Райна Маркова: Вал - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

1.

Коя бях: Ана? Или може би Мария? Има ли значение след такова замитане на следите? За Тях аз съм просто Напуснала Без Оглед На Лекарско Мнение и дори да исках да се върна, не бих могла, защото в тази светлина всички пътища изглеждат еднакви.

Вървя, без да спирам. Единственото, което виждам са траверси, просмукани от катран и ръжда. Това е моят път сега и не се съмнявам, че ще ме отведе където трябва. Сега всички пътища водят където трябва. Мъглата и храстите скриват далечината от погледа, но някъде там, отвъд хоризонта е пресечната точка на всички линии, дори успоредните, а една несъществуваща точка е прекрасна цел и Те знаят това и се боят. Знаят също, че и аз го знам, но не се боя. И се боят още повече. И ме мразят. Мразят ме много умело, с рутина. Готови са на всякакви подлости, за да ме държат под око. Сега обаче аз ги държа под око — ту под лявото, ту под дясното. Дори не знаят какво значи това! Аз съм Слънцето и Луната едновременно и нищо не може да бъде скрито от моя поглед.

Релсите ме отвеждат до място, отъпкано като харман. Има дъсчено мостче, скрито в тръстиките. Изглежда странно в тази глуха пустош, дето само гласовете на есенните патици се чуват, а камъшит предупреждава за дълбока кал. Зарязвам релсите, тръгвам по мостчето. Озовавам се в началото на тясна, разкаляна коса, която разделя водата надве тъй както пукнатина разделя надве огледало. Не знам, колко дълга е, нито накъде води. Скоро ще мръкне, а нищо друго не ми остава. Не е и нужно!

огън отгоре, огън отдолу
следите криволичат
жълтата светлина е най-висше щастие.
в светлината на залеза някои счупват гърнето и пеят
други гръмогласно оплакват приближаването на нощта
настъпването е внезапно
лумва и угасва
кървави сълзи, самосъжаление
ще пленя водачите, сподвижниците — ще убия!
както царят ползва свойта светлина
така аз ще настъпвам и наказвам.

Напред (2/2)

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а