литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Кристоф Магнусон
Из „Това не бях аз“
Страница: 2/3




Джаспър


Веднъж седмично отдел „Кадри“ изпращаше ротативка с новите колеги: снимки, имейл адреси, образование, функция и вътрешен номер. Казваше им добре дошли, мисля дори, сърдечно. Когато някой вече го нямаше, аз научавах едва, когато избирах някой вътрешен и на телефона беше някой друг.

След няколко дни вероятно и на моя вътрешен щеше да седи някой друг. Но поне нямаше да трябва да се подлагам на унижението да се появя в пълна безизвестност и да бъда уволнен. Бях предизвестен. Имаше и по-лоши начини да научиш за уволнението си: бях чул за един колега, който през почивните дни в края на седмицата изпратил от BlackBerry-то си имейл от частния си на служебния си адрес и получил съобщението с автоматичен отговор, че вече не работел за Rutherford & Gold.

Да си призная, такова нещо беше рядкост. Може би дори слух. Но и нормалния случай беше достатъчно лош. Например при моя някогашен шеф от Back-Office. Беше преместен в „Сливания и придобивания“, изглеждаше като повишение, но той не беше съвсем сигурен. Като се има пред вид, че тук, както се смята, всичко било толкова рационално, имаше удивително много неща, за които човек трябваше да гадае по утайката на кафето като врачка. Когато няколко дни по-късно се оказах заедно с бившия ми шеф в асансьора, той изглеждаше толкова зле, че аз направо не се осмелих да кажа „Хело“. По-късно узнах, какво се беше случило: бил измерил новия си офис, и той бил с две квадратни стъпки по малък от стария му. Това бяха приблизително три листа хартия. Но той не можеше да се примири с това, дори накрая бил хванат в 6:30 в опит да премери още веднъж стария си офис. След няколко седмици той се разболя. Така и не го видях вече. Въпреки че новият му офис беше много по-светъл и два етажа по-нависоко, никой не можеше да му отнеме убеждението, че е бил деградиран.

Сега аз стоях посред преди обеда в Caribou Cafe, където аз иначе само по обяд си вземах набързо един сандвич и едно кафе Americano. За първи път сядах на някоя маса. Странно, че изобщо имаше маси и столове тук, където всички бързаха. Те дори не питаха дали искаш да пиеш тук кафето, нямаха нищо друго освен чаши за еднократна употреба, които можеш да вземеш със себе си. След първата глътка аз почуствах бодеж в стомаха, но не се отказвах, поех втора и, преди стомахът ми да може да реагира на нея, трета. Това ще трябва да го правя целия ден. Да пия кафе. Днес и през многото следващи безработни дни също.

От друга страна: не ме пращаха с Business-Class за квалификация в Лондон, за да ме уволнят тогава. Би било абсурд. Абсурд, но след всичко, което бях преживял през последните пет години, не невъзможен. Това беше Rutherford & Gold.

След още две Americanos и един донът аз си отидох в къщи през студения вятър и падащия сняг. Никога все още в работен ден не бях започвал толкова рано свободното си време, което се разиграваше в тук в това жилище, което беше осигурила банката, на 38-мия етаж на един небостъргач с изглед към езерото и униформен портиер, който държеше вратата.

Седнах на моя диван. Да съм тук по това време беше толкова странно преживяване, че за момент аз просто само поседнах. И за първи път от месеци насам забелязах кашоните на отсрещната стена на стаята. Много светлокафяви кутии с бели етикети. Думата premmö с черни главни букви. До нея в един овал, отново с главни букви, надписът: IKEA. Още преди година си бях купил една маса от тях, но така и не я бях сглобил. Не знаех, как бих могъл да я вградя в моя Work-Life-баланс. Част от работата ми това не беше, но през свободното си време аз също не исках да завинтвам части от мебели. Така че масата си седеше все още в оригиналната опаковка.

През свободното ми време аз обикновена спях, посещавах фитнес-студио или ходех да пазарувам храна. Първата и третата събота всеки месец ми вземаха прането и ми доставяха чистото, вторият и четвъртият край на седмицата аз телефонирах на майка ми. Иначе играех шах. Преди в дружество, в Бохум, дори младежка в бундеслига. Сега през ChessBase, от моя диван, с компютъра в скута. Донесох един кухненски нож. Това беше перфектният момент – кога друг път иначе щях да съм по това време в къщи, в този вакуум между Work и Life? Разрязах тиксото и разкъсах кутията. Premmö. IKEA изглежда смяташе за необходими точките върху ?-то и в САЩ. Разстилам всичко пред мен, металните крака, дъски и клеми, двата шестостенни ключа, наредих всички винтови отвесно изправени, най-големите в ляво, най-малките в дясно. Прочетох упътването за сглобяване от начало до край, оставих го на страна и започнах. Един час по-късно Premmö беше готов. Мъдреше като чуждо тяло – нищо чудно, нали си беше писалищна маса насред дневната ми.

Донесох един сгъваем стол от кухнята и седнах. Логнах се във фейсбук, интернет-мрежата, където човек можеше да подържа контакти със стари приятели. Или да открие нови. И двете не проработиха. Дните ми дотолкова си приличаха, че никога не знаех, какво да напиша в профила ми: Сега работя/сега съм в къщи/сега отивам в леглото?

Имах 93 фейсбук-приятеля. Онези от тях, които познавах лично, в голямата им част не бях виждал от години. Знаех ги от училище, от следването и от шаха. Днес в моя шах-клуб беше вечер за игра. На стената във фейсбук на клуба се затъркаляха съобщения, кой кога пристига. Всички пристигнаха. Като всяка седмица. Там бих могъл да съм сега. Да пия бира. Да ям фъстъчени пръчици. Да играя блиц-шах. Първата година дори в Чикаго ме бяха посетили двама приятели, Оливер и Макс. Но по някое време контактът през такова разстояние беше прекъснат, това беше съвсем нормално, а за да се запозная с нови приятели, нямах време.

Само четирима колеги от Rutherford & Gold ме бяха потвърдили за приятел. Единственият, който беше на линия, беше Джеф, плахият ни стажант.

„Джеф, какво ще кажеш довечера да обърнем по някоя бира?“, написах. Прочетох го още веднъж. Заместих обърнем с изпием и изпратих съобщението. Изчаках половин час. Без отговор. Тогава се логнах в ChessBase. Началната страница с картата на света се появи, червени точки показваха, къде има потребители по цял свят. В Северна Америка имаше няколко точки по източното и западното крайбрежие, но само една във вътрешността на страната. Чикаго. Аз.

Скоро намерих противник, който играеше относително силно. Скоро след като се беше стъмнило, аз клонях към победа. Излязох на балкона. Броях колко мога да издържа там, без да затреперя, бос и по тениска. Обикновено успявах за петдесет секунди, понякога за седемдесет. Преди това бяха казали нула градуса по Фаренхайт. Минус 18 градуса по Целзий. Продължавах да преизчислявам. Шейсет и девет, седемдесет, седемдесет и едно, седемдесет и две. Един полъх на вятъра накара балконската врата да се удари в гумираната рамка, веднъж. Обърнах се. Всъщност не можеше да бъде, но какво, ако от трясъка се е задействал затварящият механизъм и аз съм се заключил отвън? Ще ме чуят ли съседите, зад техните шумоизолирани прозорци? Или на улицата? Никога, при това движение. Това беше 38 етаж. С два пръста леко натиснах вратата. Нищо. Прииска ми се BlackBerry-то ми да е с мен. Сега затреперих. Тук нямаше нищо, с което да мога да разбия стъклото на прозореца. Само два пластмасови стола, със замръзнала вода в улеите на седалките. А пък и, на кого бих могъл да се обадя? Щеше да ми остава само телефонът за спешни повиквания. На никого няма да липсвам. Освен на работата.

Положих цяла длан върху балконската врата, натиснах с цялата си тежест. Тя се отвори.

Не доиграх. За пръв път затворих лаптопа насред партия шах. Нагласих будилника. Бях решил да отида утре на работа, като че нищо не е имало. Исках да го преживея. Да разбера, какво са измислили, за да ме уволнят.








Назад Назад (1/3) - Напред (3/3) Напред



  
Накратко
Хенри
Джаспър
Майке

Още сведения

публикувано на понеделник, август 30 @ 14:17:33 EEST изпратено от grosnipe

Подведено под:
Септември | От немски | проза |

4535 прочита

Още в тази връзка
· Кристоф Магнусон


Най-четеното в блок Септември:
Септември. Фата моргана.


Рейтинг
Средна оценка: 0
Гласа: 0

Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Из „Това не бях аз“" | | 1 коментар

Коментари за Кристоф Магнусон, Из „Това не бях аз“ (Оценка: 0)
от grosnipe (info@grosnipelikani.net) на сряда, септември 01 @ 16:41:57 EEST
(Сведения за читател )
Коментари за Кристоф Магнусон, Из „Това не бях аз“ ето този линк.





литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.13 Секунди