литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Ерньо Кулчар-Сабо
Субект и езиковост
“Късно-модерната” парадигма и контурите на една интегративна история на литературната модерност
Страница: 3/3


Следствие от новото значение на субекта: темпорализиране на “антропологическото”


Една интегративна история на модерността, която теоретически тръгва от предимството на великите епохи, трябва да се посвети на историята на интеракцията на форми и езици, в която да преследва предимно измененията на естетическите хоризонт на опита. Тъй като само по такъв начин може да бъде хармонизирано синхронното поетическо многообразие на дадена епоха и съответно историята на възникването на поетологическите приоритети, като се проучи в хоризонта на едно интерепохална литературно-историческа преценка [Wertung]. В общи линии историческото протичане на тези интеракции трябва да се превърне в история на литературните модалности, възприемани като най-абстрактните и прекрачващи жанровите рамки конституенти на всички литературни начини и форми на споделяне. При това въпросните модалности — възприемани като наджанрови по отношение на съдържащата се в изговореното истина настройки, следва да станат постоянно поле на литературознанието, което по такъв начин да ги отключва в съответния (исторически, социокултурен и системно-специфичен) контекст на литературна комуникация.

Тъй като предметът на интегративната литературна история се артикулира преди всичко в езиковата употреба на произведението, тя е свързана с един (впрочем неизбежно закотвен в парадигматично описуемия контекст на човек-свят) концепт за субекта, който бива конкретизиран от някого като индивидуално (езиково) поведение в поетическа образност. Тази езикова индивидуалност не е равнозначна на хипер-индивидуалността на романтизма, която впрочем е конципирана като един вид сингуларност (единичност) с цел да се противопостави на всяко литературно-научно класифициране (и преди всичко на близката във времеви план нормативна поетика на класицизма). Затова бягството от сингуларността интегративната литературна история никога не рискува да се нареди в редицата портрети на “несравними” един с друг гении. Не без основание Антал Серб пледира още през 30-те години за една “надперсонална” литературна история: “Истинското оперативно поле на литературната история като литературна наука е ‘не-аз-а‘, надперсоналното в художественото произведение.”[17] Следователно субектът на литературната речева форма е абстрактна индивидуалност и трябва да се разбира винаги като — конструиращ се едва в съответната рецепция — Аз на модална знакова употреба. Собствено литературният “субект” е този, който възниква като поетологично изведен от исторически променливото отношение между изразените в произведението възгледи (един тематизиран — тоест “прагматичен” — субект) и едно произведение-субект [Werk-Subjekt], което трансформира езика на художественото произведение в реч (тоест един Аз на равнището на езиковата граматика). Основополагащата нефиксираност на неговото поетологично “междинно положение” прави впечатление с това, че достъпът до нея е зависим изключително от рецептивното актуализиране. Тъй като точно в този модален субект на стихотворението, който се конструира чрез реторическото изпълнение на четенето, тоест който е мислим едва в интерсубективната двустранност на рецептивния акт, могат да бъдат най-ясно разчетени творческо-историческите индекси, а с това и собствено литературните белези на едно произведение.

Както вече стана дума, известният “Реквием за граф Волф фон Калкройт” (1908) е една от малкото творби, които изразяват основополагащо новия светоглед на късната модерност още преди авангардът да се заяви. Изразяването на явяващия се (тематизирания) в произведението субект е насочено към фингирания субект на един не-доведен-докрай живот. При това изразяването се съотнася към едно творческо поведение, което вече не може да изпълни обещанието на “отворените форми”, тъй като това поведение се заплита по отношение на идеала за затворената художествена творба, отправена винаги обратно към битийното значение на метафизичния отпечатък. По такъв начин художественото произведение образува текстуален свят, чиито думи принудително се разделят със субекта в резултат на своя метафизичен статус. Това означава, че те съществуват независимо по отношение на субекта и това съществуване остава завинаги отделено от субекта:


Само стиховете виждаме, които още

носят над влечението на твоите чувства
надолу думите, които би избрал. Не,
не би избрал ти всичките; възложено ти е
начало, което трябва да повториш като
по поръчка за цялост. И тя ти изглежда тъжна.[18]

Стихотворението на Рилке противопоставя на творческия жест, мислен като форма на едно разделящо думите от субекта говорене, идеала за едно обратно формирано художествено произведение. Вместо да характеризира или оценя субективно чувствата, това художествено произведение трябва да заеме мястото на (една) своеобразна езикова екзистинция, където самият субект може да се преобрази в реч.

