо далечното пък това желание представлява първото стъпало на приближаване, първото идеално отношение спрямо него. Това двойно значение на желанието — че възниква при дистанцията от нещата, но предпоставя и възможната близост [...] — определя разполагането на любовта като нещо средно — като състоянието между имам и нямам.”[5] — Оттук Зимел извежда необходимостта на жертвата - друг важен за романтизма топос — във връзка с опита, че това желание не е възможно да бъде утолено/погасено (gestillt) безвъзмездно.[6]

Друга важна причина, която предизвиква интереса на романтиците към парите, е, че те представляват обратната страна на труда. Трудът (и специализираният, професионалният труд) е мястото, в което романтиците търсят магическото дело на днешния ден даже в моментите, в които това дело се срива пред очите им, когато рудните жили изтъняват (или обедняват) подобно на изтляването (или фалита) на човешкия живот[7], когато ирационалното в самото човешко съзнание избива на повърхността, за да потопи всяка идея за разумност и планомерно пресмятане. Романтиците знаят, че само един труд, който помни своя мистично-магически генезис, може да се съпротивлява срещу общата повлеченост на света към стоковото опредметяване. От позицията на техния светоглед специалистът представлява не толкова стълб на модерната държава и стопанство, колкото самия разказ за такива усилия, в които е възможно уподобяването на изначалния творчески акт. Тази историческа перспектива опитва да пренастрои представите за разделение между хората. В този смисъл бюргерството не се възприема като класа, противостояща на други класи, а е отношение на хората към труда и през него към другите хора. Романтиците виждат бюргерството, както гласи клишето, като разположено върху една капризна повърхност с двойно дъно - светът на действителността и светът на фантазното. Балансирането на това двойно дъно обаче е възможно само за примирилото парадоксите съзнание. Зимел, за когото парите са протометафора на по-късното понятие за живота, свързва разделената на разумност (Vernunft) и чувствителност (Gemüt) душа чрез присъединително вписващия се към релефа на действителността ценностен коментар: “Действителността и ценността/стойността/цената са едновременно два езика, в които логически взаимодействащите си, валидни в една идеална цялост съдържания на света [...], стават разбираеми за единната душа — или също така езиците, в които душата може да изрази чистия, стоящ отвъд противоречията образ на тези съдържания.”[8] За съвместяването на тези два езика е показателна репликата на Хофман спрямо емблематичната фигура на синьото цвете на Новалис: срещу пътя към непостижимото и неизмеримото е поставено златното гърне, получено механично в края на едноименното произведение като зестра; това гърне е обезпечено с всички знаци и активи на бюргерската сигурност и комфорт, то е толкова вездесъщо, че без колебание побира в себе си знаменитата Атлантида. Презумпцията за универсалната ценност на семейното щастие калкулира приключенията и ценообразува получените в тях магически предмети.

Парите моделират начина на поведение на отделния човек, като го вкарват във формите на калкулиращото, пресмятащото, наблюдаващото и скриващото поведение, карат го да следи за всеки един от своите избори. “Благотворният неутралитет” на всяка една позиция извън тази на плащащия разчленява това скриващо поведение по начина, по който е стратифицирано новелистичното “общество”. Възприемателят, който присъства в благотворния неутралитет в обществото на плащащия, може да се мисли и във връзка с инстанцията на читателя на новели, на която й е отказан достъп до събитийното ядро. [9]



Бележки

[1] По въпроса за медиума на парите виж: Bolz, Norbert: Am Ende der Gutenberg-Galaxis. Die neuen Kommunikationsverhältnisse. München 1993, S. 90-101 (тук 92).

[2] Темата за наблюдаемостта е въведена в “Причудливата история” още с долона (вид далекоглед), с който непознатият предоставя възможност на събралото се у господин Джон общество да наблюдава корабите в пристанището на града — мястото, откъдето Шлемил идва. Сравни: Шамисо, Адалберт фон: Чудната история на Петер Шлемил, Пловдив: Летера, 2001 (съставител и коментар: Светла Черпокова), стр. 6-9.

[3] Черпокова, Светла: За Адалберт фон Шамисо и “Чудната история на Петер Шлемил”, В: Шамисо, Адалберт фон: Чудната история на Петер Шлемил, П. 2001, стр. 153.

[4] Bolz, Norbert: Op. cit., S. 91.

[5] Simmel, Georg: Philosophie des Geldes, 6 Aufl. Berlin 1958, S. 24-25.

[6] Ebenda.

[7] Рударството е средищен топос сред романтическите професии. То заема важно място например в “Хайнрих фон Офтердинген” на Новалис и “Рудниците на Фалюн” на Е. Т. А. Хофман. Самият Петер Шлемил възнамерява да потърси работа в мина, когато открива чудото на ботушите; те пък го превръщат в естествоизпитател.

[8] Simmel, Georg: Op. cit. S. 7.

[9] Бенямин, Валтер: Художествена мисъл и културно самосъзнание, С. 1989.







Назад Назад (2/3)








© литература плюс култура |*| GrosniPelikani
Всички права запазени.

Публикувано на: : 2005-12-08
(5233 прочита)

[ Назад ]


литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.07 Секунди