Валя Ангелова: FEMINA ALBA - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Dies Jovis

Последния път, когато бяха тримата заедно, стаята лепнеше от пот и изпарения. Мътните погледи плуваха като при мъртво вълнение. Алкохолът, разреден с кръв, пълзеше по вените и се изпаряваше в думи, които потъваха в облаците никотин и се врязваха обратно в гладката тъкан.

Свързани с пъпната връв на пиянското откровение, те докосваха плътта на Вселената...

— Ние сме любовта. Осъдени на безкрайно повторение, разединени на мъж и жена богове. Самодостатъчни и недовършени — като шепа вода се изсипаха думите на брат му и се протегнаха като море...

Бяха на гости. Брат му се беше върнал от Несебър.

— Животът е безкрайно припомняне на началото — плетеше език мъжът й, но не спираше да философства. — Новородените го правят вечен.

— Котило за животи — не се сдържа тогава.

— Едва когато създаваш живот, разбираш какво е любовта. — Той вече чуваше само себе си.

— Тук си излязъл като мъртвец. — Искаше да му напомни, че не е сам.

Снимката се хлъзна от ръката й.

— По-лошо — като новороден — включи се в диалога Мартин.

Тя усети как погледът му я лизна отвътре като морска вълна. И разбра — той също беше видял как словесният бързей засвети.

Тишината достигна повратната точка, отвъд която нахлува светлината на преображението. Те се разстлаха в диплите на безпределната вечност, разтворени в капките на времето — дисперсия на всички животи.

Тя стържеше пещерата на съзнанието си. Бъркаше дълбоко и дразнеше дремещите бесове в ехиден шемет. И се остави любовта да я обладае на талази.

— Ще ви разкажа една притча за любовта — продължи да говори брат му с променен глас. — Някога тракийската царица Тиамат се влюбила в брата на своя господар и тайно заживяла с него като с мъж.

Той обичаше да дава приказни обяснения на живота. Вярваше, че тези митологични видения ще възстановят същинското ни митично битие на цялостни личности.

— От страх да не бъде разкрита любовта й, царицата заповядала да отрежат езика на нейния любим и пуснала мълвата, че той е мъртъв. Годините минавали, а любовта им ставала все по-гореща. В душата на царския брат се отваряли все повече и повече рани и той разбрал, че трябва да направи нещо. Един ден видял царския пощенски гълъб. Воден от желанието да разкрие истината, той изплел кипус и го вързал за крачето на птицата. Оттогава надеждата пуснала корен в зениците му. Той чакал вест от своя брат.

По-късно Мартин често й разказваше за двете падения на човечеството. Отначало хората чували и виждали много повече неща, отколкото днес — виждали очите на тревата и чували сърцето на дръвчетата, не изпитвали страх от животните, защото знаели техните истории и ги обичали. Те знаели и разказа на Земята. Самата тя често обичала да го повтаря. Някога, в далечни времена, Земята не издържала на Голямата самота и решила да скъса с нея. Тогава отлетяла и поела пътя към неизвестността. Започнала нейната дълга и мъчителна схватка със страха от безкрая, която я къпела в горещата пот на преображението. Постепенно капките пот изстинали и се превърнали в живот, докато накрая цялата Земя се изпълнила с обитатели и затрептяла от щастие. Радостта й я правела толкова красива, че когато се завъртяла около Слънцето, то решило никога да не откъсва очи от нея. По това време хората виждали и други неща, но животът ги преобразил. Като че някаква зараза плъзнала сред тях. Способностите им чезнели и те се задържали на Земята за все по-кратко и по-кратко време, защото вече не били богове. Тогава се появил Христос и други като него - искали да възвърнат загубената хармония. Но вместо това настъпило второто, много по-страшно падение - хората загубили вярата в своята същност и напълно забравили, че са били богове. Оттогава в мъчителни гърчове се опитват да върнат времето в себе си.

— Когато получил кипуса, царят обявил висока награда за този, който успее да го разгадае. Гадатели, мъдреци и обикновени шарлатани се стекли от всички страни на царството, за да опитат късмета си, но никой не успявал да разчете плетеницата. Накрая се появил един старец. За него се говорело, че всеки ден от седмицата носи различен пръстен, в зависимост от свойствата на седемте планети. В неделя слагал златен пръстен, белязан със знака на Слънцето — планетата, която управлява и дава името на този ден; в понеделник — сребърен, на Луната; във вторник — железен Марсов пръстен; в сряда — живачен, на Меркурий; в четвъртък — калаен на Юпитер; в петък — меден Венерин пръстен; в събота — оловен пръстен, на Сатурн. Говорело се, че е ходил до края на света и че благодарение на тези пръстени вече живее хиляда години, без да се промени външно от много време насам. Казвали също така, че преди да продума своите пророчества и гадания, вадел селен изпод езика си.

Старецът като че знаел какво пише в кипуса, още преди да го види, защото поискал от царя обещание — да не допуска гневът да нахлуе в душата му и воля за кървава справедливост да го обладае. Царят набързо дал исканите обещания, убеден, че това ще бъде поредният неуспешен опит да научи истината. Тогава старецът казал, че този канап е сплетен от единствения му брат, който, макар и ням, е жив и здрав и тайно живее с царицата като със своя жена. Сега моли всеопрощаващата царска ръка да ги благослови и позволи любовта им да излезе изпод хладната сянка на лъжата.

Разгневен от дързостта на странния старец, понечил да петни царската чест пред очите на всички поданици, царят наредил начаса да го убият.

На другия ден царицата била изчезнала, а първородният царски син Итис намерили мъртъв. На мястото на убития старец бил избуял вечнозелен храст, а в листата му тъжно проплаквал славей: "Итю, Итю...", сякаш викал по име мъртвия престолонаследник. Едва тогава царят разбрал, че старецът всъщност е неговата царица, която сега се била превърнала в славей.

Неговите легенди...

Беше четвъртък и решимостта нахлуваше през мидата на лявото им ухо направо от Юпитер, за да ги превърне в неуловимо дихание.

А когато серафическата любов ги лизне отвътре, те ще се понесат над водата като ангелски дъх и ще обладаят свещения пламък на огнения слънчев диск, слети с него във вечна прегръдка...

Калаеният пръстен с виолетов камък се завъртя и стръкчетата камшиче поръсиха пръстта.

Кърви легендата и отделя живот. Струи ухо, капки сърце, нищят...

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а