Както болните
използват те езика на пълната болка [Wehleid],
за да опишат къде ги боли [wehtut],
вместо с твърдост да се преобразят в думите,
тъй както каменоделецът на една катедрала
ожесточено се пренарежда в равнодушието на камъка. [18]

Присъединяването към една ненакърнима наличност (тази на езика) и плътното приближаване до материалността (на думите) представляват опит, в чийто обсег захвърленият във вечността индивид може би е в състояние “да издържи”: “Това беше спасението”. Тъй като младият граф не става съучастен в това спасение, отпадналият опит не може да бъде задействан нито от субекта на стихотворението, нито от каквото и да е друго:

Това, което се случва, има такова предимство
пред мисленето ни, че ние никога няма да наваксаме
и никога не ще научим как е изглеждало в действителност. [18]

На Калкройт му остава единствено възможността да бъде сред онези мъртви, които са могли да доведат живота си до край.

Изтъкването на основанията за споменатата равноценност на младите мъртъвци с тези, починали от естествена смърт, принадлежи преди всичко към добре познатите жанрови конвенции на лирическия реквием. Стихотворението на Рилке едва ли би могло да излезе над тези конвенции, ако не се опираше на извеждащите основополагащи взаимовръзки между имащите отношение към съдбата на Калкройт възгледи и съответно на поведението на творба-субекта [Werk-Subjekt]. Не трябва да се забравя, че целият реквием е разгърнат като взаимна игра на две различни възможности на поведение спрямо художественото произведение. Това обаче означава и че отношението между означаващият и означаваното (текстът и обектът) може да бъде кодиран и в поетическо-исторически контекст. Специфичното при това кодиране е, че интерпретируемостта на това отношение се подчинява на една система от поетически правила, която поставя въпроса за границите на битие и небитие [Sein und Nichtsein] във връзка с произтичащите творчески възгледи. По такъв начин стихотворението на Рилке обхваща и онези отношения, които възникват между предишните и съответно възможните в съвременността отговори. Реквиемът за Калкройт поддържа ясна и еднозначна дистанция спрямо целеустремените творчески отговори на литературната висока модерност, тъй като в нея се съдържат илюзорни представи за възможността за преминаване на метафизически граници, за които в действителността не съществуват предпоставки: “Кой говори за побеждаване? Превъзмогване е всичко”. Примиряването с опита, че на субекта му е отказана всяка възможност за навлизане в безвремевия универсум на битието, не може да остане ценностно неутрално, още повече че стихотворението на Рилке противопоставя критически този възглед на една традиция, чието ценностно постулиране говори само за неустойчив в своите основания копнеж по едно хипотетична, поместена в метафизическото “цялост”. Оттук може да се заключи, че реквиемът за Калкройт предприема класическо-модерния опит да задържи хегемонията над законите на битието, представяйки тази задача като илюзорно намерение. Необичайната модалност на вземането под внимание разкрива тук и възможността това състояние на претърпяна загуба да се възприема като необходима форма на новото — съответно във времевостта на битието — разбиране за “аз”-а. Казано по-просто: това, което тук отхвърля дезилюзионизиращото и освободеното от всякакво самосъжаление поведение, не представлява нищо друго освен разбираното в стария класико-модерен смисъл творческо “безсмъртие” (>вечна слава на поета<), което е можело да се постигне чрез създаването на естетически завършени творби. (При това не трябва да се забравя, че в концепцията на високата модерност естетическата перфектност на творбата е единствената възможна компенсация на загубената тоталност на живота. Както формулира Ницше: “...само като естетически феномен битието и светът са вечно оправдани”.[19])

Във връзка с това, че в случая връщането към творческия опит на високата модерност става чрез снемането [Aufhebung] на хоризонта на метафизическото придаване на смисъл — а оттук се явява и непроменливостта на достъпния битиен опит –, в отношението към истинността на казаното липсва всякакъв драматизъм или революционен характер. Модалността на изказа получава почти сентенциозна настройка, но в същото време е предметна, непретенциозна и утвърждаваща, като ситуирането се налага тържествено и с подчертано достойнство. Чрез това модално полагане “аз”-ът на езиковата употреба придава на “КАК на казаната битийност” [“Wie des Gesagtseins”] една изключителна семантична сигнификация.

Следователно не сме далеч от извода, че “Реквием за Калкройт” на Рилке може да се разбира като предварително даден отговор на концепцията за изкуството на високата модерност, написан четири години преди ролевата симултанност на известната Аполинерова “Зона”. Подобен опит е следавангарден в смисъл, че суспендирането на класически-модерния Аз-концепт се извършва не на равнището на многообразието и раздробяването на субекта, а с връщането към онази авангардистка ситуираност, в която на субекта все още му се предоставя възможност сам да инсценира собствения си разпад чрез игрова симултанност и дисеминиране. Симптоматично е наблюдението как в Аполинеровата “Зона” — освен всичко останало — формите на темпоралния деиксис активизират ролевостта на тези настройки на лирическия субект. Субектът при авангарда не е пожертвал само едно: представата за света като форма (макар и тя да е фиктивна, игрова). В този свой принцип авангардът се опира плътно на същата позиция на субекта, която в своя първоначален Гьотев смисъл — “подобие на божественото” — е присъща за класическата модерност. Именно чрез това радикално темпорализиране на втората вълна на модерността й се удава да суспендира трансепохалното — изведено далеч извън романтизма — тълкуване на антропологическото. Тъй като тъкмо откриването на един хоризонт, в който на претърпяната загуба — крайността и контингента на човешкото — се гледа като на предимство, успява чрез формата на обективна саморефлексия, обявена за първи




Забележка: Превод от немски на Борис Минков


Назад Назад (2/3)



  
Накратко
Аспекти на една четириделна система на литературната модерност
Следствие от новото значение на субекта: темпорализиране на “антропологическото”
Следствие от новото тълкувание на езика: кризата на “завършеното” произведение

Още сведения

публикувано на понеделник, юни 21 @ 08:07:41 EEST изпратено от bom

Подведено под:
Краища | * | литературознание |

12520 прочита

Бележки под линия:

[1] Hans Robert JAUSS: Literaturgeschichte als Provokation der Literaturwissenschaft. Frankfurt a. M.: Suhrkamp 1970, 144. [Сравни: Ханс Роберт ЯУС: Исторически опит и литературна херменевтика, С., 1998, пр. Мая Разбойникова-Фратева, стр. 27 — бел. прев.].

[2] Hans-Georg GADAMER: Wahrheit und Methode. Tübingen: J.C.B. Mohr 1975 (4. Aufl.), 289-290. [Ханс-Георг ГАДАМЕР: Истина и метод, Плевен 1997, превод: Димитър Денков, стр. 421. — бележка на преводача.]

[3] JAUSS: Ästhetische Erfahrung und literarische Hermeneutik, Frankfurt a. M. 1982. 670. [Сравни: ЯУС: Поетическият текст в смяната на хоризонтите на разбирането, В: Исторически опит и литературна херменевтика, стр. 222-223, пр. Мая Разбойникова-Фратева].

[4] Виж Gábor BONYHAI: Hermeneutika és morfológia. In: J. SZILI (Hrsg.): Az irodalomtörténet eleménte I. Budapest: Akadémiai 1989, 188.

[5] Gottfried BOEHM: Einleitung. In: H.-G. GADAMER — G. BOEHM (Hrsg.): Seminar. Die Hermeneutik und die Wissenschaften. Frankfurt a. M.: Suhrkamp 1978, 23.

[6] Francis FUKUYAMA: Das Ende der Geschichte. Wo stehen wir? München 1992. [На български: Фукуяма, Франсис: Краят на историята и последният човек, С. 1993, превод от англ. Емил Георгиев и Кольо Коев]

[7] Hans BERTENS: Die Postmoderne und ihr Verhältnis zum Modernismus. In: D. KAMPER — W. VAN REIJEN (Hrsg.): Die unvollendete Vernunft: Moderne versus Postmoderne. Frankfurt a. M.: Suhrkamp 1987, 92.

[8] Виж: Ernö KULCSÁR-SZABÓ: “Die Welt zerdacht...” — Sprache und Subjekt zwischen Avantgarde und Postmoderne. In: E. FISCHER-LICHTE — K. SCHMIDT (Hrsg.): Avantgarde und Postmoderne — Prozesse struktureller und funktioneller Veränderungen. Tübingen 1991, 29-44.

[9] Robert MUSIL: Tagebücher, Aphorismen, Essays und Reden. Hamburg 1955, 694.

[10] Конкретно що се отнася до унгарската литература, възможностите на този четириделен модел могат да се проучат във връзка с особеностите на поетиката на Lörinc Szabó (1900-1957) и Attila József (1905-1937) от края на 20-те и началото на 30-те години, като при това се обърне внимание на равнището на езиковото поведение и по-конкретно на заложения в него Аз-ов концепт и съответно на поетологичните имплификации на лирическия изказ.

[11] Както като лирик, така и като белетрист Dezsö Kosztolányi (1885-1936) принадлежи към онези класици на унгарската литература, които имат най-голям принос в поетологичния характер на унгарската модерност.

[12] Виж: Michael TITZMANN: Skizze einer integrativen Literaturgeschichte und ihres Ortes in einer Systematik der Literaturwissenschaft. In: M. TITZMANN (Hrsg.): Modelle des literarischen Strukturwandels. Tübingen 1991, 395-438.

[13] Пак там, 423.

[14] JAUSS: Ästhetische Erfahrung… 670. [Сравни съответно на български: ЯУС, цит. съч., стр. 223: “разбирането на самия себе си в другия”]

[15] GADAMER: Wahrheit und Methode, XXIII. [Българското издание не публикува това място, използувайки друго немско издание — бел. пр.] Тази теза не може да се отнесе, без да претърпи изменение, спрямо първичния естетически опит, тъй като той е ориентиран предимно “към контингентното така-битие (Sosein) на другия. JAUSS: Wege des Verstehens. München: Fink 1994, 25.

[16] GADAMER: a. a. O., S. 359. [Ханс-Георг Гадамер: Истина и метод, Плевен 1997, стр. 522.]

[17] Antal SZERB: A magyar irodalom története. Budapest 1972 (5. Aufl.), 30. Dt: Ungarische Literaturgeschichte, 2 Bde. Ohio 1975.

[18] Rainer Maria RILKE: Requiem. Leipzig 1920.

[19] Friedrich NIETZSCHE: Die Geburt der Tragödie. Unzeitgemäße Betrachtungen I-IV. Nachgelassena Schriften 1870-1873. In: Kritische Studienausgabe (Hg. von G. COLLI und M. MONTINARI), Bd. 1, Berlin 1988 (2), 47.

[20] Martin HEIDEGGER: Unterwegs zur Sprache. Stuttgart: Neske 1993 (10), 32-33.

[21] Пак там, 33.

[22] “Езикът се сбърква” /Езикът прави езикови грешки/ („Die Sprache verspricht sich”) De MAN: Allegorien des Lesens. Frankfurt a. M.: Suhrkamp 1988, 21.

[23] HEIDEGGER: Wegmarken. Frankfurt a. M.: Vittorio Klostermann 1976, 342. [На български виж: За “хуманизма”. Писмо до Жан Бофре, Париж, В: Мартин ХАЙДЕГЕР: Същности, София 1993, стр. 129-179, тук стр. 154, превод — Христо Тодоров].

[24] MUSIL: Tagebücher, Aphorismen... 715.

[25] Georg LUKÁCS: Die Eigenart des Ästhetischen I. Berlin/ Weimar. Aufbau 1981, 779.

[26] Пак там.

[27] Paul VALÉRY: Zur Theorie der Dichtkunst. Frankfurt a. M.: Suhrkamp 1987, 193.

[28] LUKÁCS, цит. съч.

[29] Сравни при Ханс Роберт ЯУС: “Литературното произведение не е съществуващ сам по себе си обект, който по всяко време изглежда по един и същи начин . То не е паметник, монологично разкриващ своята вечна същност. Произведението прилича повече на партитура, ориентирана към непрестанно подновяващия се резонанс на прочита, която освобождава текста от материята на думата и му отрежда актуално съществуване: >думата, която в момента на говоренето създава събеседника, способен да я разбере< JAUSS: Literaturgeschichte als Provokation, 171-172. [В българския текст — като бел. 1]

[30] В Унгария това схващане за езика е живо и до днес във връзка с един тип литературно наблюдение, което възприема себе си като постструктуралистично. В следния произволно избран пример, в който възпроизвеждането на една пра-структуралистична аксиоматика е облечена в деконструктивистки фигурирана реч, личи добре, че апликацията може да открие (aufdecken) дори наивността на неконтролираните херменевтически предпоставки: “Аз обичам да уча езици. Също и езиците на науката. Научаваш лексиката, граматиката и стартираш.” (László SZILASI: Turgor és ozmózis: a szilva példája. Jelenkor 1996 / 5, 468.)

[31] “В своята същност езикът не е изразяване на един организъм, не е и израз на живо същество. Той не може да се освободи никога от своя знаков характер, а по всяка вероятност е немислим и като независим (wesensgerecht) от характера си да означава.” (Martin HEIDEGGER: Gesamtausgabe I. Abt., Bd. 9, Frankfurt a. M.: Vittorio Klostermann, 326.) Въпреки това “Битие и време” установява: “Науката за значението има своите корени в онтологията на битието. Процъфтяването и сриването на тази наука зависи от неговата съдба.” (HEIDEGGER: Sein und Zeit. Tübingen: Niemeyer 1986 (16), 166.)

[32] HEIDEGGER: Unterwegs zur Sprache. Stuttgart: Neske 1993 (10.), 256.

[33] Wilhelm von HUMBOLDTs Gesammelte Schriften (Hg. von der Königlich Preußischen Akademie der Wissenschaften). Bd. VII/ 1. Berlin: Behr 1907, 57-58.

[34] HEIDEGGER: Sein und Zeit 163.

[35] HEIDEGGER: Unterwegs zur Sprache 254.

[36] VALÉRY: пак там.

[37] Michail BACHTIN: Ästhetik des Wortes. Frankfurt a. M.: Suhrkamp 1979, 168.

[38] Цит. съч. 172-173.

[39] Hans-Georg GADAMER: Gesammelte Werke II (Hermeneutik 2). Tübingen: J. C. B. Mohr 1986, 364.

[40] Paul VALÉRY: Az ember és a kagyló. Mühely 1992/ 5, 9.

[41] Leo POPPER: Dialog über Kunst. In: R. LACHMANN (Hg.): Dialogizität. München: Fink 1982, 254. 1.

[42] JAUSS: Ästhetische Erfahrung und literarische Hermeneutik. Frankfurt a. M.: Suhrkamp 1984 (4), 678. [Сравни на български: ЯУС: като бел. 3, стр. 231.]

[43] Пак там.

[44] JAUSS: Ästhetische Erfahrung und literarische Hermeneutik 677. [В българския текст — като бел. 3, стр. 229].

[45] Paul de MAN: Allegorien des Lesens. Frankfurt a. M.: Suhrkamp 1988, 111.

[46] Цит. съч., 48.

[47] de MAN: die Ideologie des Ästhetischen. Frankfurt a. M.: Suhrkamp 1993, 220.

[48] Die “Rückverwandlung der Sprache — wir erinnern daran — stellt aber immer zugleich ein Verhältnis zum Gemeinten, zu der Sache her, von der da die Rede ist. Hier bewegt sich der Vorgang des Verstehens ganz in der Sinnsphäre, die durch die sprachliche Überlieferung vermittelt wird. Bei einer Inschrift setzt daher die hermeneutische Aufgabe erst ein, wenn die (als richtig vorausgesetzte) Entzifferung vorliegt.” GADAMER: Wahrheit und Methode 368. “Такова превръщане — нека припомним — същевременно създава винаги едно отношение към иманото предвид, към самото нещо, за което става дума в текста. Процесът на разбирането се движи тук изцяло в онази смислова сфера, която е опосредена чрез езиковата традиция. Затова хеременевтическата задача пред разчитането на един надпис започва едва тогава, когато вече имаме (като правилно предположено) разгадаването му.” (Ханс-Георг ГАДАМЕР: Истина и метод, Плевен 1997, стр. 535.)

[49] JAUSS: Wege des Verstehens. München: Fink 1994, 297.

[50] JAUSS: Studien zum Epochenwandel der ästhetischen Moderne. Frankfurt a. M., 1989, 68.

Още в тази връзка
· Ерньо Кулчар-Сабо


Най-четеното в блок Краища:
История и възможността да се представя миналото:
разсъждения върху Смърт в Сена (1988)


Рейтинг
Средна оценка: 5
Гласа: 6


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Субект и езиковост
“Късно-модерната” парадигма и контурите на една интегративна история на литературната модерност" | | 1 коментар

Re: Субект и езиковост “Късно-модерната” парадигма и контурите на една интегратив (Оценка: 1)
от evgeny6 на четвъртък, март 23 @ 18:39:55 EET
(Сведения за читател )
Има не лоши неща в този текст, ама как е написан, а пък как е кръстен - страшилище! Такова чудо не бях чел отдавна!





литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.13 Секунди