Новелата: между статута и статуса на сокола
Борис Минков, Пловдив 2005, изд. Летера
Страница: 2/3
Соколът в отношението между пари и разказ
(първи екскурс)
Когато знатната дама, след дълго отклонение в куртоазната реторика, все пак достига до изказване на своето желание да получи сокола, рицарят, който до този момент по същия начин неизменно е обличал куртоазно както желанията си преди, така и отговорите на нейната реторика в сегашния момент, заплаква, с което внезапно прекратява режима на добрия тон. Дамата разбира прекратяването не само като отказ, но и като пресупозитивно включване на миналата ситуация (търсенето на различни, но намиращи се винаги извън сокола начини за спечелването на любовта на дамата), чиято актуалност е поставена под съмнение от неизяснения статут на сокола (като поставян в ценностната йерархия на рицаря по-високо или по-ниско от любовта на дамата). Разсейващият недоразумението уточняващ (и в този смисъл втори, дошъл след плача) отговор на Федериго гласи, че сътресението не се съдържа в статута, а в статуса на сокола. Когато обеднелият в следствие на нещастната си любов рицар е поднесъл сокола си на дамата като ястие, той не е предполагал, че тъкмо в този момент тя го предпочита “в съвсем друг вид”[1]. Този праг, който изяснява връзката между двете състояния на сокола, изразяваща се с опозицията на предикатите от двете страни на времепротичането на историята[2], не е задължително да бъде обозрим. Евентуалната непрозрачност на пространството между двете предикативни състояния, която в случая е реална само за дамата, докато в същото време рицарят вижда “през нея”, следва да раздели историята на две части, като разказвачът само допуска какъв може да бъде характерът на съществуващата връзка между двата края. И докато в конкретния случай соколът на Федериго няма хипотетичната възможност да се явява в кой знае колко различни помежду си статуси, то разгърнатата в хипертрофирането на куртоазната реторика повествователна ситуация набелязва макар и в най-общ вид основните си варианти, формирани едновременно както около осите ‘сега — преди’ и ‘знание — незнание’, така и около променящите се в зависимост от разположението по тези оси отношения между разговарящите.
Реторическите експликации в разговора около сокола повтарят движенията на любовтото преследване от началото на новелата. Това е отчетлива игра на дистанциране и приближаване, в която соколът се явява стойностен еквивалент; в този смисъл обсъждането прераства в разговор, който непрекъснато пулсира между процедурата по договаряне на цената и уточняване на това какво представлява ценното. При това новелата налага един краен субективизъм като арбитърска гледна точка в обсъждането, независимо от присъствието на странични персонажи (като приятелката на дамата и нейните братя), които имат единствено ролята на непредубедени свидетели при договарянията. В същото време обаче става дума и за обективни дадености; новелата е също и разговор за непомерното харчене в “предишното” и крайната оскъдица в “сегашното” — състояния, които са напълно измерими. В тези две времеви точки става размяна на ролите по отношение на това кой е агентът на приближаващото куртоазно ухажване, преследващ и преследван сменят местата си, подготвя се нова концепция за даването и приемането. Като стратегии на усвояване на действителността разточителството и разказването имат типологично сходни основания. Това са стратегии на реторическото и технизиризащото, на отдалечаването и отлагането, на контенето и натруфеното; те — в противовес на парите като медиум на аскетичното — работят за триумфа на ирационалното. Новелата възприема това противопоставяне като фундаментално за човешкия опит. Изначален човешки рефлекс е да се решават сложно и описателно (или куртоазно в дадения случай) конкретни задачи. Дори когато е принуден да излезе от режима на инструментализиращата самия него куртоазност, човекът прави това с реторически жестове. Жестът на пожертването на сокола, допълнен с разполагането му върху “единствената белоснежна покривка, която му била останала [на Федериго - Б. М.]” [3], е също така дълбоко разточителен. Той е отговор на онази непомерност, с която дамата, идвайки с молба да й бъде подарен соколът, твърди, че е дошла да възнагради Федериго за всички загуби, понесени заради нея в предишно време[4]. Това последно прахосничество на рицаря поставя въпроса за жертвата по особено остър начин. Жертвата, която не успява в своето предназначение да доведе до утоляване на своевременното желание (като не получава птицата, синът на дамата умира), предизвиква утоляване на предишно желание, при което обаче се снема статутът й на жертва. По такъв начин, след като и без това в хода на разказа до този момент разменната му стойност е била определяна винаги под доминацията на индивидуалното, на сокола вече не се гледа като на рационализиран еквивалент на привличането. С момента на хвърлянето на перушината, краката и клюна на сокола пред дамата, и то изрично посочени в качеството им на доказателство[5], Федериго окончателно се връща в демонстрирането на богатство. Този момент представлява затварянето на онази реторическа разточителност, която беше започнала привидно парадоксално сред най-големия недостиг с очевидно излишната преценка на статуса: “и понеже не разполагал с друго, Федериго опипал сокола, видял, че е доста тлъстичък и решил, че птицата може да стане достойно за дамата ястие” (подч. мое - Б. М.) [6].
Темпорализирането на схемата на действието е една от най-значимите трансформации, които Бокачо осъществява спрямо използваните от него жанрови форми. Спорът за различните статуси, както и смените между статусите, може да се възприема и като следствие на това темпорализиране. В перспективата на предлитературния опит на описваните от Жол прости форми промените в статуса се разчитат като метаморфози. Темпорализирането обаче налага важната перспектива, от която изглежда, че лутането между различни проявления, между различни метаморфозни фази, е в динамично равновесие с говоренето за това лутане, че протичането на разговора и взаимните очаквания за него определят не само разполагането на ценността на отделните предмети и хора, но и договарят ролите, под които тези предмети и хора участват в разказа, лабиринтите на разговора заедно с лутането на имплицирания възприемател в тези лабиринти определят техния статут и статус.
Преминаването на рицаря Федериго между състоянията на богатството и бедността не очертава просто профила на определен набор перипетии. Това е израз на вече набелязаната опозиция между реторическата изобилност на разказа и парите като медуим на аскезата — противопоставеност, определяща присъствието на човека в света. Мисълта за ‘пазара’ в тази новела е трайно свързана с конципирането на “обществото”; това е мястото на естественото обкръжение, в което за да бъдат възприети, опосредстването и обявяването преминават през призмата на размяната (рицарят е говорел за любовта си, устройвайки разхитителни угощения в своята среда). Въпреки че е механизъм, изначално основаващ се на природното, пазарът поема от антиприродната техницизираност на свързания със заобиколки, запъвания, възпирания и реторики разказ. Федериго е харчил безогледно именно защото е антропологизирал пазара на обществените анонси, защото му е привнесъл твърде много разказ. Престижът наистина представлява важно сечение на това вторично обвързване на пазара и разказа, но заради това си разполагане престижът е залог както на реторическата правилност, така и на всяко отделно решение с оглед на една бъдеща платежоспособност.
Бележки
[1] Бокачо, Джовани: Декамерон, С., 1970, стр. 465.
[2] Виж наративната схема на Данто: Danto, A. C.: Analytical Philosophy of History, Cambridge, 1968, p. 236.
[3] Бокачо, Джовани: цит. съч., стр. 464.
[4] пак там, стр. 463.
[5] пак там, стр. 465.
[6] пак там, стр. 463-464.
 Назад (1/3) - Напред (3/3) 
|
